Венец Димитров навърши 78 години и сътвори свой “венец неръкотворен”. Отпечата биографичната си книга “Живот с вкус на кино” - без цена, но с лимитиран тираж. Авторът не я продава, а я подарява на най-добрите си приятели, роднини и близки хора.

Венец или Венци и Домби, както го наричат приятелите, е роден в София, но се определя като “македоно-чех”. Баща му Васил Димитров е от Мокрене, Костурско (Гръцка Македония), а майка му Анета Ян Скопцова е родена в Прага. И двамата са професионални артисти.

Съвсем естествено Венци тръгва по техния път, но с един “Войгландер” в ръцете. Фотообективът го привлича по-силно, отколкото сценичният прах. А от фотоапарата до кинокамерата разстоянието е по-малко от една крачка. “Киното бе и първата ми конфронтация с театъра, с който бях отраснал и който беше животът на родителите ми, но “седмото изкуство” надделя над Мелпомена”, пише Димитров в книгата си “Живот с вкус на кино”.

На 22 март 1968 г. Венец Димитров получава диплома за филмов и телевизионен оператор от Академията за изящни изкуства в Прага. Ректорът А. Броусил заявява: “... не мислете, че сме ви учили да правите кино, ние искахме да се научите да мислите чрез изкуството!”

По същото време социализмът в Чехословакия получава остра сърдечна недостатъчност и новоизбраните ръководители

искат да му придадат човешко лице

Столицата ври и кипи, драматургът Вацлав Хавел и приятели пишат прословутия си манифест от 2000 думи.

Младият оператор постъпва в известната филмова студия “Барандов” като втори оператор. Така началото на професионалния му път започва с “Пражката пролет”. През юли 1968 г. Димитров е включен в чешката снимачна група за филма “Езоп” - копродукция на България и Чехословакия.

Филмът е по сценарий на Анжел Вагенщайн, режисьор е Рангел Вълчанов, а оператор - чехът Андрей Барла. В ролята на Езоп е Георги Калоянчев.

Снимките започват през август 1968 г. край нос Калиакра. Пред обед на 21-и екипът научава, че войски на Варшавския договор са нахлули в Чехословакия уж да защитят социализма от “империалистическо посегателство”. Снимките са прекратени за около седмица, после продължават. На 12 септември целият чешки екип, включително и Венец Димитров, се завръща в Прага. Филмът е пред провал. Чак през втората половина на октомври, когато войските на Варшавския договор вече са напуснали страната, довършват в Чехословакия снимките на т.нар. декорни епизоди. Горе-долу по това време в Държавна сигурност в София се получава писмо с гриф “Строго секретно”. В него пише: “Венец Димитров заедно с оператори чехи е заснемал документални филми за войските от Варшавския договор, които впоследствие били укрити. В тях било отразено отрицателното отношение на чехите към нашите войски. Той (Венец Димитров - б.а.) се е възмущавал от действията на българските войници. Въпреки че е член на БКП, той се отнася доста иронично към някои мероприятия на Партията. Работи се за по-пълното изясняване на дейността му с оглед вземане на отношение.”

След години Димитров ще види в архива на ДС един документ: “МВР-Управление VI-ДС, вх.№ 9152 от 22 ноември 1973 г. Относно: Някои прояви сред художествената интелигенция през 1973 г.” Тази информация е повод ДС да пусне свои хора след него за “изясняване на дейността му с оглед вземане на решение”.

Младият оператор няма и представа за това писмо. През септември 1968 г., след завръщането в Прага от снимките на “Езоп”, Венец е поканен от свои чехословашки приятели и колеги в група, която снима актуални събития в Прага.

Освен че му вярват и знаят за неговото отношение към събитията, те го канят и заради българския му паспорт. Виждат в него гаранция пред съветските военни патрули в града. И наистина паспортът спасява групата в два случая, когато военните я спират за проверка.

Групата работи активно десетина дни. “Пред обектива ми - разказва операторът, - бяха танковете, изронената фасада от картечни изстрели на Пражкия музей на Вацлавския площад, скандиранията и протестните песни на млади хора пред сградата на Радиото, площадите и улиците, смутените от

реакциите на хората към съветските войници...”

Всичко, заснето на 16-милиметрова лента с помощта на служител в чуждо посолство, е изнесено в Англия. Така светът се сдобива с визуални доказателства за окупацията на Чехословакия. През есента на 1971 г. Димитров се завръща в България и на 1 ноември постъпва в СИФ “Бояна”. По това време желязната хватка на властта срещу интелектуалците е поохлабена. На работа са върнати дори някои от уволнените през 1968 г. заради “лоша биография” или “неправилно поведение”.

На пръв поглед срещу Венец Димитров няма “вземане на отношение”, както пише в онова писмо на ДС, но българският му дебют все се отлага.

Официално обяснение за това няма, обаче неофициално се говори, че “...няма по-опасно от това да се работи с човек, който идва от Чехословакия”.

Първи нарушава това предупреждение Вили Цанков и кани Венец за главен оператор на филма си “Игрек 17”.

На съмненията в едно от заседанията на художествения съвет режисьорът заявява: “Нямах изненада от операторските умения на Венец Димитров, тъй като имам предварителна нагласа и уважение към чешката школа в това направление.”

В едно интервю през 2002 г. Вили Цанков казва: “В него (Венец Димитров - б.а.) имаше една жилка, донякъде плашеща. Току -що се беше върнал от Прага и беше надъхан с всички тези идеи, които владееха раздвижените умове на цялата чешка нация. Той не отчиташе момента, че вече е в България, и си говореше по политически въпроси просто така, най-безцеремонно и свободомислещо. В някои моменти ме дострашаваше за него и му казах да внимава... времената бяха доста сурови.”

След “Игрек 17” Венци снима филмите “Очакване” и “Преброяване на дивите зайци”. През 1974 г. е новата му творческа среща с Вили Цанков. Операторът е изправен пред предизвикателството да заснеме двусерийния исторически епос “Сватбите на Йоан Асен”.

В главните роли са Апостол Карамитев (Йоан Асен) и Коста Цонев (брат му Александър). Както е известно, по време на снимките на 9 ноември 1973 г. Карамитев умира от рак.

Най-сериозните кадри с него остават незаснети. След дълги дебати какво да се направи наделява решението на Вили Цанков. Заради паметта на Карамитев филмът да бъде продължен, а неговата роля да продължи Коста Цонев.

При възможностите на тогавашната филмова техника да се снима в един кадър как Коста Цонев като Йоан Асен говори със себе си като Александър, е изключително трудно.

Венец Димитров приема предизвикателството

Снимането е сложно технически за оператора и цяло изпитание за Коста Цонев. Налага се по няколко пъти да го гримират за единия образ, разгримирват и пак гримират вече за другия. А и двата грима са тежки и сложни.

Преди всеки кадър, в който Коста влиза в ролята на Апостол, се чува звук като удар на сърце, което заглъхва. С това режисьорът и операторът искат да въведат зрителя от единия в другия герой.

Най-трудното е, когато има диалог между Йоан и Александър и актьорът трябва да разговарям сам със себе си.

“Коста Цонев сяда на трона като цар Йоан Асен - обяснява Венец Димитров, - останалото пространство покривахме с черна маска. Коста започва да говори, като отвреме навреме се обръща към брат си, който все едно обикаля трона.

След това връщахме лентата назад, правехме маска на трона и Коста започваше да обикаля около него вече като Александър. Говори и в дадени моменти се обръща към брат си царя.

Когато съединявахме снимките, виждахме, че актьорът перфектно е изиграл диалога “сам със себе си”. Не смеехме да пипнем декора, докато не гледахме заснетия материал. Нещата вървяха бавно, но нямахме никакви гафове”.

На 22 март 2007 г. е премиерата на последния (засега) филм на Венец Димитров - “Пътят на върха”. Назад са останали 38 г. зад камерата и десетки документални и игрални филма.

А напред?

Отговора намираме във финалното изречение на “Живот с вкус на кино”: “Гордея се с това, как съм живял, и с това, което съм създал... Но, както казва китайската мъдрост: "Минутите пълзят, часовете вървят, годините летят..." Времето не се връща!"