Унизителната загуба на националния отбор срещу Гърция в „Булстрад Арена“ с 40:74 поставя логичния въпрос докъде може още да дълбае дъното българският женски баскетбол.
„Утро“ писа преди няколко месеца, че картинката е драматична и че трябва да се вземат сериозни и спешни мерки. Реакцията бе очаквана - че всяваме излишно напрежение и че далеч не сме прави, когато говорим за коварството с ангажиране на чужденки за сметка на работата в школите. Навсякъде имало чужденки, при това те били цветът и атракцията, без каквато драгият български зрител нямало как да мине.
Сигурно и в Гърция разчитат на баскетболистки от други държави, но националният отбор на съседите изглеждаше като голяма класа в сравнение с нашия. Гъркините действаха със самочувствие на подреден и зрял тим. Всяка от тях бе наясно с мястото си и с ролята си във всеки епизод.
Нашите може би щяха да се разминат с тежката загуба, ако стрелбата им вървеше малко от малко, ако не се бяха стреснали, ако се бяха отърсили от тази безпомощност, ако бяха по-бързи и атлетични, ако имаха повече време за подготовка. Ако...
Най-тъжното е, че България учеше някога Гърция на баскетбол, а през последните 25 години се случва точно обратното - съседите ни дават урок след урок. И при мъжете, и при жените.
Другата дъвка - че сме изостанали, щото географията на баскетбола се разширила покрай силните клонинги на респектиращия отбор на разпадналия се СССР, не върши работа. Гърция си е на Балканите и днес й дишаме праха. В този смисъл картинката вече не е драматична, а трагична. Казва го и ФИБА, наредила през този месец страната ни на 65-о място в света. Става дума за комбинирана ранглиста, която включва резултатите на националните отбори във всички възрасти - от мъже и жени, до кадети и кадетки.
Женският ни национален отбор има в историята си европейска титла през 1958 година, 4 сребърни купи /1960, 1964, 1972, 1983, 1985/, 4 бронза /1954, 1962, 1976, 1989/. Последното добро класиране е през 1991 година, когато тимът се класира четвърти в първенство на Стария континент.
Оттогава до днес - като повечето колективни спортове - женският баскетбол е в будна кома! Първенството ни с отбори като „Септември“, НСА и „Левски 2014“ е анекдот. Отдолу не идва нищо. Радваме се на чужденки за по един сезон и се заблуждаваме, че купонът се получава. Най-добрите ни центрове са Милена Томова, Стефка Митева и Жаклин Златанова. Тричките изглеждаха тъжно непохватни, мудни и тромави в сравнение с гръцките си съпернички. Сякаш играеха на забавен кадър. Други - като вечната надежда Даниела Петева, продължават да тъпчат на едно място с инфантилен ентусиазъм. От немай-къде разчитаме на резервни плеймейкъри като 165-сантиметровата Виктория Стойчева. Нашите уважения, но това прекрасно момиче просто няма базовата физика за баскетбол дори на средно европейско ниво! Друга надежда като Габриела Костова неусетно навърши 25 години, ала не се вижда да е центърът, на който може да се разчита в големите мачове. Неслучайно преседя на пейката. 
И вината далеч не е в селекционера Георги Божков, помощника му Стефан Михайлов или консултанта Петко Маринов. Друг материал за работа, колкото и да се оглеждат, просто нямат. Това е най-доброто, а щом с него се стига до фиаско от сорта на 40:74, ножът е опрял до кокала.
Трябва да го знае вече и шефът на федерацията Георги Глушков, който пушеше нервно на полувремето пред „Булстрад Арена“. 
Моделът за работа трябва да бъде сменен кардинално. И то бързо! Промяната да тръгне от школите, в обучението на млади специалисти на по-добра заплата, в попиването на чуждия опит. Може да е някак неудобно, но трябва да се види отблизо как точно го правят гърците, тези, които навремето се учеха на баскетбол от българите. 
И не искаме вече да слушаме приказки, че бюджетите били коренно различни и че оттам сме на този хал. Щом има пари за чужденки, ще има и за децата. Първата цел е да се инвестира в младите и то веднага. Иначе след 4-5 години националният ни отбор ще пада още по-тежко, докато се срине в дъното на световната ранглиста.