Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.

Стоян ЙОРДАНОВ
Много малко са писмените извори за средновековното минало на Русенския край, но сведенията от тях и от археологическото проучване очертават забележителната му роля за духовното извисяване в най-широк смисъл на българската средновековна държава и общество.
Господстващият християнски манталитет по онова време и православното схващане, че пещерите са места с голяма култова значимост, стават стимул за бързото разрастване на скалните манастири по долината на река Русенски Лом и за привличането в тях на най-изтъкнати духовници, книжовници, граматици, художници и др. Тези обители 
превръщат за един продължителен период Поломието в общобългарско църковно и книжовно средище с изумителни мащаби
което формира незатихващи столетия по-късно традиции. Свидетелство за тогавашния невиждан духовен кипеж са и многочислените надписи по стените на скалните помещения, и книгите, сътворени тук, и оцелелите стенописи, които днес заемат достойно място сред паметниците на световното културно наследство, и нивото и качествата на личностите, обвързали живота си с тези земи.
Известно е, че няколко български царе, царици и други държавници подкрепят манастирите в долината на Ломовете през целите ХIII и ХIV век, но твърде малко се знае за хората, които с усилията си са градили духовния облик на долината. Познати са имената на червенските митрополити Неофит, Калиник, Захарий и Павел, някои от които са били монаси в околните манастири, на граматиците Иво, Дан и Доброта, на Висарирон, на архимандрит Дионисий и на други монаси, но заради православното схващане, че духовникът трябва да стои встрани от светската слава, техните дела остават напълно неясни. Незнайни са и авторите на уникалните стенописи в ивановските и други църкви, строителите на манастирите и кои ли не още.
Това са частици от многото прояви на анонимността, затова удивлява обстоятелството, че са
 оцелели данни за трима светци на българската църква - св. Йоаким Търновски, св. Софроний Софийски и св. Димитър Басарбовски
както и за дейността, с която те завинаги остават свързани с манастирите в Поломието и с Русенския край.
Според запазените части от житието на Св. Йоаким Търновски, той е живял през първата половина на ХIII век. Бил е българин със знатен произход, но се замонашва и прекарва дълго време в Света Гора. Когато се завръща в България, се установява до Дунава и край Красен, с помощта на тримата си ученици изсича в скалите пещера, в която живее, и църква, наречена „Св. Преображение“. Това сведение косвено сочи, че той вероятно е роден в този край. Заради подвизите му е посетен от цар Иван Асен II в началото на царуването му (1218 г.). С „многото злато“, което царят подарява, Йоаким изсича в скалите голям манастир, носещ името на „Св.арх.Михаил“. 
Проучванията през последните години 
уточниха мястото на този манастир в района на село Иваново
В неговия храм все още е запазен ктиторски (дарителски) портрет на цар Иван Асен II.
Посещението на царя при православния монах Йоаким оставя съдбовна диря в българската история. Между тях се установява близост, в резултат от която България се отказва от наложената при управлението на цар Калоян католическа уния и се завръща в лоното на православието. През 1227 година Йоаким заема мястото на починалия търновски архиепископ Василий, а през 1235 година на църковния събор в Лампсак е утвърден за първи ръководител на възстановената в Търново българска патриаршия. Според житието му той продължава да води скромен и праведен живот, но благодарение на неговата енергична съзидателна дейност възстановената самостоятелна българска църква израства и през следващите повратни векове е достоен духовен водач и крепител на българите. Йоаким умира на 18 януари 1246 година - денят, в който се чества паметта му.
Градивната работа на св. Йоаким се отразява непосредствено и върху развитието на Русенския край. Основаният от него манастир „Св.Арх.Михаил“ се разширява до самия край на ХIV века с помощта и на други български владетели, като 
се превръща в голям манастир-лавра и крупен духовен център
Контактите със столицата и наситена с духовност атмосфера се отразяват върху цялото Поломие, което се изпълва с многобройни скални обители. При изграждането на териториалната структура на възстановената българска църква тук е формирана нова епархия, център на която става големият град Червен. Неин пряк наследник е днешната Русенска митрополия. Измеренията на всички тези начинания правят днес все по-неотложно и задължаващо осъществяването на отдавнашната идея в района на основания от св. Йоаким манастир при село Иваново 
да бъде построен параклис, посветен на този голям българин
успял да се справи достойно с големите предизвикателства,  наложените от трудното време, в което живее.
Скалните обители в Поломието продължават да съществуват и през първите векове на османското владичество. Лишени от подкрепата на българските владетели и заобиколени от враждебна среда много от тях изчезват, но останалите се превръщат в активни духовни будители. Тази тяхна нова мисия предопределя дейността на другите двама светци - св. Софроний Софийски и св. Димитър Басарбовски. Те живеят в трудни времена, но просияват не зарази съпротива срещу поробителя, а с човешките си и високо духовни добродетели. Несъмнено за това са повлияни от все още живата християнска атмосфера в Поломието и от независимия дух на местното българско население, поддържани от непомръкващите духовни традиции.
Св. Софроний Софийски живее в края на ХV - началото на ХVI век. Кратки сведения за него е оставил единствено поп Пейо в описанието на мъченията на св. Георги Нови Софийски. Според тях свещеникът Стефан от с. Пенковци, Софийско, е принуден да бяга от преследванията на поробителите и се установява във Влашко. Там приема монашество с името Софроний, а с подкрепата на воеводата Раду Велики се занимава с книжовна дейност. 
След смъртта на воеводата се завръща в България и се установява в манастир до селото Русе
където впоследствие е убит от някакъв манастирски слуга. Години по-късно мощите му били изложени за поклонение, но днес са изгубени. Паметта му се отбелязва на 28 май.
В тези кратки бележки се крият няколко пораждащи любопитство обстоятелства. Преди всичко те показват, че по това време в Русенско все още съществуват манастири, които привличат книжовници. Някои от тези манастири са достатъчно големи, за да имат и слуги, т.е. освободените от битови задължения монаси са се отдавали предимно на духовна дейност. Русе е упоменат като село, но след упадъка на стария Червен вече е достатъчно голям, за да бъде открояващо се забележим. Загадка остава единствено манастирът, който е приел Софроний.
От османски документи от това време са известни манастирите „Св. Сава“, „Св. Димитър“, „Пречиста“ и „Св. Петка“. Те най-вероятно са скални, тъй като за изградени манастири в Русенско през средните векове напълно отсъстват сведения, а и многобройните скални обители са поемали целия възможен монашески ресурс. От посочените манастири 
най-близо до Русе е „Св. Петка“, поради което Софроний вероятно се е заселил там
Голямата църква с оцелели стенописи на този манастир е била запазена до средата на ХХ в., но е била засипана при строежа на дъговият мост над р. Русенски Лом на шосето към София.
Въпреки че култът към преподобния Димитър Басарбовски е популярен както в Русенско, така и в Румъния, сведенията за живота му са противоречиви. Паисий Хилендарски пише, че той е роден в с. Басарбово и умира през 1685 година, но е възможно да е живял много по-рано. Вероятно е бил овчар, отличаващ се с дълбока вяра и благочестие, който впоследствие се замонашва в близкия до Басарбово скален манастир, носещ днес неговото име. Намерените след смъртта му мощи творят чудеса, а след края на Руско-турската война от 1768-1774 г. те са подарени от руския командващ ген. Иван Салтиков на Букурещ. Оттогава св. Димитър Басарбовски се счита за общ покровител на българи и румънци. Неговата памет се отбелязва на 27 октомври.
Св. Димитър Басарбовски е символ на духовната близост между двата съседни народа
но такъв исторически обединител е и родното му място село Басарбово. Неговото име е нехарактерно за местната именна система и се предполага, че произхожда от влашката владетелска династия Басараб. Знае се, че първата жена на цар Иван Александър е влашката принцеса Теодора и че този брак по същество легализира румънската държавност. Вероятно царят е дал селото за владение на тъст си Иванко Басараб, тъй като собствеността на влашките воеводи върху него се запазва и след идването на османските турци, които продължават да им го предоставят за тимар (вид поземлено владение).
Тримата светци са живели в различно време, имали са различни изяви, просияли са с различните си земни мисии, но това което ги обединява, са техните честни усилия, тяхната всеотдайност и целеустременост. Освен че с делата си са получили вечното признание на православната българска църква, всеки от тях е дал според възможностите си своя принос за израстването на Русенския край, а това е достатъчно основание за нашата дълбока признателност.