„Тази година малко закъсняхме с нивата. Позабавихме се, а трябваше да насадим чесъна. Нищо, ще насеем през пролетта, то пък ето че и времето вече се пооправи, няма ги онези студове, които бяха сковали земята в началото на януари“. Разговорът с единствения монах в единствения в България действащ скален манастир „Св.Димитър Басарбовски“ върви плавно. 26-годишният монах Василий без всякаква суета и суетня разказва за равномерния живот в обителта, която сякаш нарочно е създадена именно тук - сред причудливите варовикови скали и насред чудната природа на Поломието.
Сега повече се грижим за животинките, казва Василий. Стопанството на манастира не е малко. Гледаме 23 гъски, двайсетина пуйки, 30 кокошки, юрдечки също имаме, грижим се и за две овчици с агънца, а владиката предлага да гледаме и прасенца, разказва монахът. През лятото бездомни кучета нападат пуйките, гъските и юрдечките - птиците излизат навън, а като се защурат покрай мелницата, често става така, че после, като се прибират, бройката им е с по една-две по-малко, обяснява монахът.
Докато разказва за мирния битов пасторал в манастира, покрай него се завъртат болонката Марта и каракачанката Златуна. Златуна е от Южна България, подариха ни я, казва Василий. Докато разговаряме, в краката му се умилква малко черно коте. „Това е Пламенчо. А това, беличкото, е Бети - много е гальовна“, обяснява Василий. След това съзира малко по-голям котарак, който с независим вид прекосява двора пред пруста, където седим и пием гръцко кафе /по специална гръцка рецепта, отбелязва със сдържана гордост послушникът Николай/. Котакът има само четвърт опашка.
Беше се бил с една змия и тя му прехапа опашката
- тя залиня и накрая котето само си я прегриза, сега му викаме Габровското коте - нали се говори, че там им режели опашките, за да се затваря по-бързо вратата след тях, усмихва се Василий.  
И така, разказвайки обичливо за безсловесните обитатели на светата обител, сякаш гледа да отдалечи разказа за самия себе си. Той е в манастира от 2006 година. Но много преди това е бил наясно със себе си - и с посвещението си на Бога. Всъщност, още като ученик в десети клас в своята плевенска гимназия момчето става вегетарианец - и това не е мода, нито каприз, а просто част от линията на поведение, която младежът усеща, че най-много приляга на неговите душевни нагласи. Дядо ми по майчина линия е бил иподякон, но въпреки това той беше скептичен по отношение на моя избор да стана монах, признава Василий. Родата и по бащина линия не били във възторг, че младата издънка ще се замонаши. Аз обаче бях и психически, и духовно, и морално подготвен именнно за посвещаване на църквата, разказва той. Разбиране срещал у едната си баба.
А на мен душата ми беше пълна с преклонение пред Бога
казва той. И постепенно мечтата му да постъпи в манастир приела напълно реални очертания. Много съм мислил за всичко - как ще живея занапред, но вече знаех, че човек може да бъде щастлив и равновесен, дори и да няма свое собствено семейство, разказва монахът. Имал примера на една баба, която била близка на неговата собствена баба. Тази баба Райна беше толкова жизнена, толкова всеотдайна, щедра, добра, макар да живееше самичка - и постепенно разбрах, че човек живее добре, когато е в мир със самия себе си, обяснява Василий.
Знаех, че може би най-голямата трудност ще бъде да убедя майка ми, че решението ми е правилно, казва монахът. Имам брат, имам сестра, затова й казах - ето, имаш още две деца, които са светски хора, затова позволи ми да следвам пътя, който съм избрал, разказва той. Убедих я, усмихва се младият мъж. И затова особено голяма е била радостта му преди дни, когато неговата майка е дошла, за да сподели радостта на своето пораснало дете, когато Русенският митрополит Наум го хиротониса за иподякон. Церемонията се състоя в енорийския храм „Св.Димитър Басарбовски“ в село Басарбово след празничната литургия за религиозния празник на светеца Антоний. И така празникът се превърна в двоен - за игумена на Басарбовския скален манастир Антоний и за монаха Василий.
Понеже в Плевенско няма манастири,
той се насочил към Троянската света обител
за да получава напътствия и да измолва Божието благоволение всеки път, когато му предстоели важни стъпки в живота. Така стана, когато се явих и на кандидатстудентските изпити в Шуменския университет „Константин Преславски“, спомня си Василий. Получил благословия в Троянския манастир, младежът се явил на приемните изпит и бил приет като студент по специалността история. Историята ме влече още от малък, признава той. След като влязъл в университета обаче, взема друго важно решение - да смени специалността. И се прехвърля да учи теология. „През 2002 година отново тичах до Троянската обител - да взема благословение, тогава самият патриарх Максим ме благослови и с помощта на майката Божия защитих дипломната си работа. А после вече станах послушник“, разказва Василий.
Дипломната му работа също има своя история. Темата била „Християнското изкуство в Погановския манастир“. Този манастир е строен от българската княгиня Елена през 14 век, намира се в ждрелото на река Ерма, днес е на територията на Сърбия и се стопанисва от Сръбската православна църква, удивително място е, увлича се в разказа си монахът. Самият той бил покорен от чудната красота и невероятната сила, която се излъчва от две икони от Погановския манастир, които видял изложени в София. Това бяха изображенията на Света Богородица Катафиги и на Св.Йоан Богослов от двустранната икона от 1395 г. „Чудото на Христос в Латом“ -
порази ме богатството от изображения и послания, образите на Богородица и Йоан Богослов
а в нозете им - градове, риби, и всичко това уловено за вярата, която дава сила, продължава да се възхищава монахът.
На защитата на дипломната си работа той получил две оценки - петица и шестица. И това му дало нови сили да работи всеотдайно за попрището в името на Бога. Година след дипломирането си по теология той отишъл да вземе благословия от Плевенския митрополит и на 14 февруари подал молба да постъпи в Троянския манастир. Четири-пет години прекарал там, а от 2006 г. е вече монах в Басарбовския манастир. Междувременно неговата склонност да учи го накарала отново да се яви на приемни изпити в Шуменския университет. Този път обаче записал археология. Благословията за това получил отново в Троянския манастир. Когато казах, че искам да уча отново, като признах, че историята продължава да ме влече, в светата обител ми дадоха напътствие - по-добре да следвам археология, тъй като е важно да има подготвени хора сред монасите, които да изучават и изследват паметниците на културата и религията, казва Василий. В момента е четвъртокурсник в университета, следва редовно по индивидуален план. Време за четене имам достатъчно, усмихва се Василий. А и сега в  манастира има с кого да си говори надълго и нашироко по темите, свързани с историята и с богословието. Послушникът Николай, който живее в Басарбовската обител, също има две висши образования - впрочем, тъкмо история и теология.
Монашеският облик не е тирания, а благост
обяснява търпеливо Василий. Много е важно човек да носи служението си с любов и вътрешна удовлетвореност от себеотрицанието в послушанието, добавя той. И признава, че един от първите светли примери, които следва и до днес, е този на Смоленския епископ Нестор. Дядо Нестор дълги години бе част от Русенска митрополия и именно с интелект и благост печелеше уважение и обич сред миряните. Той е мой духовен дядо, признава монахът Василий. И добавя, че не са редки моментите, когато се обръща мислено към епископа - за съвет и при размисъл. Впечатлен е и от личността му, и от многобройните слова, изследвания, автор на които бе дядо Нестор, а също и проникновената религиозна поезия, която епископът бе сътворил. Самият Василий като младеж е писал стихове. Сега не пиша - казва той. И пояснява: „Когато човек се моли, музата пречи. Дори и да описваш духовни неща, пишейки, ти ставаш друг човек. А това е само на една стъпка от суетата светска, затова предпочитам да я избягвам. Надмогнал съм суетата и се радвам на мира в себе си“.