Какво може да поведе едно младо момиче към необятната, но заедно с това не твърде популярна тъкмо за младите хора сфера на иконописта? Какво трябва да притежава човек, който рисува образите на светите хора и библейските сцени? Какво изпитва иконописецът, докато пресъздава религиозните сюжети и техните персонажи, които независимо от двадесетте века разстояние и днес въздействат на хората с айфоните, обитаващи най-често социалните мрежи? 
С тези въпроси отидох на срещата с младата русенка Надежда Колева. С надеждата, че от Надежда ще разбера какво я е отвело в дивната територия на човеколюбие и предателства, на благост и гонения, на лутане през житейските шубраци и на хармония, вдъхната от вярата в бог. 
Рисувам от мъничка, помня, че 
още не можех да държа молива
мама ми рисуваше различни картинки, а аз я гледах с огромен интерес, разказва русенката. Когато вече хванала молива, сама започнала първо да прерисува мамините картинки с персонажите от приказки. А след това рисувала това, което наблюдава и което й е интересно. Заедно с рисуването момиченцето показало дарба и към музиката. Малката Надя започнала да свири на акордеон и това й се отдавало с лекота - и го правела с удоволствие. Сега като размишлявам, ми се струва, че сякаш повече ме влечеше музиката, признава Надя. Момичето си мечтаело да свири на пиано, но дори не споделило мечтата си с родителите. Междувременно една хирургическа операция наложила Надя да не вдига тежко - и така акордеонът останал на заден план. А рисуването напълно естествено заело своето място сред приоритетите на русенчето. 
Когато наближило Надежда да избира училище след 7 клас, майка й се обърнала към Димитър Боцев за съвет. Той видял папката с нейни рисунки, оценил дарбата на момичето и й дал няколко урока, с които 
Надя била приета в паралелката по изобразително изкуство в училище „Възраждане“
В интерес на истината, тя не е сменяла училището: точно там тя е учила и от първи клас. Но фактът, че успяла да премине през ситото на немалкото кандидати, които се подготвяха много сериозно, за да бъдат приети в ИЗО-паралелките във „Възраждане“ - на практика сериозна конкуренция на класовете в Училището по изкуствата, придал на Надя повече увереност и желание да трупа нови и нови знания и умения. 
Днес тя с благодарност и признание се връща към своите гимназиални години. Много научих от моите учители там, казва художничката. Класен ръководител й е бил известният русенски художник Хрисанд Хрисандов. Другите преподаватели в класа са били графикът Роман Кисьов, който от доста години вече живее в София, където е известен и като поет и преводач на поезия от македонски, и Николай Колев, който често радва своите почитатели в Русе с изложби. Надежда си припомня часовете с Хрисандов и Кисьов като едни от най-впечатляващите уроци - и по изобразително изкуство, но и по атмосфера, по творчество, по дух. Това окончателно определило избора на момичето. Така че след като получила дипломата си за средно образование, Надя вече нямала никакви колебания: продължава с изобразителното изкуство, тъй като вече го усеща като своя съдба! 
Постъпването й във Великотърновския университет я отвежда към още един избор, който в някаква степен е съдбовен. 
„Определено имах влечение към живописта, иконописта също ме интригуваше. Всъщност, имах чувството, че 
стоя пред едни везни, на които са поставени живописта и иконописта 
и някак не можеше да натежи нито едното, нито другото. Иконописта ме провокираше и с това, че не бях запозната с върхови постижения в тази област, струва ми се, че именно това наклони везните - желанието ми да науча повече, да открия неща, които не са ми известни, да навляза в дебри, които не са толкова широко известни, но увличат. Така че избрах иконопис. И не съжалявам ни най-малко“, казва Надежда. 
Все пак, за да направи тази важна крачка, Надя не прекрачва в бездна, нито пък се отправя към напълно непознати пространства. Възпитана съм в дух на християнство - и съм благодарна за това на татко и на моята баба Дена, казва момичето. Баща й е свещеникът Димитър Колев, който служи в църквата „Света Параскева Петка“ в Сваленик. Така че за Надежда не са непознати нито християнските добродетели, нито църковните правила и ритуали. Затова всичко, което получава като познания във факултета по изобразително изкуство на ВТУ „Св.св.Кирил и Методий“, просто попада в благодатна почва, която очаква посяването на семена, за да им даде възможност да покълнат. 
Университетските преподаватели са тези, които окончателно оформят като творец младата русенка.
Най-силно впечатление е оставил у мен проф.Любен Прашков
който е и основател на катедрата „Иконография“ в университета. Действително, това си е направо късмет - занятията ти да води един от асовете в стенописта, иконописта и реставрацията, дългогодишен преподавател в Художествената академия в София по стенопис и изкуствознание. Другият професор от Великотърновския университет, който е останал в съзнанието на Надежда Колева като Учител, е богословът Тотю Коев. 
За да правиш иконопис, не са достатъчни само уменията и талантът. „В университета учехме всички рисувателни дисциплини, а заедно с това и богословските предмети. Натоварването беше такова, че едва успявахме да се подготвим, а и да нарисуваме това, което ни се поставяше като задача. На практика дисциплините, които изучавахме, бяха като за две висши образования. Но без да познавам основни факти и тези от богословието, няма как да навлезеш в тази материя, която е свързана с него - иконописта“, разказва художничката. 
И сега тя, когато пристъпва към рисуването на определена икона, първо си припомня фактите, свързани с образа или събитието. Ако рисува конкретен светец, разтваря отново житието му и навлиза в детайли. Така се доближавам максимално до неговия живот и до подвига му, за да го изобразя правдиво, обяснява иконописката. 
Всъщност, първата си икона тя е нарисувала, още когато била едва 12-годишна! Сега дори не мога точно да си спомня защо съм се обърнала към това - още повече, че съм я нарисувала с химикалка, а след това съм я оцветила с маслен пастел, засмива се Надежда. Иконата изобразявала свети Георги на кон, който убива змея. Невръстната тогава художничка я надписала - изображението било подарък за баща й, а годината била 1992-ра. 
Сега рисунката с химикалка предизвиква само усмивка 
у Надежда. Тя отдавна вече е наясно с техниките за иконопис. Самата тя обикновено рисува с яйчна темпера, възнамерява да пробва и пигменти със свързвател, каквито често използват нейни колеги. 
След като завършва ВТУ, Надя се завръща в Русе и започва работа в мебелна фирма като дизайнер, а рисува икони за иконостаси по поръчка. През 2004 година, когато отец Димитър подхваща възобновяване и реставриране на храма в Сваленик, Надя се включва в изобразяването на църквата, което тогава основно е поверено на Димитър Боцев. Там имам св. Димитър на кон и изображения на четиримата евангелисти Матей, Марко, Лука и Йоан, казва художничката. Година по-късно участва с два стенописа в изографисването на черквата в село Церовец - там рисува голяма сцена на Рождество Христово и св. Георги в цял ръст, участва и в изписването на изображението над дверите на храма - „Света Богородица с малкия Иисус Христос“. А през 2013 година рисува светия убрус в притвора на сваленишката черква. Убрусът е кърпата, върху която Христос е оставил неръкотворния си образ, обяснява Надежда. 
Не ограничава ли канонът свободата на авторски изказ - питам младата русенка. 
Каноните рамкират, но не ограничават
обяснява тя. Или това не се усеща, тъй като в тази тематика съществува такова огромно богаство от чувства и послания - любов и милост, святост, всеопрощение, мъдрост и напътствие, всеотдайност и посветеност. А може би свободата идва тъкмо оттам - от това, че във вярата е нашето начало и нашата сила, размишлява Надежда. 
Много е важно да рисуваш стенопис в екип, казва Надежда. И се надява, че ще намери такива съмишленици в творчеството. Трябва да си пасват стиловете и нагласите, убедена е тя. Такова пасване тя има със своя колежка от Сливен, с която заедно са рисували храма „Св.св.Константин и Елена“ в сливенското село Самуилово. Тогава Надя преживяла истинско чудо, което помни и до днес. Докато рисувала св.Георги и била най-горе на стълбата, се навела към прозореца да вземе една от боите. Загубила равновесие и политнала назад. „Докато извиках „Падам!“, успях да видя, че моята приятелка я няма - и няма кой да ме подхване. Бях сама в храма. Падах и нямах време дори да се помоля. В този момент усетих някаква подпора да се опира в гърба ми. Тя ме задържа и ме изправи. Това си беше чудо!“, казва Надя. И добавя замислено: „Чувала съм, че 
Господ пази тези, които го рисуват
грижи се за тези, които украсяват храма. Аз това го изпитах лично“. 
Преди година заедно с Димитринка Иванова показаха свои икони в изложба на „Борисова“ 6. Димитринка също е възпитаничка на „Възраждане“ и на Великотърновския университет. Тогава за работите на двете млади художнички, посветили се на иконописта, протоиерей Стефан Стефанов каза, че е рядкост човек в днешно време да види икони, нарисувани с толкова почит към канона, но и с толкова премерено и въздействащо авторско присъствие. 
За Надя това е била втора изложба - първата е била в малка русенска галерия. Сега си мисли, че би могла да подготви догодина нова експозиция. Хубаво е да показваме това, което правим, да го видят и колеги, и хората, които ценят изкуството, казва иконописката - все още под впечатлението от поредния иконографски събор в Троянския манастир, откъдето тя самата се завърна преди дни.