На 14 март 1897 година в България е обнародван Законът за задължително носене на дрехи и обувки местно производство от държавните чиновници. Преди точно 118 години 9-тото обикновено Народно събрание приема един от законите, които имат за цел да насърчат местната индустрия и постигането на икономически подем на освободената преди около две десетилетия България.

"Законът за задължително носене на дрехи и обувки местно производство от държавните чиновници е приет във време на преходен период и установяване на нови обществени отношения след Освобождение", сподели за БГНЕС историкът Иван Петрински, който разказа повече подробности за предпоставките, идеята, решението, ефектите от него и възможният паралел с други исторически периоди, включително сегашният.

Иван Петрински обясни, че законът е напълно обясним за тогавашното време - за България и българското стопанство това е времето, в което страната ни се нуждае решително от обновление, модернизация и промяна на стопанските правила. Важно е да знаем, че този закон се отнася само за чиновниците, които са на държавна работа - този, който получава издръжка от собствената си държава, е добре да се грижи за нейния разцвет, обясни историкът. По това време законът обхваща няколко десетки хиляди души. Той не е пожелателен и предвижда санкции, като неспазването му води след себе си глоба от 10 до 60 лева, която е значителна за това време - левът е почти равен на златния франк. Предвидени са и глоби и дори затвор за производителите и търговците, които си позволяват да продават чужди материали, вместо родно производство. "Целта е една-единствена - да се стимулира българското производство и то да стане по-обемно", каза Иван Петрински.

Този закон до голяма степен се съчетава с друг закон, който датира от 1894 година - Законът за насърчаване на местната промишленост. Това е първият закон в следосвобожденска България, която утвърждава политиката на протекционизъм. Двата закона вървят ръка за ръка, обясни Петрински. Днес това би било невъзможно, защото противоречи на смисъла на Световната търговска организация, но за 19-ти век такива мерки не са били особено странни и неочаквани. За младата българска държава протекционизмът е единствената възможност за оцеляване на нашата индустрия, подчерта историкът.

Двата закона категорично проработват и заедно с други подобни законодателни инициативи в крайна сметка водят до т.нар. "българско индустриално чудо", до развитието на родното селско стопанство, на добивната промишленост. Отново през март 1897 година е прието и допълнение към Закона за насърчаване на местната промишленост, което предвижда широки преференции за родни предприятия с капитал на 25 000 лева и поне 20 работника.

Иван Петрински обяви, че предвидените в Закона за задължително носене на български дрехи и обувки санкции на практика никога не са били налагани, тъй като законът е приет радушно от тогавашното население на България. "Българинът от края на 19-ти век няма нищо общо със съвременния България. Ако четем тогавашната преса или се запознаем с произведения от това време виждаме, че това е период на масов патриотичен подем. Не е имало никакъв проблем при налагането на закона, тъй като българинът от онова време е в патриотична еуфория", коментира историкът.

За съжаление днес махалото се намира в точно противоположна позиция. "И тогава е имало хора, които боготворят чуждото производство. Но младата българска държава е стояла твърдо зад българското производство. Разликата е в държавниците - днес любителите на чуждото производство са именно висшите държавници", каза Петрински.

Законът спира да действа при настъпването на войните, защото приоритетите се променят, но България без стопанското чудо от първото десетилетие би била още по-жестоко наказана в Балканската и в Първата световна война, категоричен е той.

Периодът след Освобождението обаче далеч не е първият, в който българска държава е защитавала с всевъзможни средства своята индустрия и търговия. В началото на 9-ти век, когато от времето на хан Крум до цар Симеон България води три мащабни търговски войни за защита на българската търговия, припомни Петрински. Тогава България не произвежда кой знае какво, но държавниците се грижат за запазване на българската търговия и интересите на българските производители.

Днес живеем в единствената нова епоха, каквото несъмнено е времето след 1989 година, в която държавата не полага грижи за стопанството и неговото възкръсване, а дори напротив, съжали Иван Петрински. Нещо повече - днес имаме абсолютна забрана за използване на протекционистки мерки заради членството си в Европейския съюз.

Приемането на подобен Закон за задължително носене на дрехи и обувки местно производство от държавните чиновници няма да бъде позволено на България, макар че при желание със сигурност има начин това да се случи, счита той. Би могло държавните учреждения да покажат желание за покупка на родни стоки, като може да се случи под формата на насърчаване, а не посредством санкции. Въпрос е единствено на политическа воля, но такава воля липсва в днешната българска политическа класа, заключи Иван Петрински.