Как е заловен и загинал Стефан Караджа? Какви мистификации се появяват за смъртта на героя в годините след Освобождението? Какво говорят фактите? Предлагаме ви отговора на тези въпроси.


Само ден след слизането на четата на Хаджи Димитър и Стефан Караджа на брега на Дунав близо до устието на Янтра край Кривина новият генерал-губернатор на Дунавския вилает Мехмед Сабри паша, заместил на 18 април 1868 г. Мидхат паша, е известен за влезлите във вилаета му комити. Валията веднага алармира Високата порта и в Русе с военни части пристига началник-щабът на Шуменския гарнизон Абди паша, който на практика е военачалник на целия Дунавски вилает. Въоръжените сили по това време са 12 000 редовни войници, 3300 стражари, пехотинци и кавалеристи, под оръжие в резерва са 30 000 души.
Гарнизоните са вдигнати на бойна нога и срещу четата потеглят военни части. От Търновско, Севлиевско, Свищовско и Русенско са сформирани потери от
турци, българи, черкези, татари, евреи и цигани, които с пушки и кучета хукват след четниците - все едно, че са на лов за зайци
В Цариград е взето решение незабавно да се предприемат изключително сурови мерки за разгрома на четата и за възстановяването на реда и спокойствието във вилаета. Консулите на Англия Робърт Александър Далиел и на Франция Шарл Анри Огюст Шефер призовават Високата порта в Русчук отново да пристигне Мидхат паша, славещ се като човек с твърда ръка. Желанието им съвпада със становището на турските сановници.
Сабри паша има идея лично да отиде в Търново, за да наблюдава отблизо театъра на бойните действия и да съди заловените четници, но осведомен, че идва Мидхат паша, променя решението си. В Търново е изпратен военният комендант на града Мехмед паша.
На 15 юли привечер във вилаетския център пристига със специален влак от Варна Мидхат паша, председател на наскоро образувания Държавен съвет. Посрещнат е с „най-големи почести, артилерийски салюти, военна музика и химни, изпети от ученици“.
Така срещу 125-те четници, поели пътя към върховете на Балкана, за да развеят пред Европа знамето на свободата, се изправя цялата военна мощ на Османската империя. Но юнаците все още не знаят това.
Първото сражение става в неделя, в Караисенските лозя, на 5 часа разстояние от Свищов. Срещу четата се сражават запасни войници от селата Караисен и Върбовка. В хода на битката са прехвърлени и полицейски сили от Свищов. 
Четниците са въоръжени с по-модерни пушки, стрелящи на 1500 крачки
Това им дава предимство и им позволява да водят боя от обед до вечерната молитва (езан). И двете страни дават жертви. През нощта четата успява да се отскубне от противника и утрото на 8 юли я заварва в Баташките лозя, а сетне навлиза в Карапановата кория - землището на с. Горна Липница. Едва седнали да починат, са открити. Започва нова битка. Срещу тях вече се изправя и редовна турска армия. Караджата и още двама четника с групов пушечен залп успяват да ранят тежко в корема бимбашията (командир на 1000 войника) Йехия ага - комендант на русенските заптиета, който по-късно умира. Артилерийският юзбашия (началник на 100 войника) Деде Ремзи ага е ранен. Прострелян в ръката е и Караджата. На 9 юли, вторник, четата се насочва ускорено към Балкана, но в местността Дълги дол (сега в землището на с. Вишовград) започва ожесточена трета битка. Караджата получава рана в крака. Вечерта, 
след като битката затихва, Хаджи Димитър преброява 68 оцелели четници
Призори на 10 юли дружината навлиза в прочутото Канлъдере, близо до с. Вишовград, Търновско. Четвърти ден четниците не са почивали и спали. Поставят стражи и свободните от пост лягат да спят където намерят. Пазачите също са уморени и зарязват караула. Подпират пушки на храстите и затварят клепачи. Скоро кучетата на потерите откриват четата и пламва битка на живот и смърт. Свидетели на сблъсъка са много висши офицери и високопоставени държавни чиновници, сред тях и българи. Героизмът на четниците е неописуем. В доклада си до Великия везир Аали паша Мидхат паша пише:
„Никой от заловените не се е предал, преди да бъде ранен на 2-3 места“
Всеки войник или потеряджия, донесъл главата на убит четник, получава начаса 3 турски жълтици възнаграждение.
Привечер, в хода на ожесточения бой, турците успяват да обсадят дружината. Четниците започват да се оттеглят. Получил нови рани, Караджата продължава да се бие и да вдъхва кураж на момчетата. Според Балчо Нейков, първия му биограф, последната рана, която сломява воеводата, е в коляното. Караджата пада и не може да върви. Няколко турски войници връхлитат да го пронижат с щиковете си. Караджата опитва да се самоубие с револвера си, но по заповед на един офицер е заловен жив. Отведен е в близкото село Плужна, където станува войската.
Настанен е в къщата на кмета Бербер Мустафа. На другия ден е откаран в Търново, където престоява в затвора около две денонощия. Военният лекар на турска служба д-р Каприел Джерахян му оказва помощ. Той открива, че 
цялото тяло на войводата е в рани и съсирена кръв
На гърба му зеят две рани от кама, куршум е пронизал отстрани врата му, рамото му е съсечено с нож. Костта около стъпалото на десния крак е строшена, ръцете му на много места са изранени. Докторът превързва раните и предлага на мюдюрина раненият да бъде отведен в болницата. Получава отказ, тъй като там са настанени 70-80 ранени турци и черкези и вестта, че между тях е Караджата, може да предизвика саморазправа с българския герой.
По това време в Търновския затвор е Йордан Инджето, бъдещ Ботев четник, разследван за кражба на кон. В спомените си той пише, че Караджата е затворен в отделна килия и затворническата власт му определя „един човек да му служи“. Раните му били „вмирисани и червясали“. Много турски сановници се изредили в затвора да видят „тоя бабаит, който искаше да разклати цялата турска империя“. Те му давали „тютюн, кафе и го хвалели за неговото геройство“.
По заповед от Русе заловените четници са отправени към вилаетската столица. Караджата е настанен в кабриолет, а другарите му - в три каруци. Валията Мехмед Сабри паша нарежда това да стане достояние на всички граждани. В деня на пристигането, от ранна утрин турски теляли-глашатаи, обикалят улиците и викат колкото им глас държи:
„Днес ще дойде българският княз Кючук Стефан, който иска да го види, да отива към Сарая“
Към четири часа следобед пленените четници и Караджата, охранявани от кавалерия, пристигат в Русе. Всички жители, мало и голямо, българи и турци, отиват да видят легендарния войвода, почернил Йехия ага - прославен сред населението с безстрашното си преследване и залавяне на разбойници. Пред затвора кавалерийският офицер нарежда Караджата да се свали от кабриолета. Двама войника поемат войводата и го слагат на гърба на един българин, за да го отнесе в затвора. Така сe постъпва и с останалите по-тежко ранени комити.
Тиражираната и извеждана често в тлъсти заглавия версия, че Караджата, носен на гръб от турско заптие, казва: „Жив ли бях да възседна и турчин“, е само една украсена фолклорна легенда. Доверявайки се на спомените на русенския поборник Стати Попов, които приемам за достоверни и точни, събитията от тук нататък се развиват по следния начин:
В затвора Караджата е настанен в отделна килия и
осъденият за убийство затворник Вичо Марков от Шумен му е определен за помощник
След два дни Караджата е пренесен на носилка в конака, където в присъствието на Мидхат паша, Сабри паша и чуждестранните консули дава показания. На 19 юли 1868 г. с него разговаря френският консул Шефер. От запазения му доклад до Париж разбираме, че към войводата се отнасят добре и го чакат „да оздравее, за да го изпратят пред съда“. Въпреки грижите, здравето му се влошава. Лекуващият турски лекар определя диагноза тетанус и при един от прегледите казва на Вичо: „Защо да измъчваме този човек, като бъркаме из раните му, той е изгубен, няма да го бъде“.
На 31 юли 1868 г., към 11 часа вечерта, Караджата се влошава и започва да се бори за живота си. Цялото му тяло се свива в гърчове, започва да се дави. Казва на Вичо, че иска да се изповяда, ако властите разрешат. По най-бързия начин е извикан поп Христо от черквата „Св. Георги“. Караджата
още е в съзнание, но едва поема ръката му да я целуне
Поп Христо прочита молитва за опрощение и му дава причастие. В 12 часа Караджата завинаги затваря очи в затворническата си килия. Към 2 часа на 1 август в затвора пристигат представители на турската власт, които повикват районния бирник Стефан Гирдапски и го запитват дали има „по това време в гробищата човек, за да извърши погребението на един арестант“. След като дава положителен отговор, е пуснат да си върви. От разговорите на заптиетата и надзирателите Гирдапски разбира, че става дума за Караджата. Тялото на войводата, охранявано от десетина конни заптиета, е откарано в гробището. Пристигат със закрит файтон и три цивилни лица. Дежурният пазач Неделчо не е допуснат до погребението. След като цивилните и заптиетата си заминават, той вижда добре изравнен пресен гроб в края на гробищата. Известени от Гирдапски за кончината на Караджата, на другия ден Стати Попов и Величко Стоев отиват в гробищата, където Неделчо им разказва за тайнственото погребение и им показва пресния гроб. Така той става достояние на русенци. Вилаетският вестник „Дунав“ излиза със специално съобщение за смъртта на поборника. От информацията става ясно, че той е починал от болест, „називаема тетанос“, и погребението, изпълнено „според християнските обичаи“, е извършено от същия поп, който изповядал войводата.
Изнесеното във вестника се припокрива с написаното от Стати Попов
Въпреки че достоверността на дописката се отрича в някои вестникарски статии, чиито автори, белязани от локален патриотизъм, не излизат от рамките на Обретеновите писания и продължават да твърдят: „Караджата е обесен!“, тя се приема по категоричен начин от Зина Маркова - автор на академична монография за четата. Както и от изключително компетентния изследовател Никола Ферманджиев, познат на широкия читателски кръг с прочутите си „Родови хроники“.
Ще отворя една скоба и ще изложа своето лично мнение за в.“Дунав“. Като се дистанцираме от неизбежната му протурска насоченост, той е безценен извор за информация за отминалата епоха. Нещо повече: той е ключът, който ни помага да отключим Времето и да търсим истината за дадено събитие. В „Спомените...“ си Обретенов, минал 80-те години, показва феноменална памет, като ни поднася огромен поток от случки, факти, имена и дати. Това впечатлява и респектира, но истината е, че 
наред с личните си наблюдения, за „арматура“ на много от епизодите в мемоарите той широко използва новините и дописките
публикувани в официоза на Дунавския вилает. Това, че борави с фактите както намери за добре, е друга тема. За съжаление в. „Дунав“ отдавна е труднодостъпен. Това най-добре изразява русенецът Лазар Райков. През далечната 1884 г., след като безуспешно го е търсил в Русе, дори и от редактора му Иван Чорапчиев, той посещава Народната библиотека в София. Там намира „Дунав“, „Турция“, „Свобода“, „Независимост“. Зашеметен от тяхното информационно богатство, той пише на приятеля си Захари Стоянов: „Аз съм безумен в Народната библиотека. Иска ми се да я изям с всичките й шкафове, ламби и столове...“.
Разбира се, тази истина, изложена във в. „Дунав“ и спомените на Стати Попов, не се харесва на Обретенов, защото тя не обслужва версията, изложена в мемоарите му. 
Само още един русенец Михаил Х.Костов, в желанието си да подкрепи твърдението на приятеля си, пише още по-големи измислици:
„Една сутрин пред дюкяна минна една каруца с един кон. Зад каруцата вървяха трима заптии, а вътре видях да лежи прострелян човек със синджир на краката и белекчета на ръцете. На гърдите му имаше закрепен един лист - присъдата му. Той беше Стефан Караджата. Водеха го на бесилката. Аз не можах да напусна дюкяна, но мои другари от съседните дюкени, които отидоха след колата, разправяха как е бил обесен“.
Всички, които цитират името на М.х.Костов трябва да знаят, че Караджата никога не е оковаван и че до днес не са открити документи, че е съден и му е издадена присъда. Има версия, лансирана през 1930 г. от Христо Доброволски. Той предава спомените на 90-годишния Георги Аврамов от 1917 г., който твърди, че в края на юли 1868 г. бил преводач в Търновския съд. Като такъв присъствал на процеса, воден от Мидхат паша срещу Караджата. Съдиите били трима българи и трима турци. След като изслушали войводата, Мидхат паша поискал от тях да произнесат присъдата. Най-младият от българите казал: „Смърт“. Същото повторили и другите българи. При това положение и турските съдии казали „Смърт“. „Когато, паша ефенди, неговите българи му искат смъртно наказание, аллах няма да ми прости да се обявя против!“ - така обяснил на пашата един от турците защо и те са поискали смъртта на войводата. Мидхат паша с недоволство и яд приел присъдата.
Това е поредната мистификация
свързана с Караджата. От 13 юли 1868 г. войводата е в русенския затвор. Това потвърждава телеграмата на валията Сабри паша от 14 юли, с която известява Великия везир в Цариград, че „из между хванатите живи разбойници е и един от водителите - Стефан... Той е докаран оная вечер в Русе“. Да припомним пак, че на 19 юли 1868 г. френският консул посещава Караджата в Русенския затвор.
Но да се върнем към смъртта на Караджата. Отново ще отбележа: само Обретенов и М.х.Костов твърдят, че Караджата е обесен пред очите на цял Русчук. Не открих нито един написан ред или спомен на друг русенец, че е видял обесването.
За Караджата са писали Захари Стоянов, Бачо Киро, Стоян Заимов, Балчо Нейков, Христо Милев (малко познат историограф, анкетирал много сподвижници и близки на войводата), Филип Симидов, Георги Г. Димитров, Илия Бобчев и др. Повечето от тях са негови съвременници. Живели са в същото време, писали са своите статии, книги и мемоари непосредствено след Освобождението, когато спомените още не са избледнели от времето.
Всички са единодушни, че Караджата не е обесен, а е починал в затвора от раните си
За Караджата пишат Ботев и Каравелов. Освен че ръководят революционните процеси, те са и публицисти с изострено чувство към новините от Българско. Не е възможно да не научат и да не отразят едно толкова голямо събитие като обесването на войводата. Не подлежи на съмнение, че те са много по-добре информирани, отколкото е Обретенов. В този период от време валията Сабри паша осъществява ежедневни контакти с румънските власти. Влашките и европейски вестници постоянно поднасят новини за четата. Най-сетне нейното сформиране, бойни действия и разгром са изключително подробно и точно отразени в официалните документи, телеграми и рапорти на Мидхат паша и валията Сабри паша. Обилна информация черпим и от дипломатическите доклади на консулите в Русе - английския, френския, руския, пруския и др. В този огромен и достоверен информационен масив никъде не се споменава, че Караджата е съден и обесен.
Това е истината. Фактът, че Караджата е умрял от раните си в Русенския затвор с нищо не помрачава героичния му ореол. В такива случаи историята не се нуждае от гримиране, защото всяка смърт - на бойното поле, на бесилото или в зандана, в името на България е свята и велика.

Боян ДРАГАНОВ​