„Царе, папи, патриарси...“. Размишляваме заедно с актьора Иван Самоковлиев за неговите роли в театъра и неминуемо стигаме до стиха от „Моята молитва“ на Христо Ботев. Само папата не е играл Самоковлиев. Инак монарси, мъдреци и библейски пророци в творческата му биография има предоволно. „И не само сега, когато и самият аз влязох в по-мъдрия период от живота“, уточнява Иван Самоковлиев. Макар че по принцип и той се е сблъсквал със ситуация, в която режисьор го вижда в роля, за която самият актьор не е допускал, че е „негова“. 
Талантливите режисьори съумяват да разпознаят в актьорите образа, който търсят, казва Самоковлиев. И разказва за кастинга за филма „Корави старчета“, в който той играе ролята на мълчаливеца, приютил в къщата си „момичето от града“ и нейното детенце. „Кастингът се изразяваше в следното: сядаме с режисьора и си говорим за най-различни неща. В това време операторът снима от различни гледни точки. Актьорът си беседва спокойно, а операторът си върши работата. И накрая за режисьора остава само да прегледа заснетия материал, за да види от всички ракурси актьора, при това без обичайното в такива ситуации напрежение. Това дава най-вярната представа за човека и съответно за това дали е подходящ за ролята“, казва Иван. 
Той е човек с опит - едва ли има тайни за него и на сцената, и на снимачната площадка. 
Преди десет години отпразнува своята 65-годишнина с авторския моноспектакъл „Страстите ни блудни“. Тази година 
точно на рождения си ден той беше... на сцената 
в „Дванайсета нощ“ на Шекспир! 
Опитвам се да го провокирам да подреди ролите си в театъра по това кои чувства най-“свои“. И си давам сметка, че това едва ли е лека задача за артист като Иван Самоковлиев, който е живял десетки и дори стотици животи на персонажи на сцената. 
„Разбира се, има роли, които много ми харесват, макар че не винаги това, което се харесва на актьора, се харесва и на зрителите“, започва Иван. И веднага поставя на първо място за себе си ролята си на Джордж от „Кой се страхува от Виржиния Уулф“. Два пъти е играл тази роля - в плевенския и после в русенския театър. „Главният герой е университетски професор, върху когото се стоварват разни проблеми - и социални, и битови, и чисто екзистенциални. А нещата, с които се бори той, са ми близки и на мен, защото те са много сходни с проблемите, с които постоянно воюва и човекът, който се занимава с театър, с творчество“, казва Самоковлиев. 
Харесва си ролите на цар Петър от „Книга на царете“ на Маргарит Минков, особено 
много си тачи ролята на Тимон в „Тимон от Атина“ на Шекспир 
- пиеса, която рядко се радва на интереса на театрите, тъй като е остра критика на властта за всички времена. Самоковлиев играе Тимон в силистренския театър. И още нещо - той е актьорът, който е играл ролята на Иван Вазов - отново в Силистра, в спектакъла „Елате ни вижте“. „Дълго време бях единственият, който е играл Вазов“, засмива се той.   
Обича си и друга роля - която сигурно помнят и много русенски почитатели на театралното изкуство, които са запомнили първото излизане на Иван Самоковлиев на сцената в Русе: Цеко Цеков в „Кълбовидна мълния“ на Иван Радоев. Тъкмо за тази роля известният и много обичан режисьор Слави Шкаров кани Иван Самоковлиев да смени Плевен с Русе и да дойде да играе в театър „Сава Огнянов“. „Аз вече бях играл Цеко Цеков, а колегата, който беше в тази роля в Русе, замина за друг град. Така че аз пристигнах и веднага излязох на сцена. А поканата от Слави дойде в момент, когато се стягах да заминавам за Перник... Тази постановка имаше огромен успех, играхме я повече от 70 пъти... 
Тази роля сякаш е писана за мен 
- има моменти, когато актьорът се чувства по този начин и това са истински щастливите моменти при нас“, разказва артистът. 
Всъщност той е родом от София. Но професионалната му кариера тръгва от Смолян и преминава през няколко театъра в страната. Докато накрая Русе става неговото трайно и истинско пристанище. „На няколко пъти се отваряше възможност да играя в София - веднъж в „Сълза и смях“, друг път - в Младежкия театър, но някак в последния момент нещата „се разсъхваха“ и аз без капка съжаление поемах в друга посока“, признава Иван. 
Когато се замисля за началото - как съм започнал, понякога имам чувството, че това е било толкова отдавна, сякаш е било преди Освобождението от турско робство, усмихва се актьорът. След казармата, докато се чуди какво да прави, тръгва с един приятел на турне с пътуващ куклен театър. „Обходихме цяла България и макар че турнето не беше особено успешно във финансов план, 
с приятеля ми постоянно бяхме „на червено“
някак все успявахме мигновено да изхарчим всичко, което получавахме, но това беше добър опит. И след обиколката стана така, че режисьорът Петко Сираков ни покани в Смолян. Отидохме там и първите четири месеца от професионалната ми кариера преминаха в смолянския театър. Там най-трудното бяха пътуванията ни до близките градчета, където давахме представления. Трудното беше в буквален смисъл - двайсетина-трийсет километра изминавахме за два-три часа, тъй като пътищата бяха кошмарни“, припомня си актьорът. 
Той сменя смолянския театър с врачанския. „Там постоянно подавах заявления за дубльорство - кой знае защо все не ми даваха да играя, така че не съжалявах, когато след известно време поех към Пазарджик. Театърчето беше старо, но много красиво, салонът беше с два балкона, имахме хубави постановки и там съм изиграл доста интересни роли“, казва Самоковлиев. Ямбол и Разград са следващите негови спирки, а от Лудогорието заминава за Плевен. „Има една теория на един британски режисьор, че 
един актьор не бива да се задържа повече от пет сезона в един и същ театър 
- човек привиква с екипа, с режисьорите, губи изначалната свежест на възприятията и острата сетивност. Е, аз май съм се водил по тази теория“, усмихва се Иван. 
Макар че, както е добре известно, всяко правило си има изключенията. И изключенията на Самоковлиев са Плевен - където играе 10 години, и особено Русе. Където Рицарят на вечното движение пуска котва трайно. /Е, с един силистренски период междувременно./ Дали и колко тази „котва“ се дължи на щастливата среща на Иван с художничката и сценографка в театъра Виолета Радкова, едва ли някой ще се наеме да пресмята и измерва. А за тези, които разбират от незримите издайнически знаци за хармоничното семейство на Иван и Вили, със сигурност не е нужно да се обяснява с думи каквото и да било. 
И Русе дава на Иван Самоковлиев сцена, запомнящи се роли, приятелства. „След „Кълбовидна мълния“ играх в друга постановка на Слави Шкаров - „Кучешко сърце“. Аз бях Професора, а Любо Фърков - Кучето. Много успешна постановка. Показахме я и в София, в една от залите на НДК. Помня, Слави беше ужасно притеснен, а и самата сцена беше необичайна, пък и се бяха изсипали известни театрални критици, режисьори, актьори. Слава богу, мина много добре, дори един от критиците, Желчо Мандаджиев, помня, че възкликна: 
„То това не е пиеса! Как го направихте?!“
разказва Самоковлиев. 
Той припомня друга постановка - „Урокът“ на Йонеско, с която театърът за първи път излиза в Гюргево. „Чудехме се как ще ни разберат - играехме на български, нямаше субтитри. Но още в началото публиката реагираше - та те познаваха пиесата и наблюдаваха само нашата игра, без да им е необходимо да чуват текста на румънски. С тази постановка се явихме на фестивали в Галац и в Нови сад, играхме я в Дом Витгенщайн във Виена, гостувахме в Братислава, където бяхме на гости на един току-що създаден театър“, разказва Иван Самоковлиев. 
„Публика винаги има за всичко - има хора, които харесват едно, други харесват друго“, разсъждава спокойно актьорът. Той много добре си спомня русенската публика от времето, когато за първи път излиза на русенска сцена. „Вярно е това, което всички казват - че зрителите в Русе правят силно впечатление. И аз като дойдох от Плевен, усетих това. Помня, че публиката ръкопляскаше на някои места в „Женитба“, постановка на Стоян Камбарев, където наистина спектакълът „плачеше“ за реакция, но в други театри зрителите реагираха най-накрая. Русенци ръкопляскаха на Елена Стефанова - също по време на представлението. Просто нивото в Русе беше друго. Сега малко се е изгубило това ниво, макар все пак да е останало нещо от 
онова аристократично начало, определящо русенския характер
Факт е, че тук е царял аристократичен дух тогава, когато за подобно нещо дори не са помисляли жителите на Пловдив, на Велико Търново, за София да не говорим, тя и не е била значим град в края на 19-и век. И това, че тук са се случвали първи неща - като първата железница, първите фенери, първата кинопрожекция и какво ли още не - логично са създавали у русенци усещането, че те са по-различни от останалите“, размишлява Иван Самоковлиев. 
И съжалява за пропуснатите шансове на града в последните десетилетия. Когато паднал комунистическият режим, имало идея да се направи една атрактивна ретро железница - с вагончета реплики на султанския и царския вагон, за туристически обиколки на града. Тогавашният кмет Асен Тасев отказа, защото подобна идея имало и по време на комунизма, така че той не искал да я повтаря, казва Самоковлиев. Пълни глупости! - отсича той и съжалява, че една добра възможност за атрактивно привличане на туристи е безвъзвратно отхвърлена. И колко други неща - и индустриални, и комуникационни шансове са загърбени. 
Как другаде хората не допускат дори мисълта за подобно нещо - за разпиляване на шансове, да не говорим за съсипване на ценности, диви се Иван Самоковлиев. Вероятно под впечатлението от подредената чиста и грижовна към старините и традициите Швейцария. Гостувахме на дъщеря ни в Аскона - малко градче на езерото Лаго ди Маджоре, затова все още съм под впечатленията от тамошните гледки и нрави, обяснява той. И без особена убеденост, но все пак с надежда, добавя: „Русе е един много приятен за живеене град. И ако можеше постепенно да тръгнат нещата, да се раздвижи „по бургаския почин“, би било добре“.