Клуб „Русчуклии“ е гражданска организация с идеална цел, създадена от група родоизследователи, хералдици, историци, краеведи и обществени лица от Русе и приета като колективен член в Българската генеалогична федерация „Родознание“. 
Мисията на клуба е да издава и отпечатва изготвяни от членовете му изследователски материали свързани с историята, теорията, методиката и практиката на генеалогията, хералдиката и сродните им науки, както и да участва в поддръжката и изграждането на паметници на националните герои и личности.
Вестник „Утро“ е партньор на клуб „Русчуклии“ и ще публикува материали на неговите членове за познатата и непознатата история на Русе и региона.


Русе има един нобелист - широко известният Елиас Канети, но малцина знаят, че градът може да се гордее с още две номинации за най-престижната награда в света, макар и не стигнали до катедрата за официални слова в Стокхолм - на поета Иван Грозев, чиито корени са в Червена вода, и на още един писател, за когото ще разкажем сега. Неговата история звучи като приказка, може би като тази за Пепеляшка, но краят не е увенчан от бляскава стъклена пантофка, а от разочарование, меланхолия, песимисъм и тъга. Уви, хепиендът е гарантиран само в Холивуд. Когато в ролята на режисьор влезе Животът, финалът невинаги носи усмивки.
Но да започнем отначало.
През 1892 година 
преуспяващият цариградски търговец на едро Саркис Куюмджиян мести и семейството, и кантората си в Русе
Фамилията е богата, а делата й вървят от добре по-добре. Съпругата на Сарсик - Сатеник, произхожда от фамилията на богатите търговци Асланян, търгуващи с тютюн и вълна в Англия. Семейството има четири деца, трима братя - Таквор, Крикор и Рупен и една сестра Ахавни, всички са родени в Турция.
След като се установява в Русе през 1895 г. Куюмджиян построява обширна къща на ул.“Дондуков-Корсаков“ 34, проектирана от арх.Спирос Валсамаки. Тук на 16 ноември 1895 г. се ражда най-малкият им син, на когото дават името Дикран.
През 1898 г. Куюмджиян започва строителството на една от най-представителните търговски сгради в Русе, пък и в България. Явява се нещо като прародител на днешните молове. Тя е разположена на две съседни улици „Отец Паисий“ и „Добруджа“ върху площ от 560 кв.м. За проекта се състезават двама известни архитекти Георг Ланг и Нигохос Бедросян.
Представителната сграда е завършена през 1900 г. В партера са обособени шест самостоятелни магазина с галерии, а на първия етаж са разположени складовете за стоки. Партерът е изцяло с каменна облицовка, първият етаж е изграден от клинкерни тухли с вложени каменни декоративни детайли.
Новата 1900 г. семейството посреща в нов дом на ул. „Хан Аспарух“ 16, 
дело на арх.Тодор Петров, един от първите български строителни инженери, завършил в Гент, Белгия
Къщата е построена по изключително интересен начин. Отвън изглежда малка - само на етаж и половина, но вътре расте на дълбочина и височина и има три нива. Декорирана е с богата пластична украса в стил рококо. Къщата е мебелирана богато, лавиците на библиотеката от акажу /тропическо дърво с черен цвят/ са заети от голямата английска енциклопедия. По облегалките на креслата бил изрязан фамилният монограм.
Особено място по това време в Русе заемат шумните карнавали, в които арменската общност взема дейно участие. Всепризната принцеса на пъстрите зрелища е шармантната Арсине Куюмджиян, стринка на малкия Дикран. Тя сама кара елегантния си кабриолет и предизвиква възторг у минувачите.
В Русе Саркис Куюмджиян
бързо са развива като крупен търговец на текстил и манифактура
Управлява англобългарско дружество за производство на платове и омбрели /чадъри/ с клонове във Варна, Пловдив и София. Фирмата търгува с платове, кинкалерия, часовници, бижутерия, посребрени прибори и др. Куюмджиян е член на първия управителен съвет на Барутното дружество „Принц Борис“.
Към 1908 г. Саркис започва да ликвидира търговските си дела в Русе. Прехвърля в манчестърска банка пет милиона златни лева и след година заминава за Англия. Домът си на ул. „Дондуков-Корсаков“ оставя на арменския клуб „Ереван“, прави дарение на арменската църква „Сурп Аствадзадзин“ и на арменското училище „Сурп Месроб Мащоц“. Собственик на уникалната му къща на ул.“Хан Аспарух“ става Цани Рогоджеров, заможен търговец, родом от Лясковец. Така и не са изяснени причините за това решение на заможния Куюмджиян, което изглежда най-малкото странно при процъфтяващата му търговия и завидното му обществено положение.
В Манчестър Куюмджиян открива текстилна фабрика и търгува с платове. Няма особени финансови успехи, но има план -
твърдо е решен най-малкият му син Дикран да поеме фирмата и да я развие в европейски мащаб
Отначало Дикран учи в елитния „Малвърн Колидж“ и след кратко пребиваване в Швейцария записва медицина в най-стария шотландски университет „Сейнт Андрюс“. И макар че погледнато отстрани следва бащиния си план да получи добро образование и да поведе напред семейния кораб, младежът дава знак, че има други планове. Първо отказва да учи в Оксфорд, където е събран елитът на английската аристокрация. След това ясно показва на баща си, че търговията не го влече, а много скоро семейният съвет трябва да преглътне още една горчива чаша. Оказва се, че и медицината не е призванието на Дикран. Вместо да изучава анатомията и процесите в човешкото тяло, той предпочита да прекарва времето си на чаша бира с приятели.
Това прелива чашата на патриархалното му бащино търпение и старият фабрикант и търговец се опитва да вкара в пътя непокорния си син с най-страшното според него наказание - драстично орязване на издръжката. Чековете са пак така редовни, но сумите в тях са такива, че покриват само най-насъщните нужди на жадния за житейски удоволствия студент. Всъщност 
освен педагогическа, за това решение има и друга причина
Крилата на предприемаческия късмет, позлатил в България Куюмджиян /куюмджия означава златар - б.р./, подгизват и натежават от вечните мъгли на Албиона и маститият търговец изпада във финансова криза, от която не излиза до края на живота си.
През 1913 г. Дикран зарязва следването и заминава за Лондон. Установява се в квартал „Фейер“. Започва да пише журналистически материали и къси разкази, но пробива трудно - в столицата на надменността и самочувствието се успява трудно и шансът се усмихва само на най-талантливите. Или най-упоритите. Новодошлият Дикран може да няма поводи за празнуване, но няма и причини за отчаяние - името му се появява няколко пъти в „Дейли експрес“, а това е пробив, за който мнозина дори не могат да мечтаят.
В навечерието на Първата световна война младият бохем трябва да се завърне в България и да служи в армията, но отказва да го стори и попада в графата на дезертьорите.
През 1920 г. Дикран
публикува първия си роман „Лондонско приключение“
след който излизат сборникът с разкази „Романтичната дама“ и романите „Тези прелестни хора“, „Упование в морето“ и „Пиратство“.
През 1922 г. писателят получава британско поданство и сменя името си на Майкъл Арлен. Става близък с арт величия къто Д.Х.Лорънс, Съмърсет Моъм, Ноел Кауърд. Има близка връзка с Нанси Кюнард, наследницата на крупна корабна компания.
През 1924 г. добива световна слава с романа си „Зелената шапка“. Книгата проследява историята на ексцентричната британка с неутолим сексуален глад Айрис Марч, която трагично избира смъртта - катастрофира умишлено с автомобила си. Айрис е олицетворение на епохата си, характерна с бохемското преклонение на „изгубеното поколение“ пред джаза, дългите уикенди. Под тази лежерност всъщност клокочи т.нар. бурно двадесетилетие - годините на възход и търсене на щастие след ужасната световна война. 
Айрис става идол за милиони, а създателят й чува как се отварят портите на рая
Само продажбите в Америка му носят 500 000 долара - днес огромна, а за времето си - умопомрачителна сума. Романът се превръща в световна сензация и е номиниран за Нобеловата награда, но догматичното жури отдава своите предпочитания на полски писател Владислав Реймонт за творбата му „Селяни“. 
„Зелената шапка“ веднага е драматизиран и поставен в театър „Аделфи“ на Уест енд. През 1928 г. е филмиран с Грета Гарбо в главната роля. Поредното признание за литературния му успех идва на 2 май 1927 г., когато снимката му е отпечатана на корицата на престижното списание „Таймс“ - моралният еквивалент на неполучения Нобел.
Богатството развързва ръцете и душата на Майкъл и му позволява да води интензивен светски живот. Често може да бъде видян из модерните френски курорти. Облича се изключително елегантно и кара впечатляващ канарено жълт „Ролс Ройс“. През 1928 г. заминава за САЩ, където общува с Чарли Чаплин, Синклер Луиз, Пола Негри, Скот Фицджералд и др.
Същата година 
на 1 май в Кан се жени за гръцката графиня Атланта Мерканти
Нейният баща Александър Мерканти дълги години е в управата на Олимпийския комитет и ковчежник на гръцкия крал. Раждат се две деца - син Майкъл Арлен-младши и дъщеря Вениша Арлен. Двамата продължават попрището на баща си.
Ваниша е писател на свободна практика, а Майкъл е журналист и писател. Води постоянна рубрика в „Ню Йоркър“. Автор на десетки книги, сред които най-популярна е „Пътуване до Арарат“, издадена през 1975 г. в Ню Йорк. Определят я не като просто пътуване, а като един преход през пространството, разделящо американския интелектуалец от арменските му корени. Като цяло това е вълнуващ поглед върху историята на изстрадалия арменски народ. Творбата е отличена с Национална награда за книга. 
В тази връзка Майкъл дава интересно обяснение за разрива с баща си, който съзнателно е премълчавал арменския си произход и никога не е разкривал корените на родословието си. „Нещо винаги стоеше между нас, нещо неизречено, нещо недосегаемо. Ние бяхме странници“, свидетелства след години прочутият писател.
В САЩ Майкъл Арлен е главно сценарист в Холивуд. По негови романи са снимани шест филма, автор е и на 26 сценария. Това не го прави щастлив.
Перфорираната целулоидна лента на филмовата индустрия изсмуква всичките му творчески сили
Той не е в състояние да напише нещо ново и стойностно. Осъзнавайки, че перото му е пресъхнало,  предприема решителна стъпка - напуска илюзорния свят на филмовите сънища. През 1939 г. се завръща в Англия в консервативния и аристократичен Лондон, надявайки се, че тук ще открие изворите на творческото си вдъхновение. Но времената са други, във въздуха се носи мирис на барут.
В Германия, на фона на факелни шествия и бурни овации, фюрерът произнася нескончаеми речи за възхода на Райха. На тези, които го последват, обещава нови територии и благоденствие. Тогавашните български политици не искат да си спомнят за ужасяващите последици от неудачните ни военни авантюри от началото на века и залагат на германската карта, а това в Англия не се харесва. Такава е атмосферата, когато Майкъл пристига в мрачния Албион.
И отново прави неочаквана стъпка
Вместо да се впусне в литературния живот, постъпва на работа в общината на Уулвърхемптън, вероятно по-лесно да се приспособи към новите условия на живот, коренно различни от тия в Америка. Но той е известна личност и един депутат протестира срещу назначението на българския арменец. Травмиран и огорчен, през 1941 г. Майкъл се завръща при семейството си в Ню Йорк. Там се играе пиесата му „Небесното тяло“. Умира от рак на 23 юни 1956 г.
В България творчеството на Майкъл Арлен е непознато. Само през 1934 г. разказът му „Невидимите стъпки“ в превод на Юлий Данчев е включен в книгата на Артър Конан Дойл „Шерлок Холмс престъпник“.