На 19 февруари 2013-а се навършват 140 години от трагичната гибел на Васил Левски. Не знам защо, но у нас рождените дати на великите личности не се тачат кой знае колко, смъртта е тази, която почитаме. Може би защото не сме се научили да ценим хората, докато са живи, и признаваме достойнствата им, едва когато си отидат от този свят. Но това е дълга и не много приятна тема, в която сега по-добре да не дълбаем. Повдигам я само защото тази особеност на българския характер не остава незабелязана от чужденците.
„Всички обичат Левски, защото е загинал на бесилото.
А той е много по-велик с живота си, отколкото със смъртта си.“
Това са думи на британската изследователка на живота и делото на Апостола на свободата Мерсия Макдермот. Казва ги в Русе през далечната 1974 година. 40 години по-късно адвокат Димитър Ангелов ги открива в тефтерчето си със записки от оня паметен 4 януари, когато авторката на най-проникновената книга за идеолога и ръководителя на българската националноосвободителна борба се среща с гражданите на Русе. Това се случва в Дома на техниката.
Интересът беше огромен, хора имаше чак по стълбите, не помня друго толкова патриотично заредено събитие, не само заради словото на Мерсия, но и заради емоционалната рецитация на актьора Божидар Манев на одата „Левски“ от Иван Вазов, спомня си един от тримата организатори на паметното събитие Димитър Ангелов. Другите двама негови съмишленици в патриотичното начинание са покойните вече съдия Борис Кацаров и председателят на Окръжния профсъюз на административните работници Кирил Кинчев. Много помага и Тодорина Гърдева, завеждаща културните клубове.
Срещата на Мерсия Макдермот с русенци се осъществява почти година след големите възпоменателни чествания по повод на 100-годишнината от обесването на Левски и от излизането на второто издание на книгата й „Апостолът на свободата“. Официалната покана е от Клуба на юристите, но първи я кани в Русе Димитър Ангелов. Запознава се с Макдермот през 1973-а след една нейна беседа за Левски в София. Сред присъстващите имало доста армейски офицери, а един от тях попитал писателката какво ще пожелае на военните. Отговорът й особено впечатлил Ангелов, той гласял: „Пълна безработица на всички военни по света“. След края на срещата Ангелов се представил на Мерсия Макдермот така: „Идвам от града на Баба Тонка, вашата книга и беседа ми дадоха повече, отколкото мога да ви благодаря“. Перифраза на нейни думи, изречени за страната ни.
„О, Русе е възрожденската столица на България“
възкликнала писателката и с готовност приела поканата да гостува тук. Година след това пристига с влака. Ангелов и Борис Кацаров я посрещат на гарата с два букета червени карамфили. С отпуснатата от партията волга я карат в хотел „Дунав“. Вместо първо да си почине, англичанката пожелала преди всичко друго да отиде на гробовете на възрожденците. Бяха 15-16 гроба, Мерсия пред всеки коленичи и постави по един карамфил - цветята, които й подарихме, разказва Ангелов. На другия ден вестник „Дунавска правда“ пише: „Живите цветя заприличаха на пламъци по гробовете. Пламъци на любовта и почитта към българския народ.“
Авторката на „Апостола на свободата“ наистина много обичаше българския народ и го познаваше, връща се в спомените си за нея русенският й приятел Димитър Ангелов. Дълги години тя не го забравя и където и да е по света, му изпраща картички. Затова и до днес той говори с много мило чувство за англичанката, която в годините на Студената война запознава сънародниците си и света с личността на Левски и с историята на българското Възраждане. Книгата й за Апостола излиза първо на английски език, а първата й част е изцяло посветена на Възраждането и на идеолозите на четничеството. На български език обаче е преведена само втората част за Левски, човекът, който според нея със своята мисъл и дейност изпреварва времето си и се превръща в първия професионален революционер в света.
Самата Мерсия Макдермот споделила пред Димитър Ангелов, че
първоначално британското издателство отхвърлило ръкописа й
То било специализирано за биографии на велики личности чужденци. Това не е истинска биография, а легенда, не може да има толкова светла, толкова чиста личност, били стъписани рецензентите. Макдермот обаче ги убедила с документи, че това е истината и книгата видяла бял свят, а по-късно била преведена на над 30 езика.
В тефтерчето си Ангелов си е записал, че в експозето си пред русенци Мерсия Макдермот е сравнила Левски с Данко на Горки. И разказала, че се е влюбила в неговия образ, когато, докато се ровела в архивите, установила, че между легендата и истината за него почти няма разлика.
„Всъщност истинският Васил Иванов Кунчев е по-велик от този в легендите“, казала тя.
Разбира се, Апостолът не е бил съвършен и това не е спестено в книгата й. „Левски нямал морални възражения срещу употребата на насилие при набавянето на пари. За него свободата на неговия народ представлява най-великото възможно благо... Пред насилието той предпочитал убеждението, но където убеждението не помагало, той не считал за грях да взема насила от хора, които градят благополучието си върху страданията на другите“, пише Макдермот. Не пропуска да спомене, че се е издържал от комитетски пари, но неведнъж подчертава неговата изключителна честност и прецизност, които го карат да отчита всеки грош за какво е похарчил. При това за лично удобство и храна сметките му били незначителни, най-много пари отивали за дегизировката му, пътуванията и почерпките на заптиета и влиятелни турци, за да ги заблуди за самоличността си. А нерядко помагал на изпаднали комитетски хора, на вдовици и деца. Мерсия Макдермот надълбоко опознава възгледите, характера и душата на своя любим герой и дава може би едно от най-точните описания на Апостола: „И докато краката му стъпват здраво на земята, очите му са отправени към звездите... Това изтънчено съчетание от стоманена твърдост и чувствителност, от пламък и лед, от неумолимост и състрадателност, от гордост и смирение, от вяра и липса на илюзии създава един характер с необикновена симетрия. Неслучайно хората свързват образа му с представата за светлина, вместо да описват характера му с по-определени епитети“.
Пред русенци англичанката споделя и нещо много лично - Апостолът е роден на 18 юли, а на същата дата Мерсия стъпва за първи път в България. Съвпадението тя изтълкувала така: „Всичко това означава, че съм била обречена да служа на Левски“. А малко след тази съкровена изповед Димитър Ангелов взема думата и я нарича „духовната невеста на Левски“. А тя го приема като голяма чест. По-късно показва на русенския си приятел медальона, с който никога не се разделя -
красиво бижу, в което е скрит портретът на Левски
Разказва му, че винаги го носи до сърцето си и в завещанието си изрично е записала да бъде погребана с него.
В един от разговорите с Димитър Ангелов Мерсия Макдермот споделя, че за първи път чула за великия български революционер, когато дошла в България на студентска бригада. Оттогава се зародил нейният интерес към Левски и българската история. И той се оказал толкова силен, че от 1962 до 1989 година с кратки прекъсвания живее и твори в България - първо като преподавател в столичната Английска гимназия, после в Софийския университет. Връзката й с България всъщност е много интимна. Именно тук на младежка международна бригада на язовир „Копринка“ оксфордската възпитаничка се запознава с мъжа си Александър Макдермот. А по-късно точно честите й пътувания до България, престоят й тук, станали причина за развода им, разказва Димитър Ангелов. Разбира се, той е бил достатъчно деликатен, за да не любопитства за подробности, но не може да забрави, че когато станало дума за Апостола и Ботев, тя простичко казала: „Ботев го уважавам, но обичам Левски“.
Според нея без Ботев България няма да е България, но у Левски всичко било ново - и разбирането му, че за свободата народът трябва да разчита единствено на самия себе си, а не да се осланя на сръбска или руска помощ, и за нуждата революцията добре да се подготви отвътре, както и онова необичайно за българския манталитет негово верую, че демокрацията не може без дисциплина и самокритичност. По неговото разбиране освободителното движение трябвало да се организира „като едно огромно хоро, където всеки играе в такт с другите и всички стъпки са едновременни“, пише Макдермот.
В книгата си тя разкрива много интересни подробности от отношенията на Левски с воеводите на четите, с Любен Каравелов, с хора от комитетите, разказва за трудните му битки с неговите идеологически противници или просто страхливци и завистници. Но не пропуска и малки битови детайли, които хвърлят особена светлина върху човешкия облик на неуловимия Джингиби. Един такъв момент е как мие чинии и реже лук вместо съпругата на Каравелов Наталия, докато живее в букурещката им квартира. Специално отбелязва тази на пръв поглед незначителна подробност, защото по онова време това се е смятало недопустимо за мъжа.
Именно заради този жест, а и заради други негови прояви,
Мерсия смяташе, че той е джентълмен
спомня си Димитър Ангелов. Добавя още, че тя била силно впечатлена от учителските му методи, които отричали пръчката като възпитателен подход. „И това преди 100 години, докато и днес още пръчката не е отменена в Англия“, възкликнала дамата.
Разбира се, че Ангелов я е питал и за ролята на поп Кръстю и на Димитър Общи за залавянето и обесването на Левски. За поп Кръстю казала, че въпросът е открит, но все пак, както и в книгата си, подчертала, че за неговите съвременници нямало съмнение по отношение на ролята му. Според англичанката предположението, че попът е станал доносник след обира на турската поща от Димитър Общи и последвалите арести, до голяма степен се е затвърдило, след като през 1937 година излязла наяве телеграма от Мазхар паша до управителя на Търново, че той е действал като турски агент. Освен това всички факти говорели, че „нападението над Къкринското ханче не е нито случайно, нито просто част от обикновените претърсвания“. Във всеки случай писателката е убедена, че ако не е бил Димитър Общи и бунтът на няколко лица срещу Левски, до залавянето му е нямало да се стигне. 
От друга страна Мерсия Макдермот подчертава, че когато Левски е изправен пред турския съд, властите вече са наясно с неговата дейност, защото цялата му тайна кореспонденция с Любен Каравелов била в ръцете на съдиите. Когато румънското правителство заставило Каравелов да напусне страната и да затвори печатницата на в.“Свобода“ в Букурещ, жена му отнесла писмата да се пазят в сръбското консулство. Оттам обаче били откраднати и продадени на турците. Димитър Ангелов си спомня и друго - разсъждение на Макдермот, че ако Апостола е бил предаден, то защо тогава са викали свидетели да го разпознаят.
Тези въпроси настина са любопитни и вълнуващи, но за авторката на „Апостолът на свободата“ по-важно е мястото, което отрежда историята на Левски в паметта на народа. Със сигурност можем да завършим и нашата история с финала на книгата: „Защото, какво печели тиранинът, ако една земя след петстотин години робство и унижение ражда не народ от роби, а мъже като Васил Левски?“.