Поредната предизвестена смърт на поредното място с култово значение за картата на знаковите местенца в Русе порази и Топлите банички - и тези в самото начало на улица „Борисова“, и другите на „Александровска“. Лично аз не се наемам да твърдя от колко време колко поколения русенци са си купували парещи банички. И дори това, че в последните години това, което майсторките там прилежно слагаха между брашнените листи беше доста далече от онова, което се нарича сирене, не намалява нагарчащата носталгия. Какво говоря - не може да ми отнеме хубавия спомен дори изненадата неотдавна, когато установих, че всъщност това, заради което камара време единственото възможно устойчиво съчетание в тази посока беше „мазна баница“, е изпразнено от съдържание. Не знам с какво ги правеха в последните месеци, ама по хартишката, в която увиваха закуска, изобщо не оставаха характерните петна.
Както и да е.
Темата ми днес не е свързана с иновациите в приготвянето на традиционните български кулинални изделия. Тя по-скоро е насочена към онези промени - естествени и закономерни поради постъпателния ход на времето и промените, свързани с него, в резултат на които Русе волно или неволно губи част от чара си. Поне за някои от неговите жители, за които ред местенца са не просто търговски точки, а белег за специфика,
русенска градска харизма, аромат, спомени
нанизани в някакъв своеобразен носталгичен послепис към едно не толкова отдавна отминало време.
С названията на различни обекти се занимава специалната наука ономасиология, която има още едно име - лингвономинация, ако за някои това е по-понятно. В тази светлина трябва да признаем, че ономасиологичната карта на Русе само за последните двадесетина години претърпя доста модификации, като от нея бяха изтрити имена /и техните носители, разбира се/, които на родените малко преди зората на демокрацията, нахлула в късната есен на 1989 година, не им говорят нищо, но на всички преди тях говорят много. Както на по-голямата част /вече!/ на жителите на града нищо не им говори Стъклената будка. Все по-малко остават хората, които са си правили срещите едно време точно там - на Стъклената будка, където спираха муцунестите червени автобуси /за които старите русенци продължаваха да казват „трамваят идва“/ с уродливите кубообразни ремаркета /където понякога се случваше да няма кондуктор, който да ти вземе четирите стотинки и да ти даде билетче/.
Пак по онова време, а и доста след като Стъклената будка бе заменена с площад и малко след това масивен, затова пък малко грозноват фонтан, главната улица изглеждаше доста по-различно. Едно на ръка, че оттам минаваха няколко автобусни линии /Колко души си спомнят Четвърта обиколна, която правеше кръг през целия град?/. Дори и да пренебрегнем поизтърканата от употреба фраза „Времето лети“, все пак можем да усетим осезаемо как са се сменяли дните и годините - само като се преброим колко души си спомняме как изглеждаше и какво се случваше по Главната.
На първия ъгъл - точно срещу сградата с часовника /където пак днес си прави срещите съвременната младеж/, беше магазинът на Героите. Защото
човекът беше известен като Героят, а жена му като Геройката
която след това продължи да зарежда с най-пресните и най-вкусните колбаси, меса и от време на време разни виждани само в София продукти - това вероятно е скътано някъде в анонимната градска памет. Но фактът си остава факт - ако искаш да си купиш нещо качествено, няма какво да се двоумиш, а направо отиваш при Геройката!
На ъгъла на „Раковска“ и „Девети септември“, сега „Александровска“, беше Модерната фурна - там се отбиваха всички, които искаха да си купят „нещо по-така“, освен трите вида хляб, които можеха да се вземат навсякъде другаде в хлебарниците /бял хляб - за 34 стотинки, „Добруджа“ за 26 стотинки и типов хляб за 15 стотинки/. Всъщност, точно там за първи път се появи „чудото“ - листи за баница, които бавно, но неотклонно си пробиваха път в края на 60-те години по нашите земи, като спестяваха месене и разточване на тънки кори.
Малко по към Халите, на следващата пресечка, опашките обикновено се извиваха и извън магазина на ъгъла. Те се появяваха сезонно - най-дългите се подреждаха в дните преди Нова година. Там се намираше прословутият русенски магазин за екзотични зеленчуци, който жителите на града
наричаха простичко Скъпия магазин
За „децата на демокрацията“ трябва да поясним, че екзотични тогава бяха не маракуята, папаята и физалисът, а портокалите, мандарините и бананите, които се появяваха в града именно в последните дни на декември. И изобщо, тогава Нова година миришеше на портокали и мандарини... Нещо повече - точно в Скъпия магазин човек можеше да си купи и друго чудо - краставици, домати и дори ягоди през зимата! Тогава оранжерийните плодове и зеленчуци също бяха в графата „Екзотика“, затова пък вкусът им беше много сходен с нормалния, за разлика от днешния вкус на амбалажна хартия.
По някогашната улица „Ленин“ /която и тогава русенци упорито продължаваха да наричат „Цар Освободител“/ имаше друго култово място - то сигурно някъде в списъците е фигурирало като магазин номер еди кой си, но нямаше човек в града, който да не го знаеше като Топлите гевреци. Те наистина пареха и като си го купиш, първо го прехвърляш няколко пъти от ръка в ръка, докато поизстине малко и можеш вече да си отчупиш или отхапеш...
Прясна жива риба със сигурност можеше да се намери поне на две места в града - в
известния като Рибния магазин
/днес там има банка - на кръстовището на „Борисова“ и „Скобелев“/ и в едновремешните Хали, където в дъното на огромното хале беше отделено специално място за басейнчето с грамадните шарани, а продавачите ловяха с кепчета точно тази риба, която клиентът си беше избрал.
Дума да няма, никой не иска да слага прът в цивилизацията и да спира хода й, като инатливо я дърпа за капрата назад. Удобството да си избираш стоките в хипермаркетите, които ти дават възможност, като вземеш нещо от входа, поне на два-три пъти да размислиш и да го замениш с друго, докато стигнеш до касата, едва ли може да се сравни с нещо. И все пак, на мен лично понякога ми липсва онази атмосфера, дори, макар и много рядко, социалните дебати по опашките, понякога прерастващи в диспути и дори в откровени словесни сблъсъци. Може би ми липсва ароматът на някогашния град? А може би това е само неизбежна носталгия.
Най-вероятно след още десетина-двайсет години ще се заличат и други обичайни и привични за ухото и за бита на русенеца названия. Ще отпадне спирка „Хлебозавода“, както се изличават от градския пейзаж няколко емблематични кафенета като „Хавана“ и сладкарница „Куба“, или Ротондата на „Дунав“. Дано сред тях все пак да не се нареди и Старата полиция, защото както е тръгнало...