Преди дни „Утро“ съобщи новината, че в Държавен архив Русе вече е разсекретен и е достъпен за читателите богатият архив на един от известните български емигранти в Германия д-р Иван Банковски. Както вече разказахме на читателите на вестника, богатството от документация - лична и обществена, както и уникални съкровища от изключително слабо известната у нас емигрантска политическа и художествена периодика, е предадено на Архива в Русе през 1999 година. И по молба на дарителите, също емигранти - близкия приятел на Банковски Георги Атанасов-Гарвана и д-р Иван Черкезов, скъпоценната, тежаща близо тон уникална книжнина е била засекретена до тази година. 
Кой е д-р Иван Банковски, благодарение на когото русенски историци вече предвкусват ефекта на бъдещите си публикации? 
Иван Минчев Банковски е роден на 6 август 1911 година в Дупница. Неговият баща е генерал-майор Минчо Банковски - родом от Габрово, кадрови военен, който от 1895 година изминава пътя от званието подпоручик до полученото през 1928 г. звание генерал-майор. Той е носител на два ордена „За храброст“ - четвърта и трета степен, на германски Железен кръст и на турски Полумесец. Военните историци го познават като 
офицера герой от битките при Завоя на Черна
Съпругата му е Мария Каракопилева. Семейството има двама сина - първородния Иван и по-малкия Любомир, който е роден през 1917 година. 
Иван Банковски завършва през 1930 година Втора софийска държавна мъжка гимназия и веднага постъпва във Военното на негово величество училище в София. През 1933 г. се дипломира като подпоручик, а след това веднага е изпратен да служи в Конно-артилерийското отделение в Брезник. По-късно е пренасочен на служба в Кавалерийската школа в Сливен, където остава до 1939 година. 
Амбициозният млад мъж очевидно е решен да направи максималното, за да осъществи себе си като висш военен. Затова се записва в генерал-щабния отдел на Военната академия „Г.С.Раковски“ и с офицерски чин майор участва във Втората световна война. На фронта получава сериозно нараняване, заради което остава инвалид и му издават удостоверение като военноинвалид. В архива на Банковски се пази също и лична карта, издадена от Дирекция на трамваите и осветлението София, която дава право на мъжа на „свободно пътуване по трамваите като военноинвалид“. 
Сбогувал се с военната кариера, Иван Банковски се насочва към медицината 
и по-специално към стоматологията. Въпреки че вече е на 36 години, той се явява на изпити в Софийския университет и от 1947 година е студент в Медицинския факултет на университета по специалността „Зъболекарство“. Завършва успешно първата си студентска година, но неудържимо развиващите се събития на „нахлулия социализъм“ и развихрилите се народни съдии“ подтикват младия Банковски да вземе кардинално решение, което преобръща съдбата му. 
За това какво би се случило с него, можем да съдим по съдбата на неговия по-малък брат. Kапитан Любомир Банковски участва във Втората световна война, където се отличава и получава орден „За храброст“. През 1946 г. е уволнен от армията и хвърлен в плевенския затвор, а оттам - в концлагера Белене. Освобождават го през 1953. Принуден е да работи като каруцар, за да издържа съпругата и двамата си сина.
През 1948 г. с помощта на приятели хървати Иван Банковски предприема бягство към Италия. Пътят му минава през Югославия и още докато пресича границата, е 
заловен от Титовата полиция и 
прекарва цели 13 месеца в югославски лагери и затвори
За този драматичен отрязък от живота си Иван Банковски разказва в своята книга „Дни и часове. Дневникът на един бежанец в Титова Югославия“ - солидното томче от 259 страници е издадено през 1953 година. 
След югославските перипетии Банковски успява да замине за Италия. Там го очаква друга унизителна процедура, на която са подложени всички тогавашни емигранти - бежанските ИРО-лагери. Знаейки какво го очаква в родината му, ако се огъне и реши да се завърне, бившият царски офицер стоически понася всички лишения и унижения - в името на свободата. И когато накрая я получава, тогава започва методично, всеотдайно и сърцато да влиза в ритъма на новия си живот, в който при всички обстоятелства винаги оставя място и за своята родина. 
Насочил се към кариерата на стоматолог, Иван Банковски завършва Зъболекарското училище в Париж, в което се дипломира през юни 1954 г., където се записва още през 1949 година. Защитил своята диплома в Париж, Банковски известно време работи в Американския военнолебечен стационар във френската столица. За неговите качества като медик свидетелства характеристика, която дава за него майор Ралф Р.Сайлън, директор на стационара. 
Д-р Иван Банковски се установява в германския град Франкфурт на Майн. Дали причината за това е фактът, че
среща Катарина Зентц и от 13 ноември 1955-а те са вече семейство 
- това засега остава в сферата на предположенията. Факт е, че д-р Банковски защитава и във Франкфурт на Майн своята професионална правоспособност, като получава удостоверение от Асоциацията на зъболекарите в града. Там той се записва в Гьоте университет през 1956 година, полага изпити и на 17 септември 1958 г. му се присъжда докторска степен. Като междувременно е работил в Протезичното отделение в Зъболекарския университет „Барон Карл фон Ротшилд“, за което свидетелства нова блестяща препоръка, този път от доц.д-р Л.Кук, ръководител на отделението. През 1958 година българският доктор работи в Главната квартира на Стоматологичната служба на Американските военни сили във Франкфурт на Майн - за това разказва поредната препоръка, тя е на д-р Фредерик А.Турнер, шеф на Медицинското отделение в Главната квартира на Стоматологичната служба. 
С американската армия очевидно е свързана в голяма степен професионалната дейност на зъболекаря - бивш български царски офицер. Това удостоверяват ред почетни грамоти, които е получавал за работата си като медицинско лице в европейските представителства на Американската армия между 1961 и 1966 година. 
Успоредно със зъболекарството Иван Банковски отделя огромно внимание на своите интелектуални и политически пристрастия. Книгата, която е издал през 1953 година, за да разкаже бежанските си перипетии, не е единствена. През 1960 г. публикува стихосбирката „Далеч от роден край“, през 1965 г. излиза от печат сборникът „Новата Вавилонска кула. Хумористични емигрантски скици“, а през 1982 г. - „В мир и на война. Военни скици“. Една от особено ценните му творби е студията „Нещо за българите и по-специално за тези, заселили се в Италия през шести и седми векове“, която той пише още докато е в италианските лагери. Неговата теза за 
следите от българските преселения в Италия 
са допълнени от речник на географските названия на Ботуша, които недвусмислено сочат български корени, както и десетки лични имена, които също издават такъв произход. 
Иван Банковски създава и до края на живота си остава редактор на списание „Български воин“, участва в ръководствата на много български емигрантски организации и представя България и българската емиграция на множество международни форуми. Кореспонденцията му показва задълбочена ангажираност с всичко, което се случва в българското общество по това време. Това личи, например, в писмата до Ценко Барев и други влиятелни емигранти, в които докторът разсъждава по повод насилствената смяна на имената на българските турци. Специално място в неговия живот заема дейността за обединение на българските емигранти и за опитите им да направят нещо, за да измъкнат родината и сънародниците си от примката на социализма. Банковски е чест и уважаван гост и участник в различни форуми като Международния антиболшевишки блок, Световната антикомунистическа лига и други, сам той е създател на Съюза на бившето българско войнство в изгнание и през целия си живот води борба срещу комунистическия режим. 
Едно от безценните качества на този завършен родолюбец е всеотдайното и трепетно събиране и подреждане на всички документи, известия, периодични издания, снимки, писма, които днес разказват за цял един потънал в дим период от историята на България - за живота на българската емиграция, за който по ред причини в родната им страна десетилетия наред властта се правеше, че такова нещо като емигранти не съществува. 
Д-р Иван Банковски умира на 15 ноември 1988 г. Десет години по-късно неговият добър приятел Георги Атанасов-Гарвана ще донесе в Русе събираните през целия живот на доктора и съхранени и допълнени от съпругата му Катарина документи и артефакти. Повечето от документите са оригинали, всички са запазени в отлично състояние. Това богатство тепърва предстои да бъде изследвано, изучавано и анализирано, за да се състави цялата картина на липсващия елемент от историята на България.