Славой Жижек е известен словенски писател, философ и културолог. Разсъжденията му за кошмара
в Париж и причините за него са публикувани във в."24 часа"

Сега, когато всички сме в състояние на шок след убийственото фиаско в редакцията на "Шарли ебдо", е точният момент да съберем куража да помислим. Ние трябва, разбира се, недвусмислено да осъдим убийствата като атака срещу самата същност на нашата свобода,

да ги осъдим без
каквито и да било
скрити уговорки

(от типа на "Шарли ебдо" въпреки всичко провокираше и унижаваше твърде много мюсюлманите"). Но подобен патос на универсална солидарност не е достатъчен - трябва да помислим за повече.

Подобни размишления нямат нищо общо с евтино размиване на престъплението (мантрата "кои сме ние от Запада, извършители на ужасни кланета в Третия свят, че да осъждаме подобни прояви"). Още по-малко общо имат тези размишления с патологичния страх на много западни либерални леви партии да не се окажат виновни за ислямофобия. За тези фалшиви леви всяка критика на исляма се осъжда като израз на западната ислямофобия. Салман Рушди беше обвинен за ненужно провокиране на мюсюлманите и следователно (поне отчасти) отговорен за фетвата (арабско название за присъда), която го осъжда на смърт и прочее.

Резултатът от подобна позиция е напълно очакван в такива случаи: колкото повече левите западни либерали изпитват вина, толкова повече те са обвинени от ислямските фундаменталисти в лицемерие и че се опитват да прикрият своята омраза към исляма. Тези обстоятелства идеално създават

парадокса на
суперегото:

колкото повече се подчиняваш на Другия, правиш каквото той поиска, толкова по-виновен си. Излиза, че колкото повече толерираш исляма, толкова повече ще нарасне напрежението върху теб...

Ето затова считам, че има недостатъчен зов за умереност сред редовете на твърдението на Саймън Дженкинс ("Гардиън" от 7 януари 2015 г.), че нашата задача е "да не преиграваме, да не хиперболизираме значението на случилото се и неговите последствия, а да третираме всяко събитие като ужасен инцидент, който просто ще отмине" - атаката над "Шарли ебдо"

не беше
обикновен
"ужасен
инцидент, който
ще отмине"

Нападението следваше конкретен религиозен и политически дневен ред и беше съвсем ясно част от много по-голям замисъл. Разбира се, че не трябва да преиграваме, ако това означава да се поддадем на сляпата ислямофобия, но ние трябва безмилостно да анализираме този замисъл.

Това, което е много по-необходимо от демонизирането на терористите в герои, фанатични самоубийци, е развенчаването на този демоничен мит. Много отдавна Фридрих Ницше възприел как западната цивилизация се движи по посока на "Последния Човек", апатично създание, без велики идеали, големи страсти или привързване. Неспособно да мечтае, уморено от живота, непоемащо никакви рискове,

търсещо само
комфорт и
сигурност,

жив израз на поносимост към всички: "Мъничко отрова тук-там: така се правят приятните сънища. И повече отрова накрая за приятна смърт. Те имат своите малки удоволствия през деня и малките си удоволствия през нощта, но много внимават за здравето си. "Ние открихме щастието", казва Последният Човек и те примигват."

Може да излезе, че разделението между снизходителния Първи свят и реакцията на фундаменталистите към него все повече очертава границата в опозицията да живееш дълъг, задоволителен живот, изпълнен с материално и културно богатство, и това да посветиш живота си на някаква трансцендентна кауза.

Този антагонизъм различен ли е от онзи на Ницше, наречен “пасивен” и “активен” нихилизъм? Ние от Запада сме Последният Човек на Ницше, потопени в глупавото всекидневно удоволствие, докато мюсюлманските радикали са готови да рискуват всичко, дейци в битка, която може да доведе до смъртта им.

Second Coming на Уилям Бътлър Йейтс изглежда идеален да разтълкува нашето сегашно затруднение: “От една страна, най-добрите страдат от липса на всякакво убеждение, докато най-лошите са изпълнени със страстна непоколебимост.” Това е отлично описание на настоящото

разделение
между анемични
либерали и
разпалени

фундаменталисти “Най-добрите” са вече неспособни изцяло да се посветят на целта, докато “най-лошите” се посвещават на расистки, религиозен и сексистки фанатизъм. Обаче наистина ли терористите фундаменталисти пасват на това описание? Това, което очевидно им липсва, е отличителният белег, по който лесно да разпознаем автентичните фундаменталисти, от тибетските будисти и амишите в САЩ: отсъствието на яд, възмущение и завист, дълбока индиферентност към начина на живот на неверниците.

Ако днешните т. нар. фундаменталисти наистина вярват, че са открили своя път към Истината, тогава защо им е да се чувстват застрашени от неверниците, защо да им завиждат? Когато будист попадне на западен хедонист, той не го осъжда. Той доброжелателно отбелязва, че търсенето на щастие на хедониста е в разрез с поставената цел. В пълно противоречие с истинските фундаменталисти терористите псевдофундаменталисти са дълбоко загрижени,

заинтригувани от
греховния живот
на неверниците

Със сигурност може да се наблюдава как в борбата с греховните “други” всъщност те се бият със своите собствени изкушения.

Ето тук теорията на Йейтс изостава от сегашното положение. Абсолютната непоклатимост на терористите свидетелства за липса на истинско убеждение. Колко крехка трябва да е вярата на един мюсюлманин, щом той се чувства застрашен от глупава карикатура в сатиричен седмичник? Фундаменталисткият ислямски терор не се основава на убеждението на терористите в тяхното превъзходство или нежеланието им да пазят своята религиозна и културна идентичност от яростната атака на глобалната консуматорска цивилизация. Проблемът с фундаменталистите не е, че ние ги считаме за по-нисши от нас, а по-скоро в това, че те самите тайничко считат самите себе си за по-нисши. Ето защо нашите снизходителни политически коректни уверения, че не изпитваме превъзходство спрямо тях, само ги кара да се вбесяват и подхранва негодуванието им. Проблемът не е в културните различия (в усилието им да съхранят своята идентичност), но се крие в точно противоположния факт, че фундаменталистите вече са като нас, тайно те вече са възприели нашите стандарти и се мерят по тях. Парадоксално, но точно това, което липсва на фундаменталистите, е именно доза от онова истинско “расистко” убеждение в собственото превъзходство.

Скорошната рязка промяна в мюсюлманския фундаментализъм потвърждава прозрението на Валтер Бенямин, че “всяко въздигане на фашизма свидетелства за провалена революция”: въздигането на фашизма е провалът на левите и едновременно с това доказателство, че има революционен потенциал,

недоволство,
което левите
не са могли
да оползотворят

И не важи ли същото за днешния т. нар. ислямо-фашизъм? Дали възходът на радикалния ислямизъм не е точно в съотношение с изчезването на светските леви в мюсюлманските страни? Когато през пролетта на 2009 г. талибаните превзеха долина в Пакистан, “Ню йорк таймс” писа, че те са създали “класов бунт, който използва дълбоките пукнатини между малки групи от заможни земевладелци и техните бедни арендатори”. Ако обаче под “възползването” от тежкото положение на тези, които обработват земята, талибаните всъщност “сигнализират за риск за Пакистан, страна, която остава в голяма степен феодална”, какво спира либералните демократи в Пакистан, както и тези в САЩ, да се “възползват” по подобен начин от това тежко положение и не опитат да помогнат на бедните арендатори. Тъжният извод от този факт е, че феодалните сили в Пакистан са “естествен съюзник” на либералната демокрация…

А какво са основните ценности на либерализма: свобода, равенство и прочие? Парадоксът е в това, че либерализмът сам по себе си не е достатъчно силен да ги спаси от фундаменталната яростна атака. Фундаментализмът е реакция – фалшива, загадъчна реакция, разбира се, срещу истински недостатък на либерализма и ето затова той отново и отново се генерира от либерализма. Оставен да се оправя сам, либерализмът бавно ще подкопае себе си. Единственото, което може да спаси основните му ценности, е една обновена левица. За да може това ключово наследство да оцелее, либерализмът се нуждае от братската помощ на радикалната левица. Това е

единственият
начин да се
победи
фундаментализмът,

да го оставим без почва веднъж и завинаги.

Да започнем да мислим в отговор на убийствата в Париж, означава да се откажем от самодоволството на снизходителния либерал и да приемем, че конфликтът между либералната снизходителност и фундаментализма е фалшив конфликт – порочен кръговрат между два полюса, които се подхранват един друг.

Това, което е казал Макс Хорхаймер за фашизма и капитализма през 1930 г. (“Онези, които не желаят да критикуват капитализма, трябва да си мълчат и за фашизма”), трябва да се приложи и за днешния фундаментализъм: тези, които не искат да говорят критично за либералната демокрация, трябва да си мълчат и за религиозния фундаментализъм.