Един пламенен патриот, една гореща глава, един решителен мъж повече от век незаслужено е в сянката на историята, макар че мястото му е под прожекторите на първия ред. Това е Иларион Ловчански, действителният първи български екзарх, удостоен с този сан на днешния 12 март 1872 година, но напуснал не по своя воля поста след по-малко от седмица, за да бъде той зает от останалия в паметта на поколенията като първи български екзарх Антим Първи.
Кой е Иларион Ловчански? Светското му име е Иван Иванов. Той идва на света през 1800 година в махала Горни Чукани в Елена, но напуска родния дом много рано и става монах в Къпиновския манастир. Учи само в килийното училище на манастира, но 
през целия си живот остава жаден за нови знания и неизменно се стреми към тях
Иларион Ловчански е епископ на Ловчанска епархия от 1852 до 1872 година. Там го изпраща ръкоположилият го търновски митрополит Неофит Византиос, който се съобразява с желанието на хората в Ловеч епископът им да бъде българин.
Грижи се и за българските училища в епископията си, търси учители за новите класове, преустроява църквата „Света Неделя“, дава помощ и утеха на бедните.
Но не забравя и себе си и не прекланя глава пред никого, затова горделивостта му дразни турците. В конака владиката отива възседнал разкошно оседлана бяла арабска кобила, водена от сеизина. Пътува из епархията, придружен от голяма свита: дякон, гавазин, сеизин, готвач и племенника си Иванчо, взет за секретар, касиер и съветник.
Но
не само турците се дразнят от Иларион
Критикуват го и своите - че е нерешителен и фанариот /гърчеещ се българин - б.р./, особено заради това, че дава заеми с висока лихва и взема големи глоби и такси. Ловчанските първенци забраняват на свещениците да го споменават в службите и искат да го прогонят от митрополитския дом. Едва след помирение с посредничество на Ловчанския каймакам и писмо на ловчанските първенци до Иларион Макариополски в Цариград през 1860 година e признат за свещеноначалник на Българската църква. Но не пътува повече из епархията. На 31 януари 1860 година служи на български език във Видин събитие, отразено от вестник „България“.
През 1871 година Иларион потегля за за Цариград и оставя за митрополитски наместник в Ловеч дякон Паисий, а след убийството му - свещеноиконом Кръстьо Никифоров - поп Кръстьо, влязъл печално в родната история с обвинението, че е предател на Васил Левски. 
Като най-възрастен митрополит - 
наричат го „дядо Ловчу“ 
е избран за председател на Първия църковно-народен събор през 1871 година. През януари 1872 година Цариградският патриарх, който не признава Българската църква, го лишава от духовен сан. Настоява пред Високата порта да бъде отстранен от Цариград заедно с двамата български владици Панарет Пловдивски и Иларион Макариополски. Действията на инак по ориенталски мудната турска власт са светкавични - на 21 януари тримата са заточени в Измир, Мала Азия. Но още на 30 януари са освободени под натиска на цариградските българи, водени от Петко Р.Славейков.
На 12 февруари 1872 година синодът на Българската екзархия избира Иларион Ловчански за български екзарх. но жезълът твърде кратко е в десницата му. Най-висшият български духовник получава обвинения от мекерета на Високата порта, че участва в дейността на Вътрешната революционна организация и е близък съмишленик на Васил Левски, затова е допуснал избуяването на бунтовни кълнове в Ловчанска епархия... Единствените официални възражения на турците са, че новоизбраният духовен пастир е стар и недочуващ и затова не е подходящ за поста.
Тогава
във висшия църковен синод се случва нещо невиждано до този момент, а и близо век и половина след него - пет дни след възкачването на високия престол екзархът подава оставка
и синодът избира на извънредно заседание на 16 февруари 1872 година на неговото място Видинския митрополит Антим I, който е утвърден от султана. Ето още един щрих към спора робство, владичество, присъствие или съжителство са били най-тъмните пет века в историята на България.
През юли, няколко месеца след оттеглянето си, Иларион Ловчански е избран за титулярен екзархийски митрополит на Кюстендилска епархия - нещо като малка компенсация от синодалните старци.
Там Иларион се ползва с всеобщо уважение, изковано от изключителните му грижи за населението и за развитието на училищата, които са в много лошо състояние.
Той
свиква първия в Кюстендил събор на учителите
и назначава за инспектор на образованието Йосиф Ковачев. Дарява големи суми за образоването на децата и младежите в Кюстендил, а в личния си живот е много скромен и пестелив. С делата си спечелва не само любовта на населението, а и уважението на официалната турска власт.
Митрополит Иларион защитава достойно паството си, не го напуска и в най-страшното време на Разловското въстание през 1876 година. Спасява Кюстендил от масово клане чрез влиянието си над кюстендилския каймакамин Ахмед ага.
През цялата Руско-турска война 1877-1878 година той
дава кураж на населението и всеки ден прекарва доста време в митрополитската църква „Св. Богородица“
заедно с богомолците граждани, чете молитви за запазване на населението от града, околията и епархията, както и целия български народ.
В последните дни на войната Кюстендил има почти запустял и разорен вид. Цялата чаршия, преди всичко българските дюкяни са затворени, почти няма движение по улиците на града. Липсата на редовна турска войска в града увеличава страха на местното турско население. При това положение и вестта, че неприятелската войска приближава града и може да го завземе всеки момент, турското население започва да се отнася приятелски към местното българско население и търси защита от неприятеля, в случай на завземане на града. Погледите са обърнати към митрополит Иларион, 
от когото хората очакват закрила на живота, имота и честта си
ако в Кюстендил влезе неприятелската войска или разбунтуваните шопски тълпи от Краището и Трънско.
Иларион е централна и важна личност в града и много хора се допитват до него - както обикновени граждани, така и временният каймакамин и всички местни турски първенци.
Запознат с военната обстановка, а също и с положението в Кюстендил, митрополит Иларион прави всичко възможно да осигури безопасността на населението и да види скоро града освободен.
На неговата съобразителност и на голямото му родолюбие се дължи внушението на местните турци и временен каймакамин да поискат покровителство от близката до града руска войска, която да влезе по мирен начин в града и да настани местна власт. Само така може да се предпази градът и турското население от разорение, насилие и ограбване, ако в него влязат разбунтувалите се селяни от Босилеградско и Трънско.
През дните на безвластие и паника в Кюстендил митрополит Иларион, чрез свои доверени лица, е
в постоянна и негласна връзка с ръководителите на разбунтуваните селяни, както и с войводата Ильо Марков
разположил четата си по левия бряг на река Струма. Познаващ добре страха на турското население, Иларион прави така, че то само да повика близката руска войска в града, за да го завземе, да установи власт и да спаси населението от разорение.
По искане на местните първенци митрополит Иларион отива в близкото село Коняво и се среща с Ильо Войвода, за да разбере дали той е натоварен от руската войска да преговаря за предаването на града по мирен начин, като се гарантира животът и имотът на турското население.
След завръщането си в Кюстендил митрополит Иларион убеждава каймакамина и първенците, че дядо Ильо е авангард на руската войска и има пълномощно за преговаряне по предаването на града.
Идеята за доброволното предаване на града се споделя и от Ильо Войвода. 
Тя се възприема от турските първенци в Кюстендил в резултат на умелата дипломация на Иларион Кюстендилски
Решено е да се изпрати делегация от турци и българи до най-близкото руско началство, за да измолят изпращането на руска войска, която да завземе града.
Изпратеният руски гарнизон влиза тържествено в града на 11 януари 1878 година, посрещнато от цялото българско население, начело с временния каймакамин.  
Под напора на идващата откъм Крива паланка голяма турска войска на 12 януари 1878 година руската войска напуска града, заедно с по-голямата част от местното население. Митрополит Иларион 
остава в града, за да запази от насилие останалото българско население
Със сана си на висок турски чиновник той посреща турската войска при влизането й в Кюстендил като представител на мирното християнско население. Следващите му действия отново са продиктувани от желанието му да спаси града и населението. Той се явява пред командира на турската войска и с риск за живота си го предупреждава, че основната му задача е не да отмъщава на българите, а да запази реда и безопасността в града и околията, без разлика на етническа принадлежност и вероизповедание.
При повторното влизане на руската войска в Кюстендил на 17 януари 1878 година и окончателното му освобождаване митрополит Иларион е уважаван и ценен съветник на руското началство. Верен помощник на руския комендант Н.В.Савойски при установяването на първото свободно управление в града. Той е 
учредител на местния комитет „Единство“ след избухването на Кресненско-Разложкото въстание
Пред 1880 г. е председател на инициативния комитет в Кюстендил към градската управа. Той препоръчва на италианския скулптор Йорини, в Одеса, да изработи бюст паметник на Царя Освободител - Александър II.
Митрополит Иларион доживява до дълбока старост. Умира на 31 януари 1884 година, на 84-годишна възраст. Погребан е в преддверието на църквата „Св.Богородица“ в Кюстендил. Днес неговото име носят улици в Къстендил и Ловеч.
По материали от интернет