„Искам да помоля за разбиране, за милост и за снизхождение. Всекиму е приятно да чуе думи на одобрение, но аз мога да приема тези думи, все едно че са казани не за мен, а за един друг човек - за моя приятел, който не е между живите, но тъкмо той се доближава до този образ, за който се говори - това е Веселин Тачев“. 
Тези думи може би биха се сторили маниерни на човек, който не познава Иван Цанев. Защото ги каза именно той. Каза ги онази вечер, когато дойде в Русе и препълни залата на Клуба на дейците на културата. 
Но всички, които са общували повече от една среща с него, добре знаят, че това е той: искрен, скромен до болезненост, деликатен и безкрайно посветен и предан на истинското изкуство и истинските хора, които го правят - а такъв истински човек за него е Веселин Тачев, поетът, с когото заедно са тръгвали към литературата, а после, макар и да се разделят географски, остават заедно в мислите си, в приятелството си, в поезията си. 
Затова приятелите 
не могат да заподозрат Иван Цанев нито в поза, нито в демагогия
когато реагира на чутите „думи на одобрение“. А те принадлежаха на литературния историк и критик доц.Пламен Дойнов, който дойде в Русе заедно с поета по две причини. Едната бе лекцията в Аула 1 на Русенския университет за „Сърдитите млади поети“ от Русе отпреди 53 години. Другата причина бе представянето на новата книга на Иван Цанев „Ранни стихотворения“, издадена от издателство „Кралица Маб“ и Нов български университет под съставителството на Пламен Дойнов. Изданието е второ за колекцията „Неиздадените“, замислена от Дойнов с идеята ценни литературни факти отпреди десетилетия да достигнат до днешните читатели. 
И двете събития обаче натовариха - и дори определено претовариха Иван Цанев с емоции. Клубът го върна тридесетина години назад, когато той беше вторият гост на джазмена Петър Петров-Парчето в неговата арт поредица „Джаз и поезия“. 
А Аула 1 го върна в годината, когато поетът е още на 21, тъкмо се е върнал от казармата, а в Русе е настанал един поетически кипеж, който ври и прелива с млада дързост. 
Капакът на тенджерата на комунистическото мракобесие е повдигнат 
след смъртта на „Бащата на народите“ Сталин и това, което в Съветска Русия по онова време при Хрушчов наричат „размразяване“, е достигнало до България. От другата страна - от Англия, пък е дочуто чепатото недоволство на писателите, нарекли себе си „сърдитите млади хора“. Всичко това младите русенски поети, горе-долу на възрастта на Иван, изливат в дръзки стихове. 
Няколко месеца след вечерта обаче десетте поети са подложени на разгромна критика в доклад за състоянието на културата в Русе, в който са осъдени не само те, но и музикантите, които залитат по джаз, художниците, които показват „някакви модернистични цапаници“, театърът, който е загърбил „истинските“ проблеми - в заводите и на полето и т.н.
Тогава Иван Цанев напуска Русе. И затваря една много важна страница в своя живот. Защото тъкмо в Русе той открива средата, която провокира развитието на поетичната му дарба. Роден е на 30 ноември 1941 г. в село Острица. Идва в Русе да учи във Втора смесена гимназия „Баба Тонка“ - и тук се запознава с Димитър Вятовски, с Веселин Тачев, който е само няколко месеца по-голям от него, с Владимир Попов /от когото пък е по-голям с шест месеца - но заедно са пушили първите си цигари и са смайвали момичетата със стихотворения/. 
В гимназията Иван Цанев получава и първите признания за творчество. „Бях десетокласник, когато обявиха два конкурса: за най-добро стихотворение и за най-сполучлив портрет на Баба Тонка Обретенова. Като обявиха резултатите, се оказа, че на мен са присъдени и двете първи награди - и за стихотворението, и за портрета. Честно казано, стихотворението ми си беше откровено ученическо, дори ми е неловко да си спомням точно какво беше. А „портрета“ бях нарисувал, като гледах от снимката на русчуклийката, която беше разпространена навсякъде, имаше я в рамка и в нашата гимназия. Странното беше, че наградата я присъдиха точно на мен, въпреки че сред учениците в гимназията бяха бъдещ живописец и бъдещ скулптор“, разказва Цанев. 
Дълги години той е пазил 
ученическо блокче със свои рисунки и графични портрети на преподаватели
съученици, автопортрети, шаржове. Някои от тези хора си спомням отлично, други помня по жестове или по реплики, но не и по имена, казва поетът. Когато Дойнов му предложил да издаде неговите ранни стихове, той се сетил за блокчето и го дал на съставителя да го разгледа. Днес в книгата има раздел, който показва какъв талантлив художник е загубила страната, след като на Иван Цанев му се налага да забрави юношеската си мечта да постъпи в Художествената академия. 
След казармата се завръща отново в Русе и започва работа в една от многотиражките. В кипежния живот на града едно от важните събития са литературните четения, които се правят поне веднъж месечно. Тъкмо тогава бяха построили хотел „Дунав“, припомня си поетът. „Събирахме се в сладкарницата и си говорехме за поезия, за белетристика, обсъждахме, спорехме. Там - в сладкарницата на „Дунав“, се събираше и цялата русенска артистична бохема - актьорите от театъра, певците и балерините от операта, художниците, архитектите. Там - а и къде другаде?! - се запознавахме и с известните вече писатели, които идваха от София - Васил Попов, Владимир Башев, Никола Инджов“, припомня си Иван Цанев. 
Скоро след разгромния доклад той заминава за столицата, където следва руска и българска филологии. Впрочем, още на първата студентска бригада негови състудентки го разконспирират като поет. Оказва се, че това са момичетата от една софийска гимназия, които същата пролет писали писмо до Георги Черняков - един от десетимата русенски поети и фактически организатор на четенията, тогава шеф на Клуба на дейците на културата - та 
девойките писали възхитено писмо по повод „Поетическо вероизповедание“
Когато разбрали, че един от тези поети е техен състудент, първокурсничките мигновено му организирали литературно четене... 
„Официалният“ дебют на Иван Цанев като поет е през 1968 година - тогава излиза от печат първата му поетична книга „Седмица“. Тогава тя е посрещната от литературната критика като явление в младата българска поезия. Но още през 1964 година неговият приятел Веселин Тачев е готов с „предпремиерната“ стихосбирка на Цанев. Това е самиздатска книжка, която съдържа голяма част от стиховете, които сега са отпечетани в „Ранни стихотворения“. Веско беше такъв - алтруист, казва Иван Цанев и продължава: „В годината, която за него беше извънредно тежка, той реши да направи книжки на своите поетически братя. И това се случваше по времето, когато неговата собствена книга беше отречена в издателството и падна от плановете за печат, макар преди това да беше одобрена. Такава саможертва беше в състояние да направи само той. И аз много се надявам, че половин век по-късно неговата саможертва и неговите жестове ще получат своята отплата“. Така Иван Цанев изрази надеждата, че томчето с проза на Веселин Тачев, което той подготвя, ще види най-сетне бял свят, а заедно с това ще намери своя издател и книгата за Тачев, написана от друг техен приятел - Стойчо Гецов. 
В София Иван Цанев работи за кратко като литературен консултант във вестник „Студентска трибуна“ и списание „Родна реч“, от средата на 1973-а до 1981 г. е редактор в отдел „Поезия“ на списание „Пламък“. За кратко време през 80-те е редактор в симпатичното детско списание „Славейче“, а също и в издателствата „Български художник“ и „Български писател“. 
Дори записва и три дни като главен редактор 
- през 1990 година в списание „Картинна галерия“, едно красиво и интересно издание, което отдавна вече не съществува. През 90-те инцидентно е консултант във вестник „Литературен форум“, а по-късно и на списание „Родна реч“. Негови стихове има в детските читанки, в учебниците. Още повече, че освен на сериозна философска лирика, Иван Цанев е автор и на много красива и въздействаща детска поезия. За деца е написал десет книги със стихове и поеми. За силата на творчеството му недвусмислено говорят и наградите /макар точно на Иван Цанев да му е чужда суетата/, по-точно имената на тези, на които са наречени призовете - „Петко Р. Славейков“, „Иван Николов“, „Пеньо Пенев“, „Атанас Далчев“, „Константин Константинов“, както и Голямата награда за литература на Софийския университет от 2012 г. 
А лириката му за възрастни е белязана освен с въздействаща невероятно силна поезия, и с белега на уникалната му взискателност и перфекционизъм. Може би затова стихосбирките му излизат през паузи от четири-пет, че и повече години: „Неделен земетръс“ е през 1973-а, „Телеграма“ - от 1977-а, „Едничка дума“ излиза през 1981-ва, „Седмоднев“ - през 1987-а, следват „Стихове и междустишия“ през 1995-а и „Дърво на хълма“ през 2001 година.
През 1963 година Иван Цанев пише стихотворението „Дърво“, което е публикувано в новата му книга. Този образ преминава през поезията на автора и в „Дърво на хълма“ от предпоследната му стихосбирка сякаш затваря кръга, казва Пламен Дойнов. 
А самият Иван каза завчера в КДК: „Това мое гостуване тук е по повод стихотворения, писани в най-ранната ми младост. Просто кръгът се затваря“. 
Но всички, които трепетно очакваха след края на поетичната вечер да го поздравят и да поискат автограф, се надяват, че със затварянето на този кръг просто се отваря нова окръжност - до следващите срещи, до следващите книги и до следващите дървета в окото на залеза.