Красимир КЪНЧЕВ, историк: В навечерието на 135-ата годишнина от Освобождението на България от османското владичество много въпроси, факти от историята ни в този период търпят преразглеждане и нов прочит. В търсенето на нови документи за русенската история и на факти бяха открити неизвестни досега свидетелства, неизползвани и невъвеждани в научно обръщение публикации, дневници, документи от руски и други чужди автори, често преки свидетели и участници във войната. 
Още през 1989 г. бе потвърдено от автентични документи, че официалното встъпване на руските части и власти в Русчук не е станало по пътя от Бяла. Което пък навежда на мисълта дали е резонно днес една от големите русенски пътни артерии да носи името „Трети март“. Много преди 20 февруари 1878 г. /деня на официалното „освобождение“ на Русе/ из града се срещат руски  офицери, войници, търговци. А това навежда на въпроса
Освободен ли е наистина Русе?
Върху тези и много други интересни факти хвърля светлина изключително любопитен документ, който досега е останал встрани от вниманието на изследователите. Това е полевият дневник на генерал-адютанта Едуард Тотлебен, публикуван в биографичен очерк от неговия помощник Николай Шилдер. Шилдер е руският офицер, оглавил комисията, назначена за приемане на крепостта и въвеждането на руската армия в Рущук. Подчертавам - руската армия е въведена в града, а не го превзема.
Интересна е и предисторията на озоваването на ген. Тотлебен пред стените на Русе. Яростен противник на войната, прекрасен стратег и инженер, той още от 1875 г. настоява за невоенно решаване на Източната криза. Реформите, предприети от руския император Александър II, още не са довършени, а в армията буквално гъмжи от „некадърници“ и фантазьори, които считат, че войната ще е една приятна разходка до Цариград. Последиците не закъсняват. Гурко е принуден да се оттегли от Южна България и с последни сили да се задържи по склоновете на Балкана, Осман паша бързо укрепява Плевен и отхвърля три руски атаки с цената на неизброими жертви. Левият фланг на руската армия, насочен срещу Русе, бездейства и едва в късната есен на 1877 г. успява да спре мудните опити на Мехмед Али паша да промени ситуацията край Дунава. Чак тогава
изпадналият в немилост Тотлебен е извикан от Петербург
С желязна воля и с пруска дисциплина, въпреки ограничените си правомощия, той прави така, че обръчът около Плевен се затваря и генералът с точност до 1 ден прогнозира датата на капитулацията на турската армия.
Дори след тази операция с пълководеца постъпват некоректно. Въпреки императорския рескрипт, с който е удостоен и който Тотлебен така и не дочаква да получи, той е преназначен в Русчушкия отряд, където трябва да смени императорския престолонаследник Александър Александрович. В ранното утро на 6 декември 1877 г. генерал-адютант Тотлебен напуска с.Тученица, където е настанен щабът му по време на Плевенската обсада, и заедно с княз Имеретински се отправя към новото си назначение в близкото до град Бяла село Брестовица - „...малко турско село, лежащо в гориста местност между Дунав и Бяла на 40 версти от Русчук“.
Там Тотлебен е настанен в малка селска плевня, която описва така: „...къщурка от плет, измазана с глина; през процепите на стените може да се наблюдава обкръжаващата околност. Стаята е 4 крачки в квадрат, 5 фута височина; не може да се стои прав; отворът на прозореца е закнижен с пробита на няколко места хартия; стъклото тук е лукс, вместо печка за отопление служи едно открито огнище, което пуши; глинен под и конюшня отдолу, във военно време трябва да се свиква с всичко“.
За обстановката генералът пише в дневника си: „...истинска зима, от 4 до 12 градуса студ, изключително много сняг и виелици, които се редуват с ослепително слънце... сега като че ли е настанало примирие. Снегът и студът
са изцяло парализирали всякакви военни действия
Турците, струва ми се, страдат още повече от нас“. И още: „...Зимата, климатичните условия, страната без всякакви пътища, Балканите се явяват могъщ съюзник на турците; при това трябва да се вземе под внимание и оказваната от англичаните подкрепа на турците с пари, оръжия и военни припаси. Тяхната артилерия и оръжия са по-добри от нашите. Те могат да използват и железните си пътища от пристанищата...“. 
На 14 декември ген.Тотлебен записва: „...Аз не вярвам в скорошния мир. Русия не може да сключи мира, докато не бъдат изпълнени всички искания, поставени от нея преди войната, а именно: независимост на Румъния и Сърбия, автономия на Черна гора, Херцеговина, Босна и България, отстъпването на Карския пашалък в Азия, увеличаване териториите на Черна гора, Cъpбия и Румъния. Тези условия, между другото, са толкова сурови и стесняващи самостоятелността на Турция, че Отоманската империя ще ги отхвърли, докато не бъде окончателно победена и обезоръжена“.
Особено интересна е оценката, която Тотлебен дава за българите и за страната като цяло: „Резултатът от преговорите ще зависи от исканията, които ние ще предявим. При това Турция не трябва да бъде дотолкова унизена, че нас да ни се удаде да достигнем до съглашение и докрай да отстраним Англия. Ние сме въвлечени във война от мечтанията на нашите панслависти и от интригите на англичаните. Освобождението на  християните изпод игото на исляма е химера. Българите живеят тук по-заможно и по-щастливо, отколкото нашите руски селяни; тяхното душевно желание е
техните освободители по възможност по-скоро да напуснат страната
Те плащат на турското правителство незначителен данък, несъразмерен с техните доходи, и са изобщо освободени от военна повинност“.
Едва на 1 февруари 1878 г. престолонаследникът Александър Александрович си заминава за Петербург и Тотлебен поема командването на Източния отряд. Ден по-късно в главната квартира на отряда пристигат двама турски офицери, майор Фуад бей и капитан Емин, изпратени от Русчушкия комендант мушир /армейски генерал/ Ахмед Кайсерли паша за преговори по предаването на Русенската крепост на руските войски.
Още преди 4 февруари 1878 г. Тотлебен изпраща парламентьор - флигел-адютанта Шилдер, който предупреждава Кайзерли паша да започне изтеглянето на гарнизона и да опразни крепостта. На 4 февруари /16 февруари по нов стил/ в укрепленията на Левент табия е установен руски военен телеграф. Сутринта на същия ден с железопътна композиция напуска първата част от турския гарнизон щабът, архивите на вилаетското управление и на останалата администрация. Изтеглянето на турските войски и имущество продължава безпрепятствено и приключва в установения 7-дневен срок от примирието, като е транспортирано всичкото имущество, което е могло да бъде натоварено. Остават обаче много муниции, тежките оръдия и мортири, които пак по силата на примирието и последвалия мирен договор продължават да са собственост на Турция и подлежат на допълнително извозване. Те са прибрани от влезлите в града руски части, а при последвалите политически катаклизми
„забравени“ да бъдат върнати на Турция
Така че не става дума за „освобождение“ на града в смисъла на това понятие, а за капитулация на гарнизона, който организирано се изтегля за Шумен и Варна.
И отново Тотлебен е подложен на недоверие и завист. Нова телеграма гласи: „Господарят нарежда незабавно да тръгнете за Петербург. Предайте командването на княз Дондуков“. Новоназначеният приемник се съобразява с желанието на Тотлебен и благородно му отстъпва честта да влезе пръв в Русчук начело на войските. 
На 8/20 февруари 1878 г., на зазоряване, генерал Тотлебен излиза от с.Тръстеник, придружен от генерал Вановски, и се отправя към Русе. На разградското шосе извън града той е посрещнат от епископ Климент, духовенството и депутация от избрани граждани, в която има както християни, така и мюсюлмани. Епископ Климент изказва благодарност към императора за освобождението на българите, а Тотлебен се обръща към посрещачите с реч, с която цели да успокои населението, но и предупреждава:
„...Ние не вземаме нищо даром, за всичко си плащаме с пари
Надявам се, че вие няма да употребите това с лошо отношение. На мен са ми известни цените, които са съществували до нашето пристигане. Повишаването на тези цени ще бъде доказателство за вашата неблагодарност. Незабавно ще бъдат установени и назначени таксите...“ Духовата музика на Атаманския полк засвирва, а войниците подемат мощно „Ура“. 
Интересни са записките на Тотлебен за първите му впечатления от града и за разговора му с последния турски комендант. „Селим паша ме покани в бараката си, в която беше живял преди това муширът Ахмед Кайсерл паша (до Кади-табия - б.а.). Бараката се състоеше от няколко стаи, постлани с килими и добре отоплени. Живял е в голям комфорт. Паша Селим ме почерпи с кафе и цигари. Беше много приветлив и естествен. У него не се забелязваше никаква враждебност спрямо нас. Той каза, че нашите господари са решили да воюват и турците, както и ние, сме длъжни да изпълняваме своя дълг; беше много доволен, че неприязнените действия са приключили и желаеше мир, като прибави, че те, турците, са били измамени от англичаните, че сега разбират своите интереси и желаят да живеят в дружески отношения с нас, а даже и да бъдат под покровителството на Русия“.
Посрещането на руснаците от местното българско и турско население е подобаващо отразено в дневника. „Ние вървяхме пеша и от време на време спирахме, за да изчакваме пехотата. На пътя някои жители се кланяха, а други викаха „Ура“. По балконите имаше много жени. Турските жители ни гледаха равнодушно, но се държаха скромно и спокойно.
Особен възторг от страна на българите нямаше
Те още не знаеха каква ще бъде тяхната участ и се страхуваха да не се компрометират в присъствието на турците, които по техните представи могат да се върнат и да ги накажат. На площада стоеше турски батальон, който ми отдаде чест; аз преминах пред редиците на батальона и поздравих войниците. След това шествието тръгна към църквата. При нейната ограда депутация от града ми поднесе хляб и сол, а един от техните представители произнесе реч на български език, в която се изразяваше признателността на българите. После отново посрещнаха епископ Климент и духовенството и слязохме по стълбите на църквата“.
Бележитият пълководец предава впечатленията си от църквата, от службата, от местните духовници и най-вече от личността на епископ Климент. „Климент е възпитаник на Одеската семинария и е завършил курс на Киевската духовна академия. Той е на около 45 години. Красив мъж, с кротка и благородна външност и с приятен глас. Казват, че муширът Ахмед го е посъветвал прилично да посрещнат гостите, но че самият той още се надява да се върне в Русчук. Това обясняваше намека на Климент относно неизвестното бъдеще на българите“.
След службата Тотлебен разпуска войската, а на сутринта оглежда укрепленията и като
предава командването на княз Дондуков-Корсаков
заминава в 4 часа след обяд за Гюргево, оттам за Петербург.
С това завършва краткият престой на Тотлебен в Русе, но само след няколко месеца той се завръща в страната и, преодолявайки неприязненото отношение на главнокомандващия княз Николай Николаевич, прави последни опити за пълната окупация на европейска Турция, за завземането на Константинопол.
Под стените на столицата от него са заложени последващите условия за опитите на руската империя да превърне възстановената българска държавност в освободените български земи в руска „задунайская губерния“.