„Години живях с усещането, че там някъде, назад във времето, са натрупани много думи, много човешки истории, които чакат да бъдат разказани, но дълго се колебаех и не се престрашавах да сложа началото... Притесняваше ме силата на собственото ми любопитство и моралната дилема - имам ли право да излагам на показ личния живот на хора, които нямат възможност да се защитят...“
Така започва новата си книга Теодора Бакърджиева. Изданието носи заглавието „Русе. Градът и хората“ и представлява панорама от звуци, цветове, характери, горчилки и радости на хората, живели в Русе от края на 14 до 70-те години на 19 век. Книгата, издадена от русенското издателство „Авангард принт“, преди седмица събра в една от залите в Историческия музей историци, преподаватели, приятели на автора и просто хора с вкус и с любопитство към всичко, което ни напомня, че животът не започва от нас - днес и сега. С тези хора и с всички като тях Теодора споделя своите откривателски радости -
душата и гласа на епоха, която е отминала отдавна
но съвсем не безвъзвратно. Напротив, оставила е релефен отпечатък върху всичко, което се случва „днес и сега“ - и ако не го разчетем, ако не доловим връзките между някога и днес, можем да подминем най-важното: смисъла и същината на собственото си битие.
Признателна съм на хората, които разбират смисъла на това, което правя и ме подкрепят, казва Теодора Бакърджиева. И за пореден път изразява благодарността си към Иван Хаджииванов, който е спомоществователят, благодарение на когото виждат бял свят последните й няколко книги.
Сред десетките русенци, които бяха дошли във февруарската вечер да поздравят русенската историчка с нейната нова, девета поред книга, бяха и един млад мъж и чаровна млада жена с гарвановочерни коси, които скромно стояха прави /местата в залата не стигнаха за всички/. Младата двойка е един от адресатите на посвещението на солидния том на Теодора Бакърджиева. Посвещението гласи: „На децата ми - с много любов“. А мъжът и жената, които се усмихваха малко смутено, когато на финала на представянето Теодора отправи и към тях своите благодарности за съпричастието и разбирането, бяха Делян, по-големият син на Теди, и Мария Луз, неговата съпруга. Делян и Мария, която е перуанка, работят на презокеански лайнер и в момента са в почивка в очакване на следващото голямо пътуване. 
Два дни по-късно щастлива случайност /всъщност, служебен ангажимент/ доведе в Русе и другия син на историчката - Александър, който живее във Вашингтон, където e финансов анализатор и командировка до Киев му е позволила да направи кратко връщане у дома. Така
внезапно обстоятелствата събират семейството
макар и за мъничко, при това точно в момента, когато Теодора Бакърджиева е завършила една от най-важните книги в живота си - биографията на един по-малко известен, но необикновено колоритен и пълен със съдържание, подтекстове и заложби за бъдещето живот на града. Във фамилната сбирка липсва само съпругата на Александър - Илона, която е от Полша, но двамата със Сашо са се срещнали в столицата на Съединените щати, където славянката работи като интериорен дизайнер. Но в семейството на Теодора очевидно са свикнали да се радват на всички възможности, които съдбата им дава, за да общуват на живо, с което колкото и да се стараят, не могат да заместят виртуалните срещи в скайп. Където можеш да си кажеш много, но не можеш „да си помълчиш изразително“, усещайки с всичките си сетива топлината от реалното присъствие на най-близките ти хора.
Теди е щастлива, че може да сподели един от най-важните си моменти със синовете си. Тази книга наистина е много важна за мен - към нея вървя от години, разказва специалистката по османска история. Всъщност, част от тази панорама е още в първата книга, издадена от Теодора: историко-демографското изследване „Българската общност в Русе през 60-те години на 19 век“. Тя е издадена през далечната вече 1996 година и в основата й лежи първата сериозно овладяна крепост от русенката - нейният собствен превод от арабски на русенския регистър на населението от 1862 година, известен на специалистите като „Нюфус дефтер“. По това време Бакърджиева работи в Историческия музей, зад гърба й е следването във Великотърновския университет, дипломата й на историк и двегодишната следдипломна специализация в Центъра за източни езици и култури в София. Още когато започнах работа към Музея, в Пантеона на възрожденците, специалистките по история Жечка Сиромахова и Златоживка Здравкова ме насочиха към османския период, който е сравнително слабо изследван, казва Теодора. А за да работиш пълноценно по тази тема, задължително трябва да знаеш и турски, и османски езици, обяснява тя. Заради това младата историчка заляга над учебниците и постепенно
калиграфските камшичета и точици от арабицата
за нея губят очарованието си на краснопис, за да започнат да й разказват история след история.
Близо година й отнема разчитането на 105-те листа от ръкописно съставения „Нюфус дефтер“. Но още тогава усядат в съзнанието й не просто данните и цифрите, които сочи преброяването в описа, а конкретните детайли, издаващи нещо повече от „чиста наука“ - хора и съдби. Списъкът на махала Голям Варош започва с „От абаджийския еснаф, възвисок, с руси мустаци, Банко, син на Стоян, години 37. Слуга, среден на ръст, със сиви мустаци. Илия, син на Панайот, години 45...“.
Именно детайлите, нюансите са тези, които разказват най-много и правят най-пълна картината на един отминал свят, убедена е Теодора Бакърджиева. Всяка, дори и най-малката подробност, могат да се превърнат в онзи ключ към събитията, към процесите, към времето, който дава отговори и навежда на размисъл. Дори такава, на пръв поглед за неспециалисти „странична“ материя, каквато представляват личните имена на хората, привнася аромата на епохата, който витае над точните дати, бройки, факти, документи. Освен това именно в детайлите се съдържат онзи колорит и поезия, които придават плътност на картината и озвучават образа. Именно Теодора Бакърджиева е автор на Речника на турските имена в миналото и днес, който има и още едно заглавие - „Свят на мъдрост и красота“. През познати от битността имена като Мелекбер /“ангелски крила“/, Орал /“завземи крепостта“/, Зухра /“блестяща, сияеща“/ съвременникът навлиза незримо в поетиката на Ориента.
Историята ни научава да си сравняваме и обобщаваме нещата от бита, казва Теодора Бакърджиева. А така - през детайла, прозира истината за множеството допирателни на хората, обитаващи Балканския полуостров. На конференция в Шумен за балканската архитектура вечерта в ресторанта от оркестъра запитали учените от няколко държави на Балканите какво да им изсвирят. Една колежка каза:
Изсвирете „Две напред - едно назад“
оказа се, че всички народи на полуострова знаем хорото с тези тактове, казва Теодора и припомня филма на режисьорката Адела Пеева, в който сърби, гърци, турци, албанци и българи твърдят, че мелодията на популярната у нас песен „Ясен месец веч изгрява“ е тяхна и само тяхна... 
Не приемам изречението, което се е превърнало едва ли не в мантра, която много често се повтаря - „Ние трябва да се гордеем с нашата история“, казва Теодора. Историята не е нещо, което е предназначено за „гордеене“, това са фактите, това са мислите, мъдростта и грешките на поколенията преди нас, ние трябва да я познаваме и да я чувстваме, смята специалистката, избродила тонове пожълтели страници. За мен историята е като детето ти - то си е твое, дори когато е болно, дори когато постъпва неразумно, дори когато прави грешки, ти трябва да го усещаш, да си близо до него, да го разбираш, казва Теодора. „А истината е, че колкото на хората в миналото им е било по-тежко, толкова по-героично са се държали. Нека да си помислим как са се чувствали русенци по време на войната през 1806 година - напускат града си и след месец се връщат в пепелищата на опожарените си домове. И техният героизъм е „делничен“ - той е в това, че те надмогват отчаянието и започват всичко отначало... Затова интересът ми винаги е насочен към обикновения човек - този, който всъщност прави историята. А тя е в това как една майка отглежда 16-те си деца, как един баща прави и невъзможното, за да изхранва семейството си“, размишлява Бакърджиева. Този същият интерес /но и късметът на учения/ я води до дневника на русенския търговец Костаки Маринович.
Костаки е голямата ми историческа любов
признава историчката. И добавя: „А вероятно и той се е чувствал „безинтересен“, докато е описвал в дневника си простички житейски случки - как се годява с любимата си Маргьолица, как се ражда първата им рожба, как на връщане от сватба в Търново гърмят юнашки с другарите си от шейната...“.
За изследователя всичко е важно. И отговорно. Това вероятно е и причината, когато в края на 80-те години след т.нар. възродителен процес властите започват да вадят надгробните камъни на видни турци, погребани в дворовете на джамиите в Русе, тя да хукне да ги прибира. Някои вече бяха натрошени, други пък бяха изчезнали, но все пак успяхме да опазим доста от надгробията от двора на Томбул джамия, сред тях са и два камъка, които свидетелстват за прочутия русчушки управник Тръстеникоглу, казва Теодора. Сега те се пазят в двора на музея „Захари Стоянов“ и чакат обещания от по-предишна областна управа лапидариум, където ще бъдат изложени. Преди време османистът със световна слава Махиел Кийл направил гневно изявление, в което обвинил българските власти в бездушно унищожаване на ценните исторически паметници. Тогава обаче станало ясно, че в Русе има една историчка, която се е погрижила свидетелствата на историята да не се погубят...
А самите хора някак са свикнали да мислят, че те не са интересни, а това изобщо не е така, казва Теодора. И се връща към своята експедиция отпреди 11 години, когато по проект на Международния център за малцинствата и културните взаимодействия с директор Антонина Желязкова русенката обхожда над 40 села, за да записва разказите и обичаите на обикновените хора. Как се лее куршум, как се лекуват различни болести с билки и народни методи, как се молят, какви са песните и танците им - всичко това Теодора събира трошица по трошица. Оттам се роди книгата за село Помен, няколко публикации, филмът „Странници в исляма“, който направихме с Бояна Шандуркова за нетрадиционните места и ритуали, разказва османистката. Тогава й направило впечатление, че жените и мъжете, с които се срещала, отначало не вярвали, че някой „чак от Русе“ ще дойде само и само да запише нещо тяхно - толкова ли е интересно? А ме посрещаха толкова сърдечно, връща се назад Теди. Сега се кани да се върне отново по „старите следи“, да обнови записките, да ги допълни и - да се заеме със следващата книга.