Един енергичен мъж с леко посивяла коса крачи бодро до трите тепиха на „Булстрад Арена“ по време на течащото европейско първенство по борба, дава къси разпоредби, съветва, обяснява и тръгва да решава поредната задача. Всички го слушат, а от трибуните често се протягат ръце за поздрав! Искат да стиснат ръката на „Нашия Огнян“, както русенци наричат коменданта на шампионата. 
Големият спортист Огнян Николов е роден на 14 юни 1949 година. Той е един от шестимата колоси на борбата, в чиято чест градът ни организира всяка година международния турнир „Русенски легенди“. Другите са Иван Илиев, Валентин Йорданов, Валентин Гецов, Рахмат Софияди, Валентин Савов.
Жилката на Огнян е спортна. Баща му Николай Анков-Кайчо е бивш футболист на „Академик“ /Свищов/ и на „Спартак“ /Плевен/, където играе със звезди като знаменития вратар Никола Пърчанов. После идва в Русе като футболист на „Дунав“. Съдбата обаче е безмилостна и Николай Анков си отива твърде млад. Годината е 1959 година, когато синът му е само на 10 години.
По-късно майката на Огнян Николов създава семейство с треньора по борба Александър Радославов. Брат на Александър е Радослав Радославов-Руди, който ще се превърне по-късно в един от най-големите български специалисти в борбата. 
На 12 години Огнян започва да тренира борба под крилото на Татко Руди
както нарича първия си наставник. Помни първите си занимания в зала до Американското пазарче на място до сегашната синагога. После се прехвърлят в друга зала - в днешния „Офис 1“ срещу редакцията на „Утро“. 
Дебютът му е на тепих във Велико Търново. Тогава тежи едва 21 килограма, а трябва да мери сили с доста по-тежки съперници. Трупа опит от турнир на турнир, но признава: „Борех се нелошо, но нямах кой знае какви успехи!“ 
Радославов е неотклонно до него. Като треньор, известен с изключително силен характер, смята, че възпитаникът му също трябва да притежава ярка спортна злоба. А Огнян в онези години му се вижда малко мекушав.
„Татко Руди беше особняк. И все ги измисляше едни. Караше ме например да коля кокошки или зайци, за да се надъхам повече и да придобия едва ли не воински дух. А аз съм толкова милостив човек и толкова обичам животните! Но пък не мога да си кривя душата - от Радослав Радославов научих страшно много“, разказва легендата на русенската борба. 
Разцветът в кариерата му идва след влизането в казармата
От ЦСКА правят път до дома му, но русенските фактори в борбата почват да го крият. Не го пускат в София. За да му спестят домогванията на военните, го пращат нарочно на турнир в разградското село Бисерци. Там обаче го открива самият Петко Сираков, баща на известния футболист Наско Сираков.
„Петко Сираков пристигна неочаквано с една „Волга“ и като го погледнах, разбрах, че няма мърдане“, спомня си с усмивка Огнян Николов.
Точно тогава в свободния стил се въвежда категория до 48 килограма. Николов влиза в нея и започва да бие наред. Силните му качества са бързината, пъргавината, импровизацията, фантазията, ювелирната техника. Тежката работа при Татко Руди дава първите си златни плодове.
След 4 години се прехвърля в „Левски-Спартак“, където го чака земляк - роденият в Батин първи световен шампион от Русе Иван Илиев. С Илиев са като братя и се тачат до безвременната кончина на батинския световен първенец.
А успехите пак следват един подир друг - сребърен медалист на европейското през 1969 година и бронзов от световното през 1970-а. Върхът обаче във всяка кариера са олимпийските игри. Те са мечтата на всеки спортист с голяма амбиция. А Огнян изгаря от желание да се докаже на олимпийския тепих.
Качва своя Олимп в Мюнхен през 1972 година
След като побеждава като хала всичките си петима съперници, надвива в истинска атракция сензацията на световната борба - Ибрахим Джавади. Иранецът излиза на тепиха в Мюнхен като непобедим 5-кратен световен шампион! Златото е толкова близо, до Николов губи пък от руснака Роман Дмитриев и след въртележка според тогавашния правилник печели сребърен медал в категория до 48 килограма.
Майсторските му борби го правят голям приятел с Дмитриев. Години по-късно, когато руснакът вече не е между живите, негови близки продължават да канят русенеца в знак на уважение за голямото съперничество на възпоменателни турнир в Якутия. Само преди две години русенецът е специален гост на поредния турнир.
Нататък идва бронз от европейско през 1973 година и титла от първенството на Стария континент през 1974 година. В онези времена знаменитият Руди Радославов от Русе е вече национален селекционер.
Огнян Николов е 
единственият български борец, който печели 7 златни медала на реномирания международен турнир „Дан Колов“
След толкова поредни успехи заслужено получава и Златния пояс. Годината е 1974-а.
Но не всичко върви по мед и масло. Един от най-горчивите мигове в кариерата му е преди олимпийските игри в Монреал през 1976 година. Вече се бори на 52 килограма, а негов домашен съперник за игрите в Канада е разградчанинът Нермедин Селимов. По джентълменския уж правилник на федерацията двамата са изправени един срещу друг в генерално преборване. Огнян бие Селимов с туш! Но го разминават с Монреал с неспортсменска хватка! В корените й е силното разградско лоби в борбата, което държи на всяка цена да има четирима представители в Монреал. Другите трима са осигурени, но натискат здраво и за Нермедин. Но на олимпийския тепих не се интересуват от домашните сметчици и реверанси и Селимов отпада безславно само след две схватки в Монреал!
Но загубата е двойна - след „олимпийската“ несправедливост Огнян Николов спира с активния спорт, макар да е само на 27 години и със сигурност има още много да даде.
„Тогава се отказах от борбата и веднага се записах във ВИФ“, въздиша Николов. 
Макар че напуска рано-рано тепиха като състезател, до 1990 година остава близо до него като треньор на националния отбор
После заминава за Швеция, където работи с местни борци в продължение на цели 5 години. Като се връща в България, става старши наставник на „Левски“. Води женския държавен тим от 2001 до 2006 години. Този период ще се запомни с първите големи успехи на Станка Златева, която печели медали от световни и европейски първенства за девойки. После големите лаври обира Симеон Щерев, но Станка със сигурност помни кой й проправя пътя към света на голямата борба. 
Когато Николов се връща в спомените си, не може да забрави големите майстори. Според него един от великите борци в неговата категория е японецът Такада. Тачи още Роман Дмитриев, Ибрахим Джавади и още един японец - Ватанабе. 
„От българските борци няма как да не спомена Валентин Йорданов, Янчо Патриков, Хасан Исаев, Еньо Вълчев, Иван Шавов, Исмаил Юсеинов. Не знаете за Юсеинов? Много добър борец! Той е 11 пъти световен шампион за ветерани“, разказва Николов.
Намира, че
всяко поколение има своите силни и слаби страни
но отчита, че борбата днес е загубила голяма част от чара и атракцията.  
„Ние, русенските борци, бяхме популярни и харесвани, защото разчитахме на така наречената оплетена борба. Това изначава да търсим зрелището и красотата с много и разнообразни хватки. Мисля, че ни се получаваше“, отчита Огнян Николов.
Достолепният комендант на европейското първенство в Русе е женен щастливо дълги години със софиянката Цветанка. Спортно семейство - тя е бивша гимнастичка. Имат син Адриан, внучката им учи пък в Италианския лицей. След раздялата със спорта Николов и семейството му търсят място под слънцето в туристическия бранш и хотелиерството. И успяват. 
„Не станах комендант на първенството в Русе за някакви облаги, а защото искам да помогна с опита си. Слава богу, не съм милионер, но се справям прилично с борбата в живота и не мога да се оплача. С години, доколкото мога, помагам на борбата. И ще помагам. Тя е моят живот, тя е моята младост, радост, хиляди дни в тежки тренировки и щастливи моменти след медал на голямо първенство. Пожелавам го от сърце на младите, които искат да опитат силите си в най-мъжкия спорт. При нас ревльовци няма. Ей това научих още от Радослав Радославов“, казва легендата на русенската борба, след което поема поредната си задача като комендант. 
Нашият Огнян!