Живот като неговия може да послужи като сюжет за роман или за филм  - зрелищен, атрактивен и с най-неочаквани обрати. Това е о.р. полковник Яким Николов, зам.-началник на Център „Командос“ в България и председател на местния съюз на командосите, свързал живота си с Русе от 1979 година. Тогава е назначен за старши помощник-началник на Военна болница и Медицинската школа в Русе, същата година той става комендант на гарнизона. По време на службата си в Русе достига до чин подполковник, а през 1992 година е изпратен в Център „Командос“ в София, където е произведен в чин полковник. Центърът е под егидата на  Съюза на българските командоси и подготвя елитни бойци от цял свят. 
Полк.Николов, двамата му братя и петимата им синове имат 150 години служба под пагон в армията и МВР и множество награди и отличия. Ето как започва всичко.
Роден съм през 1944 година в къща в гората край село Белотинци, област Монтана, без акушерска намеса и вероятно точно това ме изгради като здрав младеж и силен мъж, който 
винаги оцелява с много борба с всичко и всички в този живот
разказва о.р.полк. Яким Николов.
На 14 години Яким отива в Ихтиман, където завършва Селскостопански техникум. В училище освен знания и образование намира и любовта на живота си - очарователната му съученичка Лили, с която създават семейство още преди младежът да влезе в казармата.
През 1963 година снажният младеж получава повиквателна и отбива военната си служба в представителната гвардейска част. По време на службата Яким се записва с школата по самбо и джудо. Оказва се, че източните изкуства му се отдават с лекота и много скоро той е част от представителния отбор на ЦСКА „Септемврийско знаме“.
През 1968 година майсторът на бойните спортове е поканен да започне работа като преподавател по самбо и джудо в школите на МВР. 10 години всеотдайният спортист въвежда милиционерите в тънкостите на самбото и джудото, след което става офицер от МВР и започва да изпълнява специални мисии. 
През 1978 година младият офицер е поканен на лов в Костенец от свой колега. Приема поканата, но не отива сам, а с няколко 
момчета от отбора, с които няколко години е национален шампион по бойно самбо и джудо и печели купа „Страж“
Вечерта момчетата вечерят в заведение в Костенец и дочуват разговора на мъжка компания от съседната маса против тогавашния министър на отбраната Добри Джуров.
Един от тях бе много активен в използваните епитети за министъра и когато станаха да си ходят, аз го спрях, легитимирах се и му записах името и данните от паспорта. Още си спомням името му - проф. Димитър Димов Димитров. Мъжете излязоха, но след няколко минути се върнаха, извикаха ме във фоайето на ресторанта и ме попитаха защо съм взел данните на този другар. Отговорът ми беше „Другарю Димов, знаете какво говорихте по адрес на Добри Джуров, записах данните от паспорта, за да напиша докладна записка до министър Джуров и Тодор Живков“. Димов ме заплю в лицето и каза, че е господин Димов в Ню Йорк, Стокхолм и Чикаго. Не познавах хората, които бяха с него, но това въобще не ме спря. Адреналинът ми кипна, ръцете се задействаха сами и изхвърлих четиримата заедно с витрината от втория етаж на заведението. Веднага след това скочих при тях в снега, а те толкова се уплашиха, че започнаха да ме увещават всичко да си остане между нас. След два часа молби и увещания се съгласих, довърших си вечерята и с момчетата си тръгнахме, връща се в бурните си години Яким.
На следващата сутрин той отива при прекия си началник полк.Даганов, разказва с какви хора се е сблъскал и какво са говорили. Командирът му отвръща, че всеки може да сбърка и че не е необходимо да се пише докладна записка до министъра и до Тодор Живков. Младият офицер се вслушва в тази препоръка, но 
след три месеца получава сериозно наказание за случая в Костенец
от министъра на МВР Димитър Стоянов.
Това ми дойде като гръм от ясно небе и не можех да приема, че след добре свършена работа трябва да бъде наказан по такъв жесток начин, обяснява Яким.
Той споделя станалото с уважаван от него генерал- полковник, който се оказва запознат със случая и му разказва, че прекият началник на Яким и проф.Димов са били съученици и бранници. Това прелива чашата на търпението и младият офицер отива при министър Димитър Стоянов.
Министърът го приема и го изслушва, но не му отменя наказанието.
Адреналинът отново нахлу в главата ми, ръцете ми за пореден път не послушаха разума и с един юмрук счупих бюрото на министъра, разказва Яким.
Димитър Стоянов извиква съветника си полк.Гешаков от съседната стая, с когото Яким е много добър приятел, показва му счупеното бюро, но полковникът казва, че нищо не вижда, а после насаме успява да убеди шефа на вътрешното министерство, че младежът може да е буен, но е честен, предан и иска единствено справедливост. Така 
и така тази дързост му се разминава, но случаят стига до Тодор Живков
Яким е извикан при него и заварва един от битите „другари“ в Костенец. Оказва се, че той бил партизанин в отряда на Добри Джуров, познава се добре и с Тодор Живков. Пред комисия от шест човека Яким обяснява защо е набил компанията и дори накрая се разплаква от ярост. Бившият партизанин стои пребледнял на стола си, но намира сили да признае, че офицерът от МВР е действал правилно и се свлича припаднал от стола.
След тези перипетии Николов решава да напусне МВР и постъпва в армията с чин майор. Веднага му е предложено да заеме ръководна длъжност в три града. Яким избира Русе и на 3 януари 1979 година идва тук. Заварва пълна анархия. Липсва дисциплина, няма патрули и маршрути, по които те да се движат, взаимодействието между служители на МВР и МНО е прекъснато и всеки дърпа чергата към себе си. Николов реагира веднага и успява да оправи всичко по устава на двете министерства. 
От изкараната служба в МВР Яким се научава да бъде по-наблюдателен и забелязва, че 
тримата началници на поделението редовно изнасят провизии от артелната във Военна болница
Комендантът на гарнизона прави опит да разговаря с тях по време на оперативка като офицер от специална служба, но началникът на болницата му разпорежда да напусне. Яким отвръща, че той не го е назначавал, за да го гони и тръгва за ЦК на БКП при генерал-полковник Велко Панин.
На Централна гара обаче става свидетел, как една жена пресича линията, но се спъва и пада пред задаващата се композиция за София. Без да му мисли много, майорът скача и я изнася от релсите секунди преди локомотивът да я прегази. За тази постъпка Яким Николов е издирван три месеца и е награден с орден за гражданска доблест.
В крайна сметка Яким се качва на влака за столицата и отива при Велко Панин, където пуска докладна записка до него и Добри Джуров за безчинствата във Военна болница. Министърът на отбраната прочита докладната и праща комисия в Русе, която открива, че освен незаконното изнасяне на пити с кашкавал, сирене, месо и колбаси, тримата началници са допуснали още 28 нередности и своеволия.
Следва разжалването им от полковници в капитани
и изключването им от БКП. Малко след това единият от наказаните казва на Яким, че ако преди това са знаели, че е толкова силен в София, щели да му отрежат главата. „Е стана така, че аз „отрязах“ техните“, казва с усмивка запасният полковник.
1988 година Яким трябва да бъде произведен в подполковник. При прочитане на заповедта обаче той не фигурира в нея и отива в София да провери защо е така. Оказва се, че след понижаването на тримата началници във Военна болница прекият им началник ген.Марков е наказал Николов като малък реванш. Яким възразява, че не е правилно да му отмъщава за реакцията срещу трима крадци.
Ген.Марков ми отвърна грубо, след което аз му казах „Другарю генерал, Вие сте били партизанин с Добри Джуров и Тодор Живков. Като гледам пагоните на Добри Джуров и вашите, няма разлика, но разбрах, че това на което Вие си слагате шапката и това върху което ген.Джуров си слага шапката, има много голяма разлика“, казва със задоволство Яким.
Разговорът се провежда пред заместника на генерала и Яким твърдо заявява, че отива в МНО.
А там го чака изненада
- посрещат го с думите „Ген.Марков прати документ, от който е видно, че не си наказван, затова те произвеждаме в чин подполковник“. И след няколко дни заповедта му идва в Русе.
Не мога да не изкажа благодарност на полк.Петьо Пеев, началник-щаб на Военна болница и школи, който ме научи да бъде твърд, да не прекланям глава пред никого, когато съм прав и как да работя в системата на МНО. Послушах го и се оказа, че е бил прав за всичко, посочва Яким Николов.
На следващата година идва демокрацията и десантната част на Зелените барети, за чиято слава достатъчно говори прозвището им - главорезите, е разформировано. Офицерите от секретните подразделения са изпратени да продължат службата си в София и подполковник Николов започва работа в Център „Командос“, след което се изгражда Съюзът на българските командоси, на който офицерът от дунавския град става зам.-председател. 
През 1992 година е произведен в чин полковник, а през 1998-а се пенсионира, но продължава да работи за сигурността на страната.
След атентата срещу нашата база в Кербала
полк.Николов награждава завърналите се живи бойци от името на командосите. Не спира да работи за подготовката на командоси от различни страни от Европа и света и ръководи русенския съюз, в който членуват над 300 човека от Гранична полиция, МВР, МО и други министерства. Членовете поддържат постоянна подготовка, за да може при необходимост да реагират на ниво.
За всеотдайността си като зам.-председател на Съюза на командосите в България о.р. полк. Николов е награден за принос и заслуги в бойните изкуства с орден „Златен кръст“ през 2012 година от първото правителство на Бойко Борисов.
В годините Яким и Лили отглеждат двама сина. По-големият Пламен е бивш баскетболист на „Славия“, сега живее в Русе и се занимава с бизнес. Малкият Сергей е завършил право и в момента със съпругата си работят в София. Синовете ги даряват с четирима внуци.
Искам да кажа, че спортът е нещо, което те учи да не се предаваш, а да побеждаваш. Това ми е помагало в живота да се боря за правдата и да я отстоявам, завършва разказа за живота си 71-годишният военен пенсионер Яким Николов с 1500 скока с парашут по време на службата му при Зелените барети, който не престава да се бори за възтържествуване на истината.