Инж. Владислав Великов е специалист по подобрителни процеси и синхронно производство. Реализирал е успешни проекти в подобряване на ефективността на компании от различни индустрии като IT, хранително-вкусова, автомобилна и текстилна. Методологиите, които използва при създаването на постоянно подобряващи се процеси, са Lean, „Теория на ограниченията“, „Тотално управление на качеството“ и др. Работил е в няколко международни компании, в които е реализирал добри резултати. Сега е собственик на консултантска компания „Improvinn“.

Мартин работеше във фабрика за пластмасови изделия „ПласкоТрейд“. Компанията имаше добро присъствие както на българския, така и на европейския пазар. Беше назначен от собственика на компанията д-р Петър Петров. След две години вярна служба го бяха назначили за началник на цех „Матрици“.
Днес беше важен ден за цялата компания. Доктора, както всички наричаха собственика, щеше да им представи новия план за подобрения на ефективността на производството. Последните няколко години нещата не вървяха добре и Доктора беше решил да направи големи промени. Той не беше учил за мениджър, но със знанията си по механика и тъй като беше станал доктор на науките, трябваше да се справи с някаква си там ефективност.
- Добро утро, Мартин - поздрави ведро Доктора верния си служител.
- Добро утро, шефе - отговори Мартин, чудейки се какъв гаф е направил, че самият Петров е дошъл при него.
- Кажи ми, според теб твоят цех кога е най-ефективен? - попита Петров.
- Ами, когато моят екип произвежда матриците, които са му поръчани в най-кратък срок и с най-доброто качество - отговори Мартин.
- Да, обаче ти имаш много поръчки и на всички е ясно, че трябва да избереш на някакъв принцип с кои да започнеш първо. Каква е системата ти за приоритет?
- Нямам система. Просто хващам едно изделие и започваме работа - Мартин усещаше, че скоро ще загази.
- А знаеш ли, че закъснявате ужасно много със сроковете?
- Знам, но това е капацитетът, с който разполагам. Трябват ми повече хора.
- Виж сега, измислих нов начин за приоритети на поръчките ти, който ти трябва да започнеш да прилагаш от утре. Компанията печели, когато произведе някакъв продукт и след това го продаде нали?
- Да, така е.
- Обаче от големите матрици ние печелим повече, нали?
- Да, защото използват повече материал, а ние продаваме на обем - Мартин вече беше в свои води.
- Ако ти произвеждаш само големи форми, след това следващия цех ще леят само големи форми и отдел „Продажби“ ще продават само скъпи изделия, нали така? - Доктора вече беше набрал и никой не можеше да спре мисълта му.
- Искате да кажете, че ако правим само големи матрици, ще печелим повече ли?
- Да, разбира се! Но тъй като клиентите не могат да поръчват само големи форми, ние трябва да правим и малки. Но можем да се съсредоточим само върху големите, защото те ни носят по-голяма печалба. А една компания, за да е ефективна трябва да печели пари.
- Да, но какво ще стане с малките форми? - попита Мартин с доста учудване в гласа.
- Когато си правиш плана за седмицата, най-голям приоритет ще дадеш на поръчките с най-голям обем, след това по-малките и накрая ще пуснеш най-малките. Ясно ли е? - това не беше въпрос, а заповед, на която Мартин просто трябваше да се подчини.
- Шефе, ами другите цехове как ще работят? Леярната не могат да леят само големи, те комбинират малки с големи.
- Тях не ги мисли, за тях ще измисля друг вид оптимизация. Мартине, трябва да знаеш едно много важно нещо за ефективните заводи - ако всяко звено е ефективно и работи на 100%, то и целият завод ще е ефективен.
Мартин остана замислен. Беше виждал подобна система на работа в предната си служба. Там всеки цех беше отделна фирма и се налагаше с виртуални пари да си купуват материали от склада, след това да произведат някаква незавършена продукция и да я продадат на следващия цех с надценка, които щяха да я продадат на склад „Готова продукция“, които на свой ред да я продадат на отдел „Продажби“, а те на крайния клиент. При всяка стъпка имаше надценка, от която се финансираше цехът и се изплащаха заплати и режийни. Имаше няколко фирми във фирмата. След 3 години компанията беше толкова зле, че се наложи да освободят половината от работниците си, а след още една година фалираха.
Мартин смяташе, че е хубаво всички да работят в екип, като една добре смазана машина с много агрегати в нея, а не всеки сам за себе си. Как оркестърът работи заедно с една обща цел. Всеки си има ноти и има един синхронизатор - диригент. Защо в нашия завод не може да имаме диригент, който да казва кога кой да започне работа, кой кога да спре, кога да премине на следваща поръчка и всичко това да е с една обща цел. Сега ще стане така, че единият цех ще се стреми да произвежда колкото се може повече, защото му плащат на бройка, без да го интересува, че следващият цех е много по-бавен от него и ще се задръсти от големите количества незавършено производство. 
Мартин имаше много интересни идеи, но никой не го питаше. Доктора знаеше всичко и не му пукаше кой какво говори. Той беше дошъл в града от едно малко село и искаше да покаже пред света, че е по-добър от Форд и Оно, взети заедно. Петров още вярваше, че за да има успех в завода, трябва непременно да използва силата си и обичаше да унижава служителите си. И така и не разбираше защо отдолу не идваше нито една свястна идея за развитието на фирмата, от която хората получават заплатите си.
https://vladyvelikov.wordpress.com/
[email protected]