Виенският шницел и котлетът по милански (Cotoletta Milanese) вкарали в кулинарна кавга два клона на имперската династия на Хабсбургите. Австрийските и италианските короновани благородници се скарали кой е изобретил ястието от панирано месо и дали шницелът е произлязъл от миланския котлет, или е обратното. Роднините от Ботуша защитавали тезата си за първенството на котлета, като проследявали неговата история назад във времето до тържественото угощение през 1134 г. по повод канонизирането на св.Амброзио, покровител на Милано.
За това разказва Уйлям Хейл в книгата си „История на храната и напитките през вековете“, издадена през 1968 г. в Ню Йорк, но не уточнява по кое време са се вихрили тези кулинарни страсти. По тази причина не е известно дали австрийските владетели са премълчали тактично пред италианските си роднини най-разпространената в Австро-Унгарската империя история, според която фелдмаршал Йозеф Радецки донесъл рецептата за панираното телешко месо във Виена от... Италия. Легендата разказва, че когато австрийският военачалник и ценител на хубавата храна граф Радецки се завърнал във Виена след битката при Солферино, така цветисто и ентусиазирано разказвал за панираното телешко месо, което ял в Милано, че император Франц Йозеф наредил на готвача си да му сготви същото ястие. Повечето кулинарни историци не оспорват италианското потекло на шницела, но отричат ролята на графа. Радецки наистина бил главнокомандващ на австрийските войски, дислоцирани в Северна Италия, но починал през 1858 г. на 91-годишна възраст, година преди битката при Солферино. Обаче има и контратеза: В периода 1831-1857 г., когато получава и званието фелдмаршал, граф Йозеф Радецки е командир на австрийската армия в кралство Ломбардия-Венеция, а в Ломбардия е Миланското херцогство. Така че великият пълководец, на когото Щраус-баща посвещава „Радецки марш“, може наистина да има лична заслуга за виенския шницел, но това е станало не след Солферино, а след победата срещу Сардиния през 1848-49 г. Възможно е някой разсеян (в никакъв случай злонамерен!) италиански историк да е объркал победите в полза на родната кулинарна история.
А спорът между аристократите е бил напълно излишен, защото нито едните, нито другите са измислили шницела. На масата на византийския император през 9 век например сервирали парчета месо, покрити с тънък лист злато. Това помпозно гурме било възприето от аристократите, които били убедени, че приемайки злато, човек започва да прилича на него - ставал благороден, красив, устойчив към външни влияния. Как са го дъвчили, при положение че не са имали съвременните технологии да изтънят златото до няколко микрона, си е техен проблем, но вероятно това е била една от причината този обичай да бъде забранен през 1514 г., освен високата цена на златото, разбира се. Още тогава обаче предприемчиви граждани заменили златото върху месото със златисто жълто покритие от галета. Този начин, който бил и вкусен, и евтин, се разпространил много бързо в Северна Африка и Южна Европа от византийските евреи (нищо чудно те да са го измислили) и от арабите.
Една легенда обаче развенчава и мита, че котлетът по милански е измислен в Милано. Тя разказва, че по време на окупацията на Рим през 16 век испанските войници на император Карл V - един от най-могъщите Хабсбурги, си панирали и пържели месото по същия начин. Само че и те не го били измислили, ами го научили от арабите, когато нахлули в Андалусия през 8 век. Те пък усвоили панирането на месото при набезите си в провинциите на Византийската империя. А методът месото да се изтънява максимално бил изобретен в словашката армия. По време на походите, когато мръвката не достигала, в обоза начуквали така месото, че да стане тънко и голямо и да има дажба за всеки войник. Оттогава е и обичаят порцията да е придружена от парче лимон, който да маскира вкуса на гранясала мазнина.
Името виенски шницел се появява официално за първи път в готварските книги през 1862 г. Любопитен факт е, че отначало в Австрия панираният шницел се възприема като похапване между храненията или като среднощна закуска. Постепенно шницелът влиза в почти всички домове. В книгата си „Синя пъстърва и черни трюфели“, издадена през 1953 г., Джоузеф Весберг пише за детствотото си във Виена между двете световни войни и си спомня: „Религиозното разцепление в града можеше да се види от неделното меню на населението: евреите ядяха виенски шницел, а езичниците - свинско със зеле и кнедли“. Днес виенският шницел е защитено със закон наименование, но с тази привилегия се ползва единствено шницелът, приготвен от телешко месо.
Каква е тайната на хубавия виенски шницел? Според кулинарните майстори на първо място е месото да се изтъни до 5-6 мм, вместо галета да се използват трохи от сух хляб, така приготвените шницели никога да не се държат в хладилник, а веднага да се пържат. За някои шеф готвачи идеалната мазнина за това е свинската мас, но други държат на чистото масло. Всички обаче са съгласни, че идеалният виенски шницел е този, на който месото вътре е крехко и влажно, а панировката е прясна, вкусна и стои свободно върху месото. Джоузеф Весберг пише още в книгата си, че в младежките му години тестът за отличен виенски шницел бил следният: Ако човек седне върху него, не трябва да има петно на панталона си, когато стане. Той лично обаче не бил пробвал.

Виенски шницел

Необходими продукти:
4 телешки шницели от по 150-180 г
2 яйца
100 г трохи от сух хляб
100 г галета
сол
черен пипер
масло и/или олио
лимон
Начин на приготвяне:
Шницелите се начукват от двете страни, докато станат възможно най-тънки. Овкусяват се със сол и черен пипер.
Хлебните трохи и галетата се слагат в две отделни плоски чинии, яйцата се разбиват с вилица в трети, по-дълбок съд. Всеки шницел се потапя първо в яйцата, като не трябва да остане сухо място. След това се овалва в галетата и накрая в трохите, като внимателно се притиска.
В голям тиган се разтопява масло, смесено с олио, или само олио. Мазнината трябва да е достатъчно, за да плуват в нея шницелите. След като се загрее достатъчно, че да излизат мехурчета, шницелите се изпържват един по един до златисто кафяво от двете страни. В зависимост от дебелината им това отнема между 2 и 4 минути на страна. Обръщат се с шпатула, а не с вилица, за да не се разкъса панировката. Изваждат се върху кухненска хартия и се оставят да се отцедят. При сервиране задължително се гарнират с резен лимон.