Въпреки че родовият ми произход и възпитание не е съвсем чист (по мнението на български „водещи генеалози“) се наемам преди всичко като БЪЛГАРИН да отговоря не на хулите по мой адрес, не на оплюването на позицията ми, а само да преповторя истини, казани от по-умни, по-талантливи и обективни люде. Защото познанието и знанието са за това - да дават тема за размисъл, да си създадеш свое мнение за факти и процеси. И защото „свободата е осъзната необходимост“ - нито е подарък, нито е даденост. А за „приятел от миналото“ ще кажа само, че аз от приятелствата си не се отказвам, въпреки различията във възгледите и мненията.
Дотук по личните нападки и инсинуациите срещу мен по повод изказаното ми мнение. По същество.
1. Осмелявам се да започна с изводите направени преди близо век от Иван Хаджийски в томовете на неговата „Бит и душевност на нашия народ“: „Българите не от вчера сме си продажници и блюдолизци, но винаги в своя угода сме прекланяли гърбина пред по-силния“. Хайде сега, остава да не знаете оная приказка, битуваща в българското общество, че с колкото империи и велики сили сме се съюзявали, всичките са потъвали. Нека оттам да тръгнем, да погледнем първо към себе си, а после и да потърсим паралелите в историята.
Защо ли не си припомним първото ни съприкосновение с руската „почтеност“ и с руското „доброжелателство“? Кога, как и по какъв начин се озовава в земите ни киевският княз Светослав и как се възползва от молбата на българите за помощ?! По късно кумани, татари и най-накрая и турците се възползват от нашето блюдолизничество. Е, разбира се, не съвсем безкористно, само за окупация на земите ни, къде за десетилетия, къде за векове. 
Добре че все пак сме си запазили името българи
И в безпросветната тъма се пръква един монах, който на лоена свещица и с отслабнали очи започва да чете древните ръкописи, започва да сее семето за възраждане на българската духовност, за род и величие. Няма да напомням на опонентите си знаменития му въпрос, но ще цитирам думите на великия писател, но и велик манипулатор дядо Вазов: „Чети, чети, то сляпото окато прави“!
А ако вземем за пример отношението на Русия към освестяването на славянството, към грамотността и писмеността? Попитайте някой обикновен руснак какво знае за светите братя Кирила и Методия. Гарантирам, че ще останете много, ама много неприятно изненадани...
Все във тая връзка трябва ли да се спирам на идеологическата обосновка, целите, задачите и действията на „славянските“ благотворителни и още какви ли не комитети? Хубаво ми цитирате отзивите и възмущенията на Достоевски, Менделеев, на руската интелигенция. Само че трябва да си доизясните, че 
техните реплики са породени и насочени към един друг народ, вярно, също славянски, но сръбски
Към Сърбия. Която Русия винаги подкрепя, подтиква, подклажда с идеите на панславизма. Пък за отношението на д-р Боткин, на Пирогов, към българите, към опълченците - изобщо даже и не отваряйте дума. Вицове и смешки се разказват най-вече в кафенето.
Необходимо ли е да се спирам отново на различните войни между Русия и Османската империя, на историята на изграждането на великоруския шовинизъм и панславизма, на руската политика за създаване на илюзии и митовете за Дядо Иван, за обезлюдяване и оставяне на пепелища в нашите земи, такива, каквито се сравняват с кърджалийските и даалийските погроми!? Прословутата делегация на Иван Замбин и Атанас Некович (между другото от сръбски етнически произход) и Софроний са пределно ясно обяснени и разтълкувани, в т. ч. и с писания на електронния сайт на т. нар. Движение Русофили. Затова си позволявам един силно съкратен цитат от едно основополагащо изследване, който може да си разтълкувате сами: 
„Руската политика и практически действия спрямо българския народ са фактори при политическите изяви на Софроний Врачански
Тези въпроси не могат да се разглеждат откъснато от престоя на Иван Замбин и Атанас Некович в руската столица. Около организирането на тяхната мисия, която според повечето изследователи още от 1804 г. има дипломатически характер, съществува неяснота“. Още повече, че по-късно, в Петер­бург, те ще мотивират по интересен начин желанието си да получат земя: „по на­шата молба... да заемем по способности земя в Крим съг­ласно височайшия манифест от 22.07.1793 г. и последвалите го укази“. Замбин и Некович, смятам, логично са предпочели да останат в Дунавските княжества, където съществуват добри условия за активни стопански връзки с отвъддунавските българи. Поради търговските си занимания двамата вероятно не отсядат само в Буку­рещ. Косвено това се потвърждава от запазената кореспонденция на Замбин, която показва завидна за съвременниците му осведоменост върху състоянието на Княжес­твата, северозападните български и сръбските земи. (цитирано по Орешков, П. Няколко документа за Пазвантоглу и Софроний Врачански /1800-1812/, СбБАН, 1914, №3).
2. За преселванията на българите към руските степи и завръщането им в родните огнища. Нямам намерение да превръщам страниците на вестника в рубрика от научно-теоретическо изследване, нито пък да демонстрирам начетеност. Само препоръчвам поне да прелистите страниците от публикацията на Ваня Рачева: „Руската преселническа политика, българите и Одринския мир от 2 септември 1829 г.“ в Годишник на СУ „Св.Климент Охридски“ - Исторически факултет. Т. 100, София, 2007, с. 175-239. Това е едно от по-новите изследвания по въпроса и само посочената там литература и извори надхвърля 300 единици. Поне наблегнете и прочетете направените изводи!
Масовото преселение на българи - поданици на Османската империя, е пос­ледица от завършилата с Одринския мир Руско-турска война от 1828-1829 г. и от имперската руска преселническа политика по това време. Българското преселение не може да се определи като нов проблем за историографията. Изследвано е от български, руски, съветски, молдовски, румънски, украин­ски и от други автори (Катсиарди-Херинг, О. Миграция на населението в Югоизточна Евро­па от XV до началото на XIX в. - Балканистичен форум, 1999, № 1-2-3, с. 10-13; Брубейкър, Р. Последици от разпадането на империите и отсяването на народите. - Във: Брубейкър, Р. Национализмът в нови рамки. Националната общност и националният въпрос в Нова Европа. С., 2004, с. 262-296).
Към днешна дата 
архивите на преселението обаче се съхраняват в поне шест държави
(Русия, Украйна, Молдова, Румъния, Турция, България). Тяхното използване и интерпретация в научно и в научно-популярно обръщение преминават през последните повече от 180 години през различни етапи на сътрудничество или конфронтация, на добросъседство или йерархически зависимости.
Ето как разбира руският император Николай I още през 1827 г. правилата и реализацията на руската политика. Тогава, по повод предстоящи мирни преговори, той коментира пред ген. Паскевич правилата на източната политика, в която „лъжата и измамата“ не се считат за пороци, ако „предвиждат възможност за получаване на някаква изгода“. 
И един откъс от руски документ, последващ Букурещкия мир, с който приключва войната от 1806-1812 г. Умишлено не го превеждам на български. „Война 1806–1812 гг. с Турцией принесла для нас благие результаты. Цветущая Бессарабия слилась неразрывно с великой нашей родиной. Границей России в юго-западном углу стал Прут, тот Прут, на берегах которого за век перед этой войной впервые появилась русская армия, и стоящий во главе ее Петр Великий указал грядущим поколениям победоносный путь к Дунаю и Балканам.“ (цит. по Медведева, О. Российския дипломатия и эмиграция болгарского населения в 1830-е годы. По неопубликованным документам Архива внешней политики России. - Советское славяно­ведение, 1988, № 4, 24-33)“. 
Такива са само една хилядна част от фактите по преселванията и миграцията на българите. С риск да се повторя и да стана досаден, още веднъж ще подчертая: С психологията на страха от репресии и подлъгани от лъжите на Русия, подкрепени с нагайките и щиковете на „победоносните“ армии, предците ни сами се навират в блатото и хомота на нов, и както скоро се убеждават, още по-жесток господар и експлоататор.
И нека, колкото и да ми е срамно още веднъж да преоткрия колелото! Виновни сме си ние, с нашата народопсихология не на роба, а на използвача, на нагаждача! Те там „е заровено кучето“. Защото
именно нашият народ си е измислил пословицата „Преклонена главица сабя не я сече“
и в добавка „Интересът клати феса“! Към всичко това смея да добавя някои изводи към мнението си за отношението ни към поробителя, към еничарството, към потурчванията.
3. През всичките десетки и стотици години на турското робство българинът е просперирал, търсил е икономическата изгода, нека го кажа с езикана Бай Ганьо - келепира.
От архивите и документите тръгва и спорът за принудителната смяна на християнската вяра. Докато едни историци описват унищожавани с десетки манастири и църкви, насилствено помюсюлманчване, ангария, други не се боят да предложат много по-нюансирани тези. Проф. Цветана Георгиева в труда си „Еничарите в българските земи“, доказва, че български семейства доброволно са давали децата си за еничари по икономически и социални причини. Османисти и съвременни историци, позовавайки се именно на наши и чужди, в т. ч. и османски, документи и засичайки с тях информациите от летописи, предания, песни аргументирано доказват: „Сухите статистики на силно развитата администрация в Османската империя не могат да лъжат - за унищожаването на население, църкви и манастири не може да се говори, тъй като в документите не е записано дори съществуването на толкова християни и на манастири“. Нека спра дотук по този въпрос, че 
ако човек се задълбае в тази тема, ще вземе наистина да се засрами
4. Обслужва ли митологизирането на историята израстването ни като нация, като народ?
Митът за българските хайдути, народни закрилници ала Робин Худ какво е? Не търсят ли те „келепира“, „сухото“? Може ли някой да посочи с аргументирани факти на колко от тях, в това число и на русенските поборници и революционери, им е „чист косъма“?
А защо ли никой не оспорва думите на един от другите ни герои, на Левски, че „който ни освободи, той ще ни пороби“? Просто е толкова лесно да се пропуска очевадното, а да се цитира изгодното. Та трябваше да се убедим най-после и да признаем (макар и с половин уста), че не Поп Кръстьо е предал Левски, че не достойният русенец Иванчо Хаджи Пенчович го е окачил на бесилото. При това доказано и от русенци, при това и от русофоби. Лесно е да се хвърлят клеветите. И после върви доказвай, че нямаш сестра.
Април 1876 г. Стотиците - но не десетките хиляди - български жертви са дадени в името на една кауза, която предварително е обречена на практически провал. Но на дипломатически руски успех. Раздутите статистики на жертвите на едно зле организирано, зле обезпечено и в този смисъл безсмислено въстание са плод на една и съща манипулация.
Да отворя и тук една скоба: 
да сте прочели, чули и/или видели някакъв социологически анализ за състава на поборниците
за нашето Освобождение, на опълченците? Предварително ви казвам, че няма. Няколко бегли публикации, статистически таблици и поименно изброяване. Но между редовете може да се прочете и нещо друго. Близо 1/3 от тези „поборници“ и „опълченци“ са дезертьори и предатели на българската национално-освободителна кауза. В това число има и русенци! Бях цитирал руските документи от „Сборники материалов по русско-турецкой войны на Балканском полуострове“. В тях, в кореспонденциите и на руски, и на чужди журналисти от мястото на събитието, има няколко десетки прелюбопитни документа. Нелицеприятни, обидни...
Големите митове, създадени от хиперболите на дядо Вазов и на „лъжливото овчарче“ Захари Стоянов, дали са ни необходими за изграждане на родова памет, на чест и достойнство в народа ни? 
Вземете за пример отношението ни, както и това на опонентите ми, за още по-прословутия русенски Бунт на офицерите русофили. Кому издигаме паметници, музеи дори? И за да отговоря не само аз, а фактите, ще кажа: на родоостъпници, на хора, които до вчера са се борили за възстановяването на българската държавност, а след известно време започват да я рушат, да я поднасят в краката на руския самодържец! И отново, не безкористно! Вярно - и измежду тях има идеалисти, праведници...
И недейте цитира канцлера Бисмарк за овцекрадците. Щото и това си е вярно
Както е и вярно, но вам непознато и неизгодно признанието на цяла Европа, че на Берлинския конгрес именно Ото фон Бисмарк постига най-пълно и най-обширно обособяване на новото българско княжество. Именно „железният канцлер“ принуждава и налага на Русия да съкрати окупационния период на своите армии в Османската империя на 9 месеца. Поне за известно време Русия е принудена да отложи трайното, постоянното овладяване, ОКУПИРАНЕТО, на земите отвъд Дунава.
Истинските родоотстъпници и днес се ширят необезпокоявани от никого и по нашите души, и по улиците, и по площадите. Добронамерено бях посъветван да сдържа емоциите и думите си при написването на тази реплика. Уви, не мога.
Днес всеки има свобода на мнението и никой никого не насилва /или поне не така както допреди четвърт век, методите са други, но това е друга тема/ да мисли по определен начин. 
Затова се моля да се почувстваме българи и да спрем да четем историята с непредубедени ум и сърце
Истинската история е само една - тази на фактите и документите. Това е евангелието. В това отношение има предостатъчно възможности всеки желаещ да си състави обективно мнение, необременено от русофилски или всякакви филски и фобски идеологеми. Само тогава има смисъл родолюбивият лозунг „БЪЛГАРИЯ НАД ВСИЧКО!“. Нека обърна вниманието на любопитния читател към книгата на д-р П.Гудев, министър-председател на България от 16 март 1907 г. до 29 януари 1908 г. „Време е да видим Русия освободи ли ни?“, отпечатана впрочем в Русе през 1887 г. Умелият публицист не подписва книгата си с истинското си име, а с красноречивия псевдоним Петвеков. Или на труда на А.Димов „Дядо Иван. Мит и действителност“. И два реда да прочетете, все ще е от полза...
Където и да сме - в Европейския съюз, в НАТО, дори и в добронамерен съюз с Русия, не трябва да забравяме едно: България е най-мила и важна за нас, а не която и да е чужда сила!
Без да се оприличавам с духовен просветител съм готов да предоставя на всеки желаещ и литература, и факти, и документи! Темата е обект на внимание на не едно, или на две изследвания, на научни конференции и диспути. И вече все по-ясно се виждат и дяволите, и евангелията им.