„Нашата Република и нейната преса ще се издигнат или падат заедно. Способна, безкористна и вдъхновена от обществото преса с журналисти, които знаят кое е правилно и имат куража да го правят, може да запази тази обществена добродетел, без която правителството, избрано от народа, е шмекерия и фарс. Цинична, меркантилна, демагогска преса ще произведе след време хора също толкова жалки, колкото самата нея. В ръцете на журналистите от идните поколения е силата да оформят бъдещето на Републиката.“
Ако тези думи ви се струват актуални, няма да спорим с вас и ще признаем, че имате право. Но се пригответе за малка изненада. Констатациите, направени сякаш в наши дни, са писани през май 1904 година. Техен автор е 
Джоузеф Пулицър, чието име носят най-престижните награди за журналистика в света
Тяхното първо раздаване е на днешния ден преди 99 години.
Наградите „Пулицър“ са създадени през 1917 година в подкрепа на добрата журналистика. Те носят името на един от най-успешните издатели за онова време - Джоузеф Пулицър. В края на 19 век името му е синоним на американската журналистика. Унгарският евреин обаче е и светец, и дявол. Той е един от идеолозите на „жълтата“ преса. Въвлечен в битката за по-високи тиражи, Пулицър откровено изповядва, че целта оправдава средствата и пуска все по-шарени и сензационни издания. Неговите вестници „Ню Йорк уърлд“ и „Сейнт Луис пост-диспатч“ променят представата за журналистиката. Той е първият, който посочва нуждата от университетско обучение по журналистика. През 1904 г. в своето завещание Джоузеф Пулицър предвижда бъдещата награда да стимулира постиженията в американската култура. Той определя четири номинации за журналистика, четири за литература и драма, една за образование и четири за пътуване и стипендии.
Пулицър
оставя наследство от 2 млн. долара, с които в университета „Колумбия“ в Ню Йорк е основан факултет по журналистика
А първите награди „Пулицър“ са раздадени през 1917 г. от специална комисия. Тогава паричното изражение на приза е 7500 долара с изключение на категорията „Журналистика в служба на обществото“, за която се връчва златен медал. Имената на наградените се обявяват през април. Месец по-късно те получават наградите си на специален обяд.
От 1917 г. досега броят на категориите се е увеличил до 21: за журналистика - заслуга за обществото, местен репортаж, водеща новина, разследваща журналистика, репортерство, местен репортаж, вътрешни работи, международен репортаж, фийчър, коментар, критика, редакторска колонка, карикатура, фотография. В областта на литературата се отличават произведения в следните направления - художествена проза, история, биография или автобиография, нехудожествена проза и оригинална поезия. Също така победители има и в категориите театрална пиеса и музикална композиция. Отделно се дават и 5 стипендии.
Днес в 20 от 21 категории наградата е $10 000. Само спечелилият в категория „Заслуга за обществото“  получава златен медал, който винаги се присъжда на цяла редакция на вестник.
Златните медали за журналистика в полза на обществото са с диаметър 6,98 см. През 2007 г. три от тях, собственост на „Нюздей“, се появяват за продан в ebay и са продадени за $15 500.
„Ню Йорк Таймс“ е най-отличаваното издание
като досега има 114 награди.
Кой е Джоузеф Пулицър и как стига до висините на американското общество?
Най-влиятелният за времето си издател в Страната на неограничените възможности е роден е през 1847 г. в Мако, Унгария. Баща му е богат унгарски евреин, който трупа състоянието си от търговия с грозде, а майка му е набожна католичка. Старият Пулицър се пенсионира в Будапеща, където Джоузеф получава образованието си при частни учители.
Когато навършва 16 години, младежът решава да стане войник и опитва да се запише последователно в австрийската армия, във френския чуждестранен легион и в британската армия. Въпреки перманентната нужда на всяка войска от приток на жива сила, всички му отказват заради лошото зрение и крехкото здраве, което го тормози до края на живота му.
Все пак в Хамбург 
успява да постъпи в американската армия, за да участва в Гражданската война
Пулицър пристига в Бостън и служи една година в кавалерията на Линкълн. Той говори много добре немски и френски, но съвсем слабо владее английски. По-късно попада в Сейнт Луис, където се препитава като мулетар, сервитьор и хамалин. Все повече време обаче прекарва в градската библиотека, където започва да изучава английски и право.
И тук съдбата решава да го погали. Двама любители шахматисти забелязват любознателния младеж с проницателен ум и решават, че точно това е човекът, който им трябва. Шахматистите всъщност са редактори на водещия немскоезичен всекидневник „Вестлихе пост“ и след няколко минути разговор му предлагат работа. Четири години по-късно, през 1872 година, когато младият Пулицър вече си е изградил репутация на енергичен журналист, му предлагат да стане съдружник в почти фалиралия вестник. Така на 25 години Пулицър става издател.
Следва серия ловки сделки
в резултат от които през 1878 година проспериращият журналист става собственик на „Сейнт Луис пост-диспатч“. Окриленият Джоузеф е във вихъра си. Работи от тъмно до тъмно, като педантично изпипва всеки детайл. Поставя си една много, много важна и амбициозна задача - да убеди обществеността, че вестникът е нейният защитник; да накара човека от множеството да повярва, че това е неговият говорител и адвокат. 
Така Пулицър започва да печата разследвания и анализи за корупцията във властта, данъчни измами и комар. Този подход, яростно отричан от властите като популистки, се оказва повече от ефективен. Тиражите непрестанно растат, а вестникът укрепва и носи солидни приходи на издателя си. Всъщност тази история е 
едно от ярките доказателства, че популизмът е красива приказка, разказана с користна цел
През 1883 година набралият пари и самочувствие Пулицър договаря покупката на изпадналия във финансова криза „Ню Йорк уърлд“. Вестта за продажбата на изданието заварва издателя по време на подготовка за отпътуване от Ню Йорк за Европа на предписаната от лекарите ваканция. Вместо да се качи на парахода, упоритият Джоузеф се среща с финансиста Джей Гоулд, с когото договаря покупката. Това е началото на бурна  революция и в редакционната политика, съдържанието и формата на новата си придобивка. Прилага същите техники, които качват тиража на „Пост-диспатч“. Редакцията подема кръстоносни походи срещу корупцията, журналистите пълнят новинарските колонки с гневни и сензационни материали, а шефът им пръв въвежда богатото илюстриране на страниците. 
В писането се използва свръхдраматизирането и  емоционализирането описание на всеки отразяван случай, целенасочено се преувеличават подробностите, а взетите на прицел личности са обливани с ирония и дори сарказъм.
Формулата заработва толкова добре
че през следващото десетилетие тиражът на „Уърлд“ и всичките му издания достига до 600 000 копия - най-високият в Съединените щати.
Няколко години по-рано, през 1877-а, Джоузеф се жени за Кейт Дейвис, с която имат седем деца. Двама от синовете му - Ралф и Джоузеф Младши, както и внукът му Джоузеф, стават журналисти.
В последните години на 19 век най-успешният по това време издател в света преживява лична трагедия. През 1890-та година започва прогресивно да губи зрението си и в края на десетилетието вече е напълно сляп.
Наред с това е мишена на злостна кампания на конкуренцията, която не се спира пред нищо н стремежа си да го уязви и постави на колене.
През тези години обаче Пулицър успява да запази контрола над вестниците си. От 1896 до 1898 година бива въвлечен в тежка война - с „Джърнъл“ на Уилям Хърст.
Боеприпасите са словесни - сензационни материали и изфабрикувани новини
Когато кубинците се надигат на бунт срещу испанците, Пулицър и Хърст се надпреварват да наливат масло в огъня и да разпалват омраза към европейците. И двамата призовават за война с Испания, след като американският боен кораб „Мейн“ мистериозно е потопен в Хавана на 16 февруари 1898 година. И поставеният под невиждан обществен натиск Конгрес наистина обявява война, която продължава четири месеца. Но най-важната победа тук не е на бойното поле. Този случай кара Пулицър да преосмисли принципите на професията, да разбере докрай тежестта на масовите внушения, да изпита огромната отговорност от внушаване на различни тези на обществото и в края на краищата да се отрече съзнателно журналистиката, придобила печална известност като „жълта“. Така вечният преследвач на сензации стига до прозрението, цитирано в началото на този текст. Така дяволът на печата извървява своя път на разкаянието, за да се превърне в светец за бъдещите поколения журналисти.
Преуспелият издател си отива сляп и болен на 29 октомври 1911 година на борда на яхтата си „Либърти“, но остава да живее вечно чрез прочутите в цял свят награди на негово име.
По материали от интернет