В четвъртък следобед небето се разплака.
Първо потъмня, сякаш се беше умислило невярващо. Но после разбра, че е истина - легендата на Русе, музикантът, за когото необятът беше и преди, а сега съвсем - петолиние и сцена, Петър Петров - Бат Петьо Парчето, беше затворил очи за земния свят.
Една русенска епоха си тръгна. Качи се на влака, преметнал през рамо чантата, в която носеше какво ли не, и замина. Забързан - както винаги. Свободен - както винаги. Вгледан някъде напред, където винаги го чакаше някой или нещо - идея, музикален пасаж, битка със сенките на вятърните мелници, хубаво стихотворение.
На перона останаха обърканите сенки на хората - на още живите хора, които вече знаеха, че е истина. Но все пак отказваха да повярват и им се струваше, че ей сега ще го зърнат на тротоара - с широката му крачка, с намотания около врата шал и неговата си шапка. Че ще го чуят да се провиква: „Росенчо, слушай, мойто момче...“
На Русе ще му трябва време, за да осъзнае какво е изгубил. Мнооооого време ще му трябва. Със сигурност мнозина тепърва ще осъзнават какъв невероятен късмет са имали да живеят редом с него, заедно с него, в едно време, когато тази безгранична стихия Петър Петров с колоритното прозвище
Парчето щедро подаряваше изкуство и споделяше дарбата си
Все по-малко остават хората, които помнят още най-най-младите му години, когато свири със своя приятел Любо /пианист виртуоз, също с колоритен прякор, който благоприличието не позволява да цитирам на страниците на вестника/. През 1959-а събира първия си малък състав за джаз. След 1963 г. работи в Прага, а след завръщането си веднага прави нов състав - „Квартет Петрови“, в който са Петър Петров-Парчето (саксофони), Петър Петров-Петуха (тромпет), Златко Петров (пиано) и Илко Петров (барабани). Както пише Владимир Гаджев в своята книга „Джазът в България. Българите в джаза“, „съставът демонстрира подчертано пристрастие към по-съвременните направления в джаза (hard bop и дори free jazz) и възприема импровизационната практика като водещ творчески принцип“.
В началото на 70-те години на миналия век свири в Германия - от тогавашната „Концертна дирекция“ позволяват на български музиканти да работят в „демократичната“ й източна част. Бат Петьо обаче успява да поработи напълно легално и в „недемократичната“ ГФР. Мълвата разправя, че когато се завърнал, идва с един опел, втора ръка, естествено. На митницата му казват“ „Трябва да платиш мито за колата!“.  „О!“ - казва Парчето, когато чува колко е митото. И зарязва автомобила на границата...
Завръщайки се у дома, той започва да кани джаз музиканти в Русе. И през декември 1977 година се провежда първата национална джаз среща в града - пиршеството на свободната музика е в просторната /по тогавашните мерки и разбирания/ зала на Окръжния младежки дом, директор на който тогава е коренякът ленинградчанин Сергей Баранов. Оттогава датира култовата поредица от
джаз срещите, прочули Русе далеч зад пределите на страната
Музиканти в София и в чужбина все по-трайно свързват името на града с неистовата и неизтощимо енергична фигура на артиста, който като магнит привлича имена и гласове, за които се говори в средите на джаза.
Неговият оркестър „Русе“ стои отчетливо и ярко на картата на джаз музикантите и е един от онези участници във фестивалите в Сопот и София, без които празникът няма как да се състои. Беше невероятно преживяване всеки от фестивалите в Сопот, разказва Петър Петров от Клуба на дейците на културата, който от години е един от най-всеотдайните русенски адепти на джаза. Фестовете в подбалканското градче се организират от Пловдив, главен художествен ръководител е Веселин Николов, създателят на прочутата група „Бели, зелени, червени“, а финансирането се поема от Военните заводи в Сопот /същите заводи, които в момента са на последно издихание и са първа новина в медиите с гладните си и обезкуражени работници/. Събираше се страшно много народ, така че градчето не успяваше да побере всички и ни настаняваха и в Карлово, спомня си Петров от КДК. От Русе потегля автобус, платен от Общината, в който се натоварват инструментите, джазмените и дузина от най-запалените почитатели. Тръгвахме сутринта, а пристигахме късно вечерта - спирахме по пътя ту тук, ту там, отбивахме се и в храма в село Шипка, разказва секретарят на Клуба. В Сопот концертите започват към шест вечерта и продължават до два след полунощ, след това започват джем сешъните - до сутринта.
Русенските джаз срещи на Бат Петьо стават все по-популярни и се превръщат в една от нетърпеливо очакваните дати в календара. По време на тях
изгряват звезди, утвърждават се имена, случват се безброй цветни и забавни неща
а заедно с това градът живее достойно и щастливо - както приляга на град с биография като Русе, в който мястото на свободния дух е винаги запазено, независимо от това кой и как управлява.
А тази слава на Русе Парчето разнасяше на три континента - Европа, Азия и Америка. По време на турнетата му на импровизациите на русенеца и неговите колеги са се радвали ценители на джаза в Съветския съюз, в Полша /взривно русенско участие на прочутия фестивал Джаз Джембори във Варшава/, в унгарския Дебрецен, в италианския Умбрия, в Братислава, Прага, по време на многобройни участия във фестивали в Румъния и в Турция. Сред най-далечните артистични дестинации в биографията му са фестът Джаз Ятра в Индия и, разбира се, турнето в Мексико - заедно с Йълдъз Ибрахимова, Стайко Стайков, Илко Петров и Александър Петров - Сашо  Бербера. Впрочем, хората близки до Парчето припомнят, че той никога не е наричал певицата с „побългареното“ й име Сузана Ерова. Тя винаги си е била за него Йълдъз - и в най-суровите времена, когато турските имена бяха забранени.
Беше наистина невероятна личност - и макар и най-бодливата през соца персона, която не приемаше под никаква форма диктат и налагане на безсмислени норми във вид на постулати и рамки, сега си мисля, че всъщност точно той беше една такава „хармонично и всестранно развита личност“, за каквато дуднеха едновремешните съчинители на политически доктрини. Всъщност, беше това, което е големият артист - за него беше немислимо да се ограничи и да се затвори в пространството на музиката. Познаваше литературата, изобразителното изкуство, театъра - и хората, които ги правеха. Затова беше повече от естествено, че именно
негова беше идеята за поредицата „Джаз и поезия“
през 1981 година. Първата от тези паметни срещи в Клуба е с Радой Ралин, втората - с Иван Цанев, третата - с Борис Христов. Всички те бяха негови приятели, с които заедно пресичаха окръжности от светове. В „Джаз и поезия“ Петьо Парчето канеше Калин Донков, Недялко Йорданов /с когото след това повтарят повече от 20 пъти рецитала на различни места в страната/, Валентина Радинска, Миряна Башева, Георги Константинов, Любомир Левчев, Стефан Цанев, Бойко Ламбовски, Виктор Пасков. Последната от „онзи цикъл“ беше с Ани Илков. А преди две години музикантът опита заедно с КДК да възроди „Джаз и поезия“ - заедно с Румен Леонидов и Елин Рахнев.
Мнозина помнят и други негови по-авангардни търсения, благодарение на които се съчетаваха джаз и класика /с пианиста виртуоз Боян Воденичаров/ и джаз и пантомима /с мимовете на Дидо Липовански, които направо смайват публиката на софийския джаз фестивал - когато излизат на сцената, докато оркестърът свири, и визуализират по невероятен начин звучащата музика/.
Привикнала с неговите странности и приела всичките му чудатости, които особено напоследък понякога втрещяваха и сащисваха някои от гостите, незапознати с внезапните изблици на артиста /особено се дразнеше, когато в публиката се намираше някой ентусиаст, решил под напора на еуфорията да снима, докато музикантите свирят/, публиката неизменно му се радваше. Дори и когато се налагаше сконфузено да приема чепатите му забележки. Знайно е, че той не мълчеше на никого. И дори тези от властта, които малко по-трудно разбираха изкуството, което правеше, бяха впечатлени, ако не от друго, то поне от това с каква любов и сърдечна почит се отнасяха към него световни имена. Така или иначе, градът и официално оцени славата, която Бат Петьо носеше на Русе и на държавата.
Награда „Русе“, титлата почетен гражданин, орден „Кирил и Методий“
заслужил артист, Кристална лира на Съюза на музикалните дейци... Той приемаше тези казионни знаци на внимание, но това не го правеше ни на йота по-малко истински, ръбат, неудържим, спонтанен, талантлив до безпредел.
Може би това е истинският талант? 
Последно го видях преди десетина дни. Беше седнал в мразовитата сутрин на мраморния бордюр на кооперацията до къщата му и се беше вгледал някъде надалече - през тротоара, през улицата, през двора - някъде в себе си. Още като го видях отдалеч, ми мина през ума една асоциация, която ми се стори нелепа и поисках да я отхвърля - помислих си: „Малката кибритопродавачка!“. Сега тази асоциация вече ми се струва все по-малко нелепа. Та той постоянно палеше кибритени клечки - за да освети за нас, другите, онази вълшебна картина на свободния порив, която ние, късогледите, си мислехме, че съществува само в приказките. Прогледнахме ли?