Една къща, сякаш изскочила от приказка, е примижала с прозорци срещу изгряващото слънце. То полека обагря в пурпур дома, който като че ли се е втурнал да посрещне сутринта. А петелът, изправил се на стълбата, поздравява деня - и красивата му переста опашка се поклаща във възторжен, но все пак сдържан поздрав: както се полага на царственото създание, без което няма как да се разпръсне мракът. Това е картината на Маньо Манев „Утро“. Една от емблематичните живописни работи на художника, който през тази година навърши своето седмо десетилетие. Снощи в залата на „Борисова“ 6 бе открита неговата юбилейна изложба, в която той показва най-вече нови картини, между които и няколко творби от предишни периоди. 
А започнах с „Утро“ на Маньо Манев, защото ми се струва много символно това начало на деня, заредено с толкова много динамика, с толкова много настроение и свобода на художническия разказ, със синкопираната енергия на импресията - а всичко това са черти на творчеството на русенския художник, които правят неговото творчество разпознаваемо и търсено. Познавачите знаят, че говори ли се за работа на Маньо Манев, това е 
висока проба асоциативна живопис
Рисувам впечатления и състояния, иска ми се те да вълнуват хората, да тревожат въображението им, да пораждат размисли и асоциации, признава авторът. Затова при него дори и когато са сходни или дори еднакви сюжетите и обектите, колкото и условност да носят тези понятия - къщите, лодките, птиците, реката, скалите - в платната на Маньо Манев те винаги са различни. Защото както е забелязал още древногръцкият мъдрец Хераклит - не можеш да влезеш в една и съща вода два пъти. И точно както е с вечно изтичащата вода в реката, по същия начин стоят нещата и с настроенията, които обагрят една и съща вещ или пейзаж в съвършено различни багри, като съставят различни картини. Така по пладне къщата е натежала от цвят и плод, а нощем тя вече живее друг, потаен и пълен с чудеса живот. Затова скалите край Лома в платно на Манев са уловени в миг, в който те са лилаво-рубинени с гънки в цвят на тръпчиво отлежало вино. Затова лодките сутрин са прозирно сини и през тях просветва розовеещата зора, в лятната мараня платната им са приели цвета на зноя, а есенните следобеди ги обагрят във фина охра и ги сродяват по цвят с пясъка на носталгичния бряг... 
За картините му друг русенски художник, Цоню Цонев, казва: „Наситени са с живописна атмосфера, като някои са с монохромна сдържаност и пестеливост, опазени от етнографска описателност и фотографски натурализъм. Той засяга тънки струни на човешката душевност, в които природата и човекът живеят в онова пантеистично начало, което превръща картината в самостоятелна вселена на духа“. 
Роден е през 1945 година в старозагорското село Съединение. Баща му е бил на фронта, когато получава новината, че има син. Още като ученик момчето рисува - първите му „герои“ са революционерите и дейците от българското Възраждане, портретите на които са и в училищните коридори, и в читанките. Рисувал ги с молив и туш. В гимназията в Стара Загора интересът му към албумите с репродукции и към творчеството и живота на художниците става по-сериозен. Бяхме трима приятели - и тримата рисувахме, разказва Манев. Много често приятелите излизали на открито и 
рисували от натура - това били първите пленери на живописеца
макар тогава нито той, нито неговите връстници да не наричали така излетите със скицник под мишница и бои. Едва ли съм имал самочувствието, че ще стана художник - за мен изкуството още тогава беше нещо, което поставях на пиедестал и към което се отнасях с изключителен респект, признава Манев. Но онова особено чувство, което го карало да изразява настроенията и впечатленията върху белия лист, вече давало да се разбере, че то ще бъде негово основно изразно средство. Вероятно за това си има причини - дядото, на когото художникът е кръстен, бил ктитор на стенопис в селската църква, а чергите, тъкани от майка му, приковавали погледите с красивите шарки, подбрани хармонично и подредени като в истински картини. 
Вероятно и в самото родно място на Маньо има нещо, усмихва се неговата съпруга, литераторката Румяна Манева. От старозагорското село Съединение са родом много български художници и музиканти, един от тях е племенникът на Манев - известният във Франция само с малкото си име скулптор Живко, чиито творби са предмет на възторг у ценителите. 
След гимназията Маньо Манев влиза в казармата, където умението да рисува се оценява по достойнство - и младежът пише букви и рисува лозунги. А като приключва с армията, работи една година като заводски художник в Азотно-торовия завод в Стара Загора, а след това става десенатор в текстилната фабрика „Наталия“. 
Сума български жени носеха пеньоари с мои щампички
засмива се при спомена за това отминало време живописецът. И ето че през 1968 година е приет за студент във факултета по изобразително изкуство във Великотърновския университет. 
Същата година в същия университет, но във филологическия, е прието русенското момиче Румяна. Тя кандидатствала и в Софийския университет. Но точно  тази година - 1968-а, е белязана от известните като Пражка пролет събития, в които и българска войска като член на Варшавския военен договор участва в потушаването на метежа против социализма. И когато войниците се завръщат, им предлагат да се запишат каквото и където искат да следват. Това беше „мъжкият випуск“ в Софийския университет, казва Румяна, която при отлична диплома и отличен на приемния изпит не успяла да влезе в СУ заради наплива от „герои“ от Чехия. Пълно с такива „неуспели“ беше в Търново, казва русенката. И додава: „А просто е трябвало да се срещнем с Маньо!“. 
В този приказен град, където сякаш самите улици и  сградите дишат с поезия и картини, още като второкурсник Маньо Манев вече е поканен да участва в изложба на Групата на старозагорските художници. Имахме невероятни преподаватели, разказва той: „В първи и втори курс ми преподаваше проф.Васил Стоилов - изключителен и като художник, и като човек, а и толкова елегантен и изискан... Винаги идваше облечен с хубава риза, с блейзър, задължително с вратовръзка, носеше бастунче - 
толкова фин човек, че просто се чувстваш неудобно да не направиш това, което той изисква от теб
студента. Другите ни преподаватели също бяха големи имена - Любен Белмустаков по история на изкуството, Никола Гелов по приложно изкуство...“. 
Любовта на живота си Маньо Манев открива през февруари на третата година от следването. През август двамата вече са семейство Маневи. И тъкмо тя - красивата синеока Румяна, е причината човекът от Юга дори да не се замисли да смени ли южните звезди със специфичния чар на дунавския бряг. Истината е, че когато дойдох за първи път в Русе, се влюбих и в града, и в реката, признава художникът. И тази любов също остава с него до днес - това обяснява силното присъствие на реката като мотив в творчеството му. Когато удря часът за дипломирането в университета, заедно с него настава и сакралната минута да се чете разпределението на завършващите студенти. Тогава масово филолози и художници били изпращани в Родопите да работят в тамошните селски училища. Точно тогава обаче от русенския Инспекторат по просветата прибират всички дипломирани русенци в Русенски окръг. Така Руми и Маньо се озовават в училището в село Кошов, а след година идват в Русе. И художникът започва работа в основно училище „Васил Коларов“ - днес СОУ „Йордан Йовков“. 34 години - до пенсионирането си, Маньо Манев преподава на децата в училище. Там 
създава първата училищна галерия на художници-преподаватели
Постепенно сбирката, която украсява коридорите в училището, се разраства, обогатява се по-късно и с картини на други художници от други български градове и се превръща в една много добра колекция. За жалост, нахлуването на демократичните промени поставя печална точка на тази галерия. 
Преминал през различни творчески периоди, днес Маньо Манев е известен като слънчев живописец и преоткривател на колоритната сетивност, която доминира в творбите му. Един от периодите му е свързан с иконописа /това е и специалността, която завършва във Великотърновския университет/. След това се посвещава на дърворезбата - именно с дърворезба се представя за първи път на изложба в Русе, а след това показва свои работи и в национална изложба. После идва ред на живописта, която вече трайно остава негова територия и в нея той оформя своя изразителен почерк и стил. 
15 самостоятелни изложби в Русе, участия в много общи експозиции в Русе и в България, а също и в Букурещ, в Дом Витгенщайн във Виена, в Българския културен институт в Прага, в замъка Рули в Париж и в Тулуза, в Тел Авив в Израел... Платна на Маньо Манев притежават Художествената галерия в Русе и частни колекционери в България, Унгария, Германия, Холандия, Франция, Ирландия, Австрия, Испания, САЩ и другаде. 
Днес Маньо Манев е щастлив баща на Анета /също художник/ и Северин и двойно по-щастлив дядо на 11-годишната Ема, на 6-годишните Боян и Преслав и на още един, съвсем мъничък Боян, който е едва на три месеца. И няма по-голяма пълнота и хармония от миговете, когато за празници всички се събират заедно - шумно, цветно и обичливо. И все пак, за Маньо Манев най-важното е, че ателието му е на една ръка разстояние - и винаги може да потъне в своите магични светове. И другото, което вероятно е още по-важното: че до него винаги е неговата Румяна - неговият първи зрител, неговият най-откровен критик и неговият най-съпричастен ценител. Аз много харесвам изобразителното изкуство, но сама рисувам като 3-годишно дете, засмива се Румяна Манева, научила на българска литература поколения русенски деца в СОУ „Христо Ботев“. Да, но пък преди десетина години защити специализация по литература и илюстрация - и мнението й не е любителско, а експертно! - репликира с топлота в погледа художникът.