Разтреперих се само като видях ярките цветове по висока желязна ограда на парижки хотел от XVIII век. Голямата панда с джапанки в лобито, вдигнала ръце за поздрав, ме изплаши. А малките сандвичи с шунка, предназначени за служителите на Гугъл, определено изглеждаха заплашително.

Колкото по-игрив става Гугъл, толкова повече ме обзема параноята.

Все още се опитваме да проумеем дали технологичният колос е дар за обществото или, както дясната ръка на Рупърт Мърдок – Робърт Томпсън, клейми, това е един циничен, алчен, „често безнаказан административен апарат“, който управлява могъща „пиратска платформа“, лакомо поглъщаща за собствена изгода цялата интелектуална собственост в света.

Когато чух, че след като е решил да дигитализира всички книги, Гугъл е отворил Културен институт (www.google.com/culturalinstitute) в Париж, за да съхрани в цифров вид цялото световно изкуство и култура, реших да проверя какво става. В края на краищата Европа е враждебна територия за „Алфабет“ (бел ред. – новият гигантски холдинг на Гугъл, който притежава няколко от водещите му компании). Върховният съд подкрепя правото на личността да бъде „забравена“ от търсачката, а срещу IT корпорацията постоянно се водят дела за монополизъм и задушаване на бизнес начинания.

Въпреки нахалния надпис на вратата на величествената сграда на парижката улица „Лондон“ – „Чувствам се късметлия“, аз не съм единствената, която получава морска болест. Когато преди две години институтът празнично отвори врати, френският културен министър не се появи, намеквайки за „операция, която повдига доста въпроси“.

Когато се запознах с шефа на института Амит Суд – около 35-годишен мъж от Мумбай, първо подходих с подозрение. Небрежно облечен с дълга сива плетена жилетка и черни кецове, той е неестествено перфектен посланик – олицетворение на един мощен алгоритъм на Гугъл, предназначен да поглъща музеи и фондации с такъв чар, че кураторите да не забележат как вече са били присвоени. Но този тип изглежда искрен.

„Това е нашата най-голяма битка – упоритото неразбиране защо всъщност съществува този Културен институт. Очевидно във Франция имаше много скептицизъм защо Гугъл навлиза в тази територия“, казва Амит Суд.

От най-известните картини в галерия „Уфици“, през архив с южнокорейско кино, до виртуални галерии на пирамидите, институтът вече е натрупал внушителна колекция. Суд спокойно отговаря на въпросите как неговият проект ще накара хората да разглеждат музеите, седнали удобно на диваните си у дома, без да им се налага реално да посещават тези места.

„Виждал съм „Звездна нощ“ на Ван Гог в Музея на модерното изкуство в Ню Йорк около 30 пъти и в момента на моята платформа има нейно дигитално изображение в най-висока резолюция. Но винаги когато посещавам Ню Йорк, отивам да видя картината“, уверява Амит Суд.

Той допълва, че има „прекрасни“ данни, според които „физическите посещения на музеи нарастват с невиждани досега темпове, особено в страни и музеи, които имат хубави дигитални инициативи“.

На критиците, които го обвиняват, че опростява твърде много образованието в сферата на изкуство, той отговаря:

„До известна степен аз наистина искам да опростя някои неща, защото смятам, че част от тях са прекалено интелигентски.“

Младият мъж разказва за „ефекта на мама“. Неговата индийска майка не се интересува от импресионисти и смята, че синът й си „похабява“ живота с този проект. Но когато Амит й показва в сайта златни бижута от Богота, Израел и „Метрополитън“, тя му става фен.

„Затова смятам, че има много начини да предизвикаш интерес в някого към културата, историята или чудесата“, казва той.

Суд не бил запален по изкуството, когато той и колегите му започват този проект в Маунтин Вю (бел. ред. – град в Калифорния, където е квартирата на Гугъл). Целта на начинанието е да направи експонатите в музеите на Запад достъпни за хора в страни като Индия и те да изглеждат наистина фантастично онлайн, позволявайки детайлно увеличение на всяка следа от четката на Шагал по тавана на Операта в Париж.

Когато Суд живеел в Лондон, той посещавал музеите само защото кафенетата им били подходящо място за запознанство с интересни хора. Сега той казва:

„Оценявам това, което се случва, и мисля, че трябва да бъдете търпеливи. Не можете да очаквате музеите да се развиват с темпото на интернет“.

По думите на Суд Париж бил избран за централа на института, за да се изправи директно срещу ширещия се в сърцето на Европа скептицизъм.

„Мога да ги убедя. На практика мога да убедя всеки“, уверен е той, а това, изглежда, важи и за стила му на управление – шефът на института е успял да наеме някои от най-добрите инженери.

„В Париж не ни беше лесно. Но се справяме. Все повече и повече институции подписват с нас“.

Амит Суд е съблазнил над 850 музея, архива и фондации в 61 страни и е наел няколко човека, които първоначално са били твърдо срещу проекта – експерти от германското Министерство на културата, „Метрополитън“, „Тейт“ и Версай. Той и колегата му Лоран Гаво са оплели огромна мрежа и са създали архив от улично изкуство, истории от свитъците от Мъртво море, текстил и занаяти от Лахор, че даже и италиански лимони, балсамов оцет и моцарела.

Те обаче не са успели да стигнат до Палмира и да заснемат почти 2000-годишния храм, преди бойците на ИД да го взривят. И все пак Суд смята, че ще могат да го пресъздадат онлайн. Шефът на института се опитва да потуши страховете, че технологията унищожава удоволствието да гледаш изкуство на живо и че Hугъл ще погълне всичките експонати. Той предлага на музеите бутон „изтриване“, който моментално премахва цялото съдържание в сайта.

„Ако трябва да бъда болезнено откровен, не ми пука особено дали те ще използват Гугъл, или не. За мен е по-важно, че културни институции, които държат заключени прекрасни произведения на изкуството, сега могат да ги покажат на всеки. Ако искате, си ги свалете и ги качете в Инстаграм, Фейсбук или Туитър, заповядайте!“

И за да демонстрира, че играят „честно“, той предлага да потърсите в Гугъл „The Birth of Venus“ (бел. ред. – картината „Раждането на Венера“ от Ботичели). Сканираната с висока резолюция от института ренесансова творба не се появява първа в списъка с резултатите, а едва на десето място – на дъното на първа страница.

А би ли могла да се случи дигитална версия на някой от прочутите френски арт обири?

„Разбира се, че сайтът може да бъде хакнат. Знам ли дали някой тийнейджър не седи някъде и не иска за себе си всичките картини на Рембранд?“, иронично коментира Суд.

Морийн ДАУД, „Ню Йорк таймс“