Преди четири десетилетия един 20-годишен русенец става класен на един осми клас. Учениците му са по-малки от него с 4-5 години, училището е в село Бъзън, а преподавателят се казва Пламен Атанасов. По онова време той тъкмо се е уволнил от казармата и, разбира се, няма висше образование. Но пък тогава имаше едно такова понятие като „нередовен учител“ - т.е., без специалната подготовка. И такива нередовни учители имаше доста, особено в по-малките градчета и села. Децата бяха много, училища имаше във всяко населено място, така че там с радост приемаха и хора без висше образование. Но пък имаха желанието да работят като учители. Точно такъв е бил и Пламен Атанасов. И е запазил това желание и днес, на 41-ата си година от учителската си и педагогическа практика. 
Всичко тръгва от моя дядо, Христо Смилов, който дълги години беше учител в Дебелец - на няколко километра от Велико Търново, където премина моето детство при родителите на майка ми и дори първите ми четири ученически години, казва Пламен Атанасов, който днес е и областният лидер на русенската структура на Синдиката на българските учители. 
Дядото Христо е бил учител с цялото си същество
завършил е прочутото Неврокопско педагогическо училище. Там освен важните за преподаване науки са учили задължително и по един музикален инструмент, машинопис, агрономически умения и пчеларство - тъй като след дипломирането си като правило младият учител се озовавал в някое село, а там учел не само децата, но и родителите им на някои модерни земеделски „хватки“, а често именно даскалът се заемал с документацията, която грижливо печатал на обгербвана хартия. 
Този спомен връща Пламен към друг. Дядо Христо свирел на цигулка. И научил и дъщеря си, майката на Пламен, също да дърпа лъка. Тя пък от своя страна имала голямо желание нейният син да стане пианист. Затова Пламен още от малък бил записан в музикалната школа при читалището в Дебелец. Когато в четвърти клас си дошъл в Русе, мигом бил записан в музикалната школа в сградата на полицията на днешната „Александровска“. И до осми клас момчето прилежно посещавало уроците в школата. 
Напълно обречена работа - та аз нямам никакъв музикален слух
засмива се той. Много музиканти са в състояние да възпроизведат мелодия само по слух, за мен това е незвъзможно - аз свирех само по ноти, но пък много ми харесваха онези дисциплини, които музикантите по принцип ненавиждат - солфежът, теория на музиката, биографиите на композиторите, разказва Пламен. Взели му дори пиано под наем - 102-годишен френски инструмент, с красиво резбован корпус, с изящни старинни свещници отстрани... 
А когато станало време да кандидатства в гимназия, майката била сигурна, че бъдещето му е само в Музикалната! Бащата бил на друго мнение - Механотехникумът, а след това военно училище! Самият Пламен пък си бил харесал Руската гимназия. И аз не знам кога и защо точно нея - но някак бях решил, че това е моята гимназия, казва той. И разказва как се явил на изпита в Музикалното чисто фигуративно, а оттам отишъл да подава документи в Руската. Години по-късно признах на майка ми, че всъщност изобщо не се старах на изпита с пианото, признава той. 
Но Руската гимназия се оказала точно това училище, което той си представял. „И сега, когато минавам покрай нея, я чувствам като моя дом. За мен там все още цари атмосферата от времето на моите учители - незабравимия математик Пеньо Пенев, класната Надежда Каменополска, директора Витан Василев, историците Николай Василев и Зулима Бешук, русиста Георги Тумбев... Пенев и моят дядо са били колеги в училището в Дебелец, после е преподавал на майка ми в Търновската девическа гимназия. А на мен математиката ми беше непроходими дебри. Пенев често клатеше глава: „Ей, Пламене, като тебе няма друг в твоя род!“. Какво да правя - точните науки не бяха моята стихия - нито тогава, нито сега. Затова в края на 11 клас от 6 матури се бях освободил по български и руски език и история, но ми останаха три - математика, физика и химия. Математиката все пак я взех още на юнската сесия - сам не зная как стана това. Но ме скъсаха по физика и химия. И така 
завърших гимназията, без да взема диплома за средно образование!
И както вече знаех, че ще служа в ШЗО - Школа за запасни офицери, се оказа, че заминавам за нарядно поделение в Стражица! За всички около мене това беше шок - но, да си призная, на мен ми харесваше. Като отидех наряд в гората - самичък, няма никой покрай мене, си рецитирах стихотворения, пеех песни: никой не ме чува и можех да го правя свободно!“
Впрочем, дипломата на Пламен вече била готова - успял да се яви на двата изпита през есента, буквално ден преди да замине за казармата. Затова когато две години по-късно се уволнил, вече можел да мисли за кандидат-студентски изпити. Само че имало друга уловка - за да получи правото да кандидатства, трябвало да е работил 8 месеца преди това. И така Пламен Атанасов започва да си търси работа - и я намира в школото в Бъзън! 
Така започва неговата учителска одисея, която продължава и до днес. Следващото лято се явява на изпитите във Велико Търново и е класиран втори в списъците на приетите момчета. Затова когато отива да се записва, го питат дали не е сгрешил, като е посочил като първо желание „задочно“. Не, не е сгрешил - това наистина е било първото му желание, тъй като тогавашната любов на живота му е също задочничка... 
След като в Бъзън се връща на работа титулярката, Пламен две години работи в училището в Сваленик, после още една - в СПТУ по пътностроителна техника в Ряхово, а от 1980 година започва работа в училището-интернат в Кошов. Седем години работи като учител, а след това още 13 като директор, до закриването на интерната.
„В интерната живееха стотина деца, най-често от многодетни ромски семейства от Русе, които трудно ги отглеждаха. 
Имаше цели „династии“ - кошовското училище бяха завършили дядовците, бащите, вуйчовците 
и лелите на децата. От една страна, там хлапетата бяха на пълна държавна издръжка - от храната и спалното бельо до хигиенните консумативи, в това число и лигнина, който беше нужен за по-големите момичета. От друга страна, тези деца получаваха образование и възпитание. 21 бяха учителите, повечето пътуваха от Русе, горе-долу още толкова беше и персоналът, който обслужваше кухнята, пералнята, другите дейности. По някое време средната възраст на учителите беше 33 години, една четвърт от екипа бяха с клас квалификация“, разказва Пламен Атанасов. И продължава: 
„След началото на демократичните промени стана трудно, а в последните четири преди закриването направо изпаднахме в голяма мизерия. Парите, които трябваше да превеждат от община Иваново, намаляха, после просто секнаха. Но ние много се борехме да не закрият интерната. Въпреки че възстановихме земите, които са дарени на училището още преди 9 септември 1944 година, никой не разбра как общината прибра тези ниви, без фактически да има това право. А ние събирахме купони от учителите и от хора от селото, за да купим хляб за децата. 
Постоянно ходех по просия за интерната - за въглища, пари, храна, дрехи
Самите ние с месеци не вземахме заплати, а аз не отказвах нито едно дарение - само не допусках някой да влиза при децата и да води агитации. Така по едно време бяхме нагиздили момичетата и момчетата в униформи на американски войници, беше пристигнало едно дарение и с американски армейски храни, изостанали от Първата щатска инвазия в Ирак - беше голямо шоу, като раздадохме на децата пластмасовите кутии, в които имаше консерви, сол, захар, таблетки за обеззаразяване на водата в пустинята... Оцелявахме благодарение на жестовете на пасторски и католически църкви, на БЧК, много ни помагаше немският д-р Рудолф Еке от Германския червен кръст. Помня, че той беше предложил да оперира безплатно едно детенце, което имаше проблем с крачетата. Но родителите отказаха: „Не! То не ни трябва здраво - няма да може да проси!“. 
След като през 2000 г. интернатът е закрит, Пламен Атанасов и неговите колеги често виждат хлапетата, които са били техни питомци. Едно дете седеше на велпапе на „Александровска“ и просеше, същото правеше и друго - в инвалидна количка, въпреки че не беше инвалид, трето съм виждал пред болницата - също с протегната ръка, много от момиченцата бяха изпратени на международното шосе, казва бившият директор. 
Той работи 1 година като директор на училището в Кошарна, след това идва в Русе - за още 1 година в дом „Райна Гатева“. И от 2002 г. е възпитател в Средношколското общежитие, където работи и до днес. И сега с тревога констатира друг проблем, който се разпространява стихийно и неудържимо: проблемът с
децата тийнейджъри, които растат без родители заради гурбета 
в чужбина на бащите, а често и на майките. Тези деца са оставени да ги отглеждат бабите, но са единици тези баби, с които можем да контактуваме и нещо да обясним за внуците им, казва Атанасов. „Като правило тези хлапета получават от родителите си, с които си говорят единствено по скайп и вайбър, повече пари, отколкото им е нужно. И нищо повече. И знаят, че още преди да са навършили 18 години и преди да са взели шофьорска книжка, вече имат автомобил. Каква ще бъде съдбата на тези деца, можем само да гадаем, но само училището и ние, възпитателите, не можем да заместим семейството“, добавя педагогът. 
„Училището вече не е място за радостен труд - говоря за радостта на героя на „Гераците“, който изправя гръб и изтощен от умора, обгръща с поглед полето. И може би и затова училището вече не е мястото, което да накара ученика да поиска да стане по-велик от преподавателите, но също и от родители си. Никой вече не води децата натам и не им внушава, че това - стремежът да вървиш напред - е важен. А те имат нужда от това - някой да им помогне, да ги насочи, да получат съвет, укор, ако щете - за да си изградят критериите. И този някой да го прави напълно безвъзмездно, без да иска нищо насреща“, размишлява Пламен Атанасов.  
И въпреки всичко самият той много си харесва работата и не си представя, че би правил нещо друго. 
Ами че то е толкова хубаво! 
- възкликва той и продължава: „Само това съм бил през целия си съзнателен живот!“ и простичко обяснява, че са го канили в инспектората, още повече че има и второ висше образование - публична администрация. Но той предпочита общуването с децата. „Много ни е хубава професията - но не може да не призная, че все повече намалява броят на хората, които работят това с достойнство и със съзнанието за мисия. Този тип учители се изчерпват, изчезват. Може би защото напоследък хората с достойнство не искат тази професия, хората със сериозен потенциал не намират мястото си в нея. Може на някого днес да му прозвучи смешно, но идеализмът все още е нужен в наше време, особено при работата с деца - те имат нужда от такива хора. А, от друга страна, как иначе децата ще пораснат умни, достойни и отговорни хора, но и незагубили романтичното в душите си - ако не ги учат тъкмо такива хора в училище?! От „Под прикритие“ това няма как да стане, от улицата - също“, казва Пламен Атанасов. И признава, че едно от най-ценните му признания е званието, което е получил на едно новогодишно тържество в общежитието от учениците. Те изработили грамоти за всички и на Пламен Атанасов връчили „Най-печеният възпитател“. По грейналите им очи разбрах, че това май им беше най-ценната грамота, а на мен от това също ми стана едно такова грейнало, обобщава учителят.