В нейните платна има една особена меланхолия - тъга от спрялото време на живота в мрежата, скуката на незрящите консуматори, на дистанцираните, изсмукани от жизненост хора - роботи, изгубили идентичност и индивидуалност. Природата е взрив от цветове, но в нейните образи те като че ли са утаени през призмата на духовната моногамия.

Габриела Петкова е сред най-младите живописци, завършили наскоро Академията, участвала е вече в няколко изложби и се радва от няколко месеца на най-щастливото събитие в живота си - станала е майка. Впечатляваща е и особената мекота, с която общува с околните - няма и грам гняв или признаци на разочарование от избрания път.

Тя определено има късмет, защото родителите й преди две години отиват да живеят и работят във Великобритания, инженери по професия, които й помагат да плува в свои води, да се наслаждава на този вълшебен свят, който оживява в платната й. Накратко - нейното семейство засега й осигурява лукса да се отдаде на изкуството, което е невъзможно за много други нейни връстници.

Габриела никога не се е сблъсквала с дилемата как да продължи живота си - винаги е знаела, че ще бъде живописец.

Вдъхновява се от ежедневието и от различните ситуации, в които попада. „Когато един човек е с особена чувствителност към живота, той има свой поглед върху хората и предметите, които впоследствие стават част от творбите му”, казва младата жена.

Хората, с които общувам са от много тесен кръг, но дори и в нашите среди е трудно човек да срещне съмишленици, продължава тя. Това, че си с диплома на художник не те прави нито интелигентен, нито одухотворен. И често сред нас има такива, които са продукт на масовата култура, които, за съжаление, преобладават. Не е лесно да намериш сродните духом, споделя Габриела.

Средствата, с които разполагаш със сигурност са важна част от ежедневието на художника, и когато имаш нужните финанси със сигурност можеш да се чувстваш и свободен, казва тя. Така можеш да мислиш върху нови проекти и да ги реализираш. А когато нямаш финансова свобода е много трудно. Габриела е убедена, че меценатите и хората, които се интересуват и подпомагат изкуството, са част от артистичната атмосфера във всяка цивилизована страна, която иска да съхранява и развива творческия потенциал на хората.

Сигурна съм, че обстоятелствата в България стават все по-тягостни за хората, които имат идея за себе си, за бъдещето си, признава Габриела. И смята, че нейните колеги и приятели, които са напуснали страната не са го направили просто, за да могат да се реализират по-успешно и да печелят повече пари. А защото са търсили нещо ново и различно като изживяване и впоследствие са се убедили, че това е по-добрият вариант. „Нямам познати, които да са се върнали”, казва тя и като че ли осъзнава, че това е най-голямата присъда за всички онези знайни и незнайни управници на България, които я поставиха в това унизително положение.

„Много ми се иска младите хора у нас да имат шанс - когато човек се труди и влага душа и сърце, и не се отказва”, споделя Габриела. И добавя, че все още е съхранила вярата си един ден да успее да се издържа само от изкуството си, което засега е немислимо. Не е сама - има приятели от академията, които също се борят да имат право на творчество, а не да работят друго, за да си откраднат време и пари, за да правят изкуство. Точно това ядро от колеги и съмишленици я държи здраво, дава й кураж.

Съвременните комуникации в момента позволяват на всеки млад творец да популяризира творбите си. „Световната сцена е достъпна, имам колеги, които правят изложби на различни места в Европа, където сме и ние, а това даже не изисква толкова много средства, а по-скоро талант и контакти”, убедена е тя.

Творец като Габриела Петкова, която все още експериментира и търси своя уникален стил, е достатъчно смела, за да не влиза в шаблона на тривиалното звучене. Искреността винаги е съпътствала талантливите хора. Точно затова тя страни от баналностите за големия празник 24 май и се придържа към истината, такава, каквато я чувства. „Той е малко утопичен празник за мен, тъй като е почит към културата и славянската писменост, но те стават все по-откъснати от реалността. И видимо не са приоритет за хората в момента - нито в семействата, нито в държавата”, признава тя. Дори децата на парадите едва ли осъзнават какво точно пеят, едва осмислят в дълбочина важността и уникалността на писмеността и книжовното ни богатство за духовното ни здраве, смята Габриела. Според нея, да си с физически недъг не е толкова опасно, колкото, ако си духовно осакатен.

„Имала съм късмет в гимназията да попадна на добри учители, които да запалят моето влечение към изкуството въобще, не само към живописта”, спомня си тя. Но не всички учители са такива и техните ученици израстват без този внушен вътрешен заряд, продължава тя.

На днешния празник пожелаваме на Габриела и на нейните колеги и приятели от „ядрото” да не губят вярата си, да бъдат упорити и да не се страхуват да заявяват себе си като творци. Защото посредствеността винаги е била шумна и е показвала мускули, но до време… Защото имаме достатъчно примери, когато талантът и силният дух превъзмогват страданията на бита. Наистина, някои се отказват по пътя, други се пречупват, трети - заминават, но винаги в нашата история е имало луди глави, които са продължавали напред. Въпреки всичко.