Винаги усмихната и сякаш заредена с целия позитивизъм на света. Тя трудно казва „не“, дори когато я помолиш за интервю. Далечни са й мрънканията, оплакванията и желанието да си спестява ангажименти. Върши нещата с плам и е винаги готова да отговори детайлно на всеки въпрос на хората, разчитащи на социалното подпомагане. Доскоро Вяра Георгиева беше директор на русенската дирекция за социално подпомагане, а вече е началник на общинския отдел за социални дейности. Тази размяна на позиции далеч не е първата в живота на красивата дама, но поне засега е последната.
Именно рокадите и новите предизвикателства са нещата, които присъстват неизменно в съдбата на Вяра. Точно благодарение на тях тя среща своя съпруг, ражда сина си и идва в любимия си Русе. А може би пръст в това има и странният късмет, който по нейните думи честичко я съпровожда и я подлага на нови и нови изпитания.
Най-новото красиво попълнение в общинското ръководство
се появява на бял свят преди 44 години в монтанското село Портитовци. С много любов и признателност говори Вяра за годините в Математическата гимназия в Монтана, където среща истински авторитети в лицето на своите учители. Именно на тях дължи израстването си като личност, широките познания и привързаността към реда и дисциплината. Макар да е била отличничка и блестяща в математиката, и на нея й се е случвало да сгафи.
„Много ме дразнеха строгите правила тогава, макар чинно да ги спазвах. Имахме режим през деня, вечерен час и униформи. Един път да се случеше да не сложа емблемата на гимназията на ревера и точно тогава ще има проверка на класната“, смее се на този свой късмет Вяра. Вярно, че след това не е имало наказания, но, както казва, не правело добро впечатление. Със сигурност обаче организационните й качества са забелязани още тогава, защото тя отговаряла за всички ученически мероприятия - от абонамента за вестниците, през провеждането на състезания, та чак до организирането на екскурзии.
„Моите съученици бързаха през междучасията да преговарят уроци и да преглеждат домашни, а аз вечно правех списъци и събирах пари“, спомня си вечно усмихнатата Вяра. И макар математиката да е била нейната първа любов, в последните години в гимназията тя губи интерес към нея и любими й стават литературата, биологията и химията. Така Вяра прави първия съдбоносен завой в своя живот.
Желанието й да учи биология и химия в Пловдивския университет обаче не се осъществява. На кандидатстудентския изпит през 1986 година тя изкарва 5.75, но оценката се оказва недостатъчна и Вяра остава втора резерва. Приета е да учи математика и информатика, но се отказва и се записва в полувисшия учителски институт в Смолян. И именно родопският град се оказва съдбоносен за личния живот на синеоката дама. Освен че учи любимите си биология и химия, още
на първия студентски празник среща бъдещия си съпруг
две години по-големия Юрий. И в тази среща съдбата има голяма роля. Защото Юрий не е студент в Смолян, а учи организация и управление на транспорта в Ямбол. Но двете училища решават заедно да отпразнуват 8 декември.
И тъй като тогава все още няма мобилни телефони и скайп, двамата поддържат връзка чрез писма и телефонни разговори, ако, разбира се, се намери свободна телефонна кабинка в пощата. Срещите им са отвреме-навреме в Пловдив. Вяра обаче няма материални спомени от тези времена.
„Нямам навика да пазя стари снимки, картички, нито пък писмата от мъжа ми“, признава тя, но подчертава, че носи спомените от всичко преживяно. Двамата заживяват заедно в Смолян на третата година от запознаването си и макар през повечето време да се е налагало да бъдат разделени, Вяра обяснява, че място за ревност не е имало. „Доверието е най-важно и то трябва да е на 100%“, убедена е красивата дама. Тя силно вярва, че 99% доверие не съществува, тъй като ако то липсва дори и на 1%, значи просто го няма. И така съвсем организирано и по ред на номерата, една година след срещата си двамата студенти се женят, а още година по-късно, когато Вяра е трети курс, се ражда и синът им Теодор.
Устройването на младото семейство в Смолян обаче е кратко и след като Вяра завършва института, се местят в Тутракан, откъдето е родът на съпруга й. Желанието й да се усъвършенства непрекъснато я подтиква да запише задочно магистратура в Пловдив,
макар да е с малко бебе на ръце
„Много беше труден периодът, а пътуванията бяха най-неудобни“, връща лентата назад Вяра. Когато трябвало да отиде на изпит, й се налагало да хване автобус в 7 вечерта, след това в 11 да се прехвърли на влак и чак към 5-6 сутринта да е в Пловдив. Там пък трябвало да чака да дойде време за изпита й, а след това към 2 следобед процедурата по хващане на влакове и автобуси се повтаряла. Към цялото това натоварване се добавя и фактът, че тя започва работа като учител в интерната в село Бръшлян. Пътуването става нейно ежедневие и всяка сутрин в 6 сутринта тя се моли да мине автобус, с който да се добере до работното си място.
Към ангажиментите в натоварения й ден се добавя и подготовката на уроците за следващия ден, а времето й за спане се свежда до 3-4 часа. Как издържа? Крепи я убедеността й, че образованието е голяма ценност.
„Странно ми е, когато някои учители казват, че не могат да се справят с децата в клас, защото са недисциплинирани“, споделя Вяра. В нейната практика с подобен проблем не се е сблъсквала,
макар да е работила с така наречените „трудни деца“
„Ученикът не е съд, който трябва да напълниш, а факел, който да запалиш“, обича да казва Вяра. Това става и нейн принцип в преподаването. Дали и това е чиста проба късмет в нейния живот, не се знае, но е факт, че децата, които е учила, са били кротки, дисциплинирани, а Вяра смята, че това се дължи на различната среда, в която са израснали и невисокото самочувстие, което имат. И в Бръшлян, и след това в социално-педагогическия интернат в село Варненци тя учи и възпитава деца, чиито родители не полагат грижи за тях или са във финансови затруднения, а някои са и клиенти на правосъдието. Всъщност във Варненци редом с Вяра работа започва и нейният съпруг, който учи децата в професионални транспортни паралелки.
„Беше много хубаво време, от което имам приятни спомени“, споделя искрено Георгиева. За това свидетелстват и добрите отношения, които тя поддържа със своите възпитаници и до днес. Самите те са признавали и са й благодарили за положения труд да ги изгради като личности.
Във Варненци Вяра работи 3-4 години, след което става директор на основното училище в Шуменци. Година по-късно печели конкурс за директор на друго основно училище - това в Нова Черна. И така до 2001 година, когато прави един от най-големите завои в своя професионален път.
Изморена от непрекъснатите пътувания до работното място
и мръзненето по спирките, Вяра сама отива в общинската служба по социално подпомагане в Тутракан. Тогава тъкмо се откривал Домът за стари хора и тя предложила да се включи в екипа. Дали заради натрупания опит в сферата на управлението и педагогиката, множеството извънкласни ученически мероприятия или заради личните й качества, а може би и заради двете зам.-кметицата тогава направо й предлага да поеме ръководството на цялата служба. Така след педагогиката Вяра започва втората част от живота си - този път в социалната сфера.
„Харесвам предизвикателствата“, казва дамата и обяснява, че след като е постигнала високо ниво в едно поприще и не вижда възможност за израстване, предпочита да търси нова по-силна емоция. Тогава нейните колеги я посрещнали с думите, че чакат с нетърпение момента, когато в службата няма да се раздават само пари. Всичко това й звучало много странно и интересно, но сега заявява, че тяхното желание наистина е постигнато и паричното подпомагане не е основната функция на социалната сфера.
Но тогава като ръководител Вяра трябва да управлява и разпределя паричните потоци - нещо, с което досега не се е сблъсквала.
Затова и решава да запише втора магистратура
този път във Великотърновския университет, където да научи тънкостите на счетоводството. А последната длъжност на Вяра в Тутракан е инспектор към Агенцията за социално подпомагане. Четири години по-късно в Русе я води желанието на сина й Теодор да върви по стъпките на майка си и да учи в математическа гимназия. „Заради него се преместихме през 2005 година, но в крайна сметка се оказа, че математиката не му е силната страна“, споделя Вяра. В МГ „Баба Тонка“ Теодор попада на добри преподаватели по английски, които го ориентират в езиците, и той започва да учи и немски, и руски. Сега единственото дете на Вяра следва Международни икономически отношения във Варна, където е четвърти курс. А тя тайничко се надява скоро да дойде моментът, в който той да я направи баба, макар това далеч да няма да й личи. Въпреки това не го припира в това отношение.
Интересното е, че красивата дама доста преди 2005 година си харесала Русе и искала да живее тук. Още като студенти, преди да се оженят с Юрий,
двамата идвали на сватба в Русе
и атмосферата веднага очаровала Вяра. Може би това е поредното намигане на съдбата, което съпровожда живота й. Тук нейният професионален път започва в Сливо поле, където е началник на отдел „Социално подпомагане“, след което оглавява сектора за хора с увреждания и социални услуги към дирекцията в Русе. По-късно, когато секторът е преобразуван в отдел, тя продължава да е негов шеф, докато преди година оглавява цялата дирекция за социално подпомагане. Непрекъснатият й стремеж за развитие я довежда до поста, който заема от няколко седмици - началник на общинския отдел „Социални дейности“.
„В момента се занимавам с това, което ми е най-близко - работя най-много с хората с увреждания и дейности по предоставяне на социални услуги“, обяснява Вяра. А ключът към добрата работа според нея е в
разбирането на хората, изпаднали в затруднено положение
Тя не крие, че в семейния си кръг има близки в подобно състояние и може би това й помага в по-лесния контакт както с хората, така и с тези, които се грижат за тях.
А за неугасващата усмивка на лицето си красивата дама споделя, че е просто част от характера й. От релси могат да я извадят малко неща, тъй като не се определя като експанзивен човек. Но несправедливостта, лъжата и зле свършената работа със сигурност свалят усмивката от лицето й. Иначе в свободното си време Вяра обича да прави това, което и най-много й отива - да бъде жена. Не бяга от домашни задължения, а напротив - доставят й удоволствие, а най-много обича да готви и чете. Виж, в плетките и шиенето уменията й не са толкова големи, но пък за щастие, това не са ежедневни ангажименти.