„Аз винаги съм бил убеден, че композиторът се доверява на листа хартия само в зависимост от това, какво чувства, а не съобразявайки се с общоприетия стил. Великата музика, аз съм убеден в това, идва винаги от сърцето. Музиката, създадена посредством прилагане на техника, не струва хартията, на която е написана.“
Тези думи като че ли най-добре описват днешния ни гост, от чието рождение се навършват точно 140 години. 
Говорим за автора на прочутото, неудържимо пленителното, романтичното и изящно „Болеро“
Знаменитата тема от 17 такта, зараждаща се в леко звучащата флейта на фона на абсолютно неизменна ритмична формула, се повтаря многократно, всеки път инструментирана по новому. С всяко повторение силата на звучността нараства, тембровата палитра разцъфтява, усилва се динамичното напрежение. Звукът се надига и разширява като неудържима лавина, която помита слушателя като лавина на съвършенството. Самият автор разказва в спомените си колко учуден и зарадван бил, когато дочул някакъв нюйоркски докер да си  тананика произведението му.
Говорим за Морис Равел
роден на днешния 7 март 1875 година в градчето Сибур, близо до испанската граница. Баща му е швейцарец, а майка му - от баски произход. С потеклото се обясняват две от най-отличителните черти в характера на композитора - неговата „часовникарска“ прецизност и буйният му „испански темперамент“.
Една от първите творби на Равел с особено значение е клавирната пиеса Игра на водата (1901). За нея изтъкнатият френски пианист Алфред Корто пише: „Той откри за радост на пианистите секрета на нюансираната, преливаща се техника, на отблясъците и отраженията на импресионизма, чието начало полага Лист в музиката на своето време“.
Твърде продуктивен в творчеството на Равел се оказва периодът 1905 до 1915 година, когато
композиторът създава такива различни по жанр и стил произведения
като изящната Сонатина за пиано или клавирния цикъл от пет пиеси Огледала (1905). Появяват се и вокалната сюита Естествени истории (1906), Испанска рапсодия за симфоничен оркестър (1907).
„Испания е моята втора родина“, заявява често Равел. Още през 1895 година композиторът се представя със забележителната „Хабанера“ за две пиана.
Не по-малко жизнен огън и енергия излъчва „Алборада“ от цикъла „Огледала“, където
авторът използва свободно жанра на серенадата
В „Испански опуси“ страната на Пиренейския полуостров живее и диша с неповторими багри, аромат и движения на народните танци. При първото слушане на „Испанска рапсодия“ Мануел де Файя, най-видния представител на испанската музика през 20 век, е поразен. „Аз съм изумен от испанския и характер“, казва той.
През 1907 година, под влияние на „Руските сезони“, организирани в Париж от Сергей Дягилев, Равел се увлича от забавната комедия-фарс на Франк-Ноен „Испански час“. За четири месеца той завършва партитурата на едноименната комична опера, в основата на която лежи остроумна любовна интрига.
През пролетта на 1913 г. руската балетна трупа представя пред парижката публика третия балет на Стравински „Пролетно тайнство“. Бурният успех на този балет и забележителните постижения на руските артисти,
разкриващи по нов начин единството между музика, хореография и живопис
подтикват Равел към балетния жанр. В списъка на неговите произведения фигурират четири балета: „Дафнис и Хлоя“, „Аделаида, Майка ми гъската“ и „Болеро“. От тях единствено Дафнис и Хлоя се осъществява като пълноценен балетен спектакъл, независимо че според думите на автора, си остава „хореографска симфония“ в три части.
През 1914 г. Равел и Стравински започват съвместна работа над оркестрацията на операта „Хованщина“ от Мусоргски, която се прекъсва малко преди началото на Първата световна война. Равел се оказва в редиците на доброволната армия и прекарва на фронта две и половина години. След завръщането си пише клавирната сюита „Гробът на Купрен“ (1917) - своеобразен музикален венец от шест пиеси в памет на шестима от близките приятели на Равел, загинали на фронта.
Сред последните творби на композитора се открояват „Детето и чудесата“ - опера-балет, двата клавирни концерта - в сол мажор и „Концерт за лява ръка“ и „Болеро за симфоничен оркестър“ (1928).
Чар! Това е разковничето
в композициите на Морис Равел, които се открояват с логичност, завършеност, професионално съвършенство, звукова и ритмична изразителност. Не е случаен фактът, че сам Дебюси го е наричал „факир-чаровник“.
Творчеството на Равел е един от върховете на френската национална музикална култура през 20 век. Музиката му - извънредно многообразна в сюжетите си, а и в начина на тяхното третиране, изискана и ясна в изразителността си, завършена във формата си, бляскава в оркестровото си звучене - отразява връзката с постиженията на традицията, влиянието на художествените възгледи и техниката на Клод Дебюси. Естетиката на Морис Равел се опира на постиженията на импресионизма, но по своята същност тя е близка до класическите традиции, до пределната яснота и релефност на формата и чистотата на мелодическата линия.
Морис Равел умира на 28 декември 1937 г. в Париж.
Най-високото отличие, учредено от Дружеството на авторите, композиторите и музикалните издатели във Франция, е златният медал „Морис Равел“. През 1975 г. по случай 100-годишнината от рождението на композитора в Лион е открита най-голямата извънстолична концертна зала „Аудиториум Морис Равел“.