Петата сесия на Световния парламент на българите зад граница и общото събрание на Асоциацията на българите по света се проведе във Варна. Присъствам на този форум, събрал над 200 делегати от 38 страни, като сътрудник на в. „Утро“. Но и като човек, който от години смята за лична кауза отстояването на националната идентичност на фона на глобалния консуматорски свят. В залата е и Румен Леонидов, писателят, поетът и публицистът, чието име присъства в аналите на Асоциацията на българите по света от самото й начало и чието творчество, професионална и лична съдба са посветени на трудното дело за отстояване на българската национална идентичност в условията на остра духовна и икономическа криза. Неслучайно при закриването на форума той бе удостоен с благодарствена грамота на Съюза на българските учители за принос в отстояването на националната идентичност. Румен Леонидов беше любезен да отговори на моите въпроси за читателите на „Утро“.

Марияна ГЕОРГИЕВА
- Г-н Леонидов, смятате ли, че такива организации като Асоциацията на българите по света и Световният български парламент имат някакво значение за оцеляването на българската духовност при положение, че духовността в нашето отечество гасне?
- Това, което се прави в момента, е един опит на прохождащото гражданско общество да се самоорганизира на принципа на родолюбието. В тази организация е важно хората да държат на своя произход, на своите корени, а не на своите политически и идеологически разлики.
Вече пета година правим заседанията на парламента на българите по света. Идват почти едни и същи хора, но има и нови. Идват с огромно желание да изкажат своите проблеми, особено хората от Македония, Украйна и Молдова. Там българските училища ту ги има, ту ги няма, или българският език се изучава факултативно. Същото е положението и в Западните покрайнини, където невидимият перфиден терор продължава върху българското население. Българите там се посръбчават, български деца се бият помежду си в междучасието - на едните бащите им държат на смяната на имената като сръбски, за да се интегрират децата им по-лесно в сръбското общество, другите държат на българския си корен.
Въпросът, които ми задавате, е много глобален - има ли, няма ли полза. Без държавна помощ, без властниците в България, които се сменят, без съживяването на този орган - Агенцията за българите в чужбина, която няма нито права, нито голям бюджет, и следователно никаква тежест, нещата няма да се променят. Необходимо е агенцията да стане министерство и поне то да се запознае с това, което в продължение на 5 години споделят нашите сънародници, идвайки тук.
Всички тези декларации, които се приемат всяка година, се изпращат до Народното събрание, до президента, до министър-председателя, до министерствата на културата и на образованието, до всички възможни комисии в парламента. Официален отговор, даже любезен, няма на практика.
Все едно не съществува една организация, която събира толкова българи по света
Може би защото така се гледа на гражданските сдружения изобщо. Ако това беше една многолюдна, събрана от различни страни партия, може би щяха да обърнат внимание. Но понеже тук идеята е по-висока - надпартийна, няма особен резонанс.
Което не ни пречи да продължаваме - като капката, която упорито пада върху камъка. И рано или късно го превръща в пясък. Ако прекъснем и тази капка, надеждата на стотици хиляди съотечественици (по-скоро сънародници, защото са родени другаде) ще загине като надежда, ще се скъса тази макар и тънка връзка, която имат с България. Иначе всеки от тях може да дойде и да си напазарува стоките, които няма в Молдова например, и да се прибере, без да участва в работата на този парламент.
Големи трудности има, организацията изисква много сили, нерви и не на последно място средства - зали под наем, да се осигури хотел на достъпни цени и т.н. Досега нито една държавна институция не е помогнала с един лев. Община Варна през годините помага, доколкото може.
- Във вашите текстове изразявате твърде песимистично мнение за бъдещето на българската общност. Но въпреки това продължавате лично и творчески да се занимавате с проблемите на българската национална идентичност. Откъде този песимизъм и какво все пак ви мотивира?
- Ами сигурно този песимизъм идва от самотата, която изпитва всяко малцинство. Хората, които мислим с главите си и които имаме национално самосъзнание, сме малцинство в България. Мнозинството, което е направено дали по проект на Бога, или на дявола, се отдава само на стихията на консуматорството и въобще не мисли за някаква по-висока цел, която се нарича патриотизъм, родолюбие, не мисли за бъдещето, не само за миналото. Така че в България будните хора са най-ощетеното малцинство, не са циганите, нито пенсионерите, нито безработните. За тях все ще се намери нещо, но за будните хора никой не мисли и ако мисли някой - това са хората около екипа на проф. Григор Велев, който е доказан патриот и най-вече модерен националист, чиито неща посредствените националисти не могат да осмислят. Те обичат да мразят и противникът е винаги някой друг - съсед, етнос, световният империализъм, световното еврейство и пр.
Това е комунистическо мислене, което се трансформира съзнателно и несъзнателно в днешния така популярен национализъм - чрез „Атака“, а има и други крайни движения, които смятат, че демокрацията им е виновна, защото тя се направи по комунистически образ и подобие от номенклатурата на БКП и от ДС. По-голямата част от управляващите са свързани с тези среди. И няма какво да се правят на невинни.
- Разочарованието от демокрацията е едно, но българинът трябва да свикне да се пита: А моята вина каква е?
- Българинът трябва да разбере, че сам си е виновен за участта. Нито Господ му е виновен. Бог помага само ако някой вярва. Българинът е добре да проумее, че ако е останал в тази посредствена среда, самият той е останал посредствен. Не е потърсил друго поприще, друго развитие. Не е рискувал, не е посмял. Трябва да разбере, че както не сме еднакво красиви, така и не сме еднакво умни, не сме и еднакво талантливи, способни, не сме еднакво трудолюбиви! И ако цял живот има неуспехи, то вината трябва в себе си да я види. А не в околната среда или в това, че държавата не му помага.
Държавата не трябва да помага на посредственици, а само на инвалиди, на самотни възрастни хора, на бездомници. Няма нито един циганин бездомен. В София има много бездомни хора - алкохолици, повече или по-малко образовани, неприспособими хора, поради различни съдби останали без къщи, без роднини. Но бездомни цигани не съм видял. И двете категории хора ровят из кофите.
Но как да преодолее българинът чувството си за завист. Най-бедните хора в България са жениците - добрички, скромни, бедни, живеят с много малки пенсии, гледат с почуда на света, но не и с омраза. А всичко останало, което има нещо в хладилника, то вика: Да, ама не е достатъчно, нямам това, нямам онова, а съседът го има, защо аз го нямам, тая демокрация как дойде, какъв е този равен старт...
Няма равен старт - на финала едни отиват първи и пробиват яйцеклетката
Не може останалите сперматозоиди да викат „Долу!“. Те умират, така и ние ще умрем. И в това няма нищо страшно. И това, че не вярваме в Господ, в това, че може би има следващ живот, и това, че нямаме съвест, че бягаме от собствения разговор със себе си, ни кара да  озверяваме.
А на един звяр, който харесва сталинизма пред демокрацията, какво да му говоря. Може да му се отговори само с куршум, но понеже сме демокрация - няма смисъл, той приживе се е самозастрелял. Но продължава да хвърля злоба и ненавист - демокрацията, та демокрацията! Да! Световният експеримент свърши: първо правихме комунизъм - живяхме дълго в него, сега отново капитализъм, отново демокрация, при това капитализъм, който няма нищо общо с реалния капитализъм, който е бил преди 20-30 години.
- Може би прекъснатото развитие на капитализма е причината...
- Обаче и самият капитализъм се промени - след падането на комунизма и самият капитализъм придоби зверски черти, не е онзи капитализъм, който се съобразяваше с атомните сили и с това да бъде по-приятен пред света. Това е епохата на глобализма. Но всичко това можеше да мине през една кървава касапница, каквато стана в Югославия, и тогава да видим дали щяхме така да разсъждаваме. Нямаме база за сравнение - гладни, жадни, не стигат парите за тока, но дишащи и наблюдаващи.
И аз съм бил безработен и съм се чувствал излишен на този свят и съм бил още по-мрачен. Но сега виждам, че
това хленчeне и мърморене ме отвращава от собствените ми сънародници
и затова и смених принципите на моя благороден национализъм. В никакъв случай не мога да обвинявам само политиците, ние сме скачени съдове. Трето качество харесва и избира трето качество. Какво да ги правим. Ние непрекъснато казваме - те са... Ами те са като нас. Също жадни за далавери, не са духовно извисени хора. Те са такива, защото мнозинството, повтарям мнозинството, е такова. Огромното мнозинство е жадно за далавера, да получава 5000 лева, без да работи, да се връцка със скъпи костюми и т.н. Ние допуснахме да бъде такъв капитализмът и това е. Слава богу, имаме един голям късмет, че ни приеха малко по изкуствен начин в ЕС, за добро или за зло, там ние сме в елитния клуб на света. Децата ни могат да пътуват, без да искат непрекъснато визи. А възрастните хора, които останаха в България, те не оценяват това, защото никъде не пътуват. Техният път е ясен и аз съм се запътил натам. В София се нарича „Орландовци“, не знам в другите градове къде са гробищата, но след 60 години човек трябва да си мисли.
В момента в България живеят поне 4-5 поколения
80-годишни, повечето от тях с промити мозъци от комунизма, 60-годишни, които се чудят как да се оправят и кой им е виновен, 40-годишни, които все още имат надежда, че нещо ще стане, и 20-годишни, които не виждат какво да правят тука и трябва да бягат. Не да бягат, а да отидат някъде да се реализират. И мои приятели ходиха в Америка и се върнаха и се връщат непрекъснато. Това е естествен процес, в един глобален свят имаш правото да пътуваш, да избираш къде да живееш. Така че не можем всички да живeем в София, в Русе или Варна - има и други хора, които живеят и по села и по-малки градчета. Всеки си избира да живее там, където му е уютно. Проблемът на тези, които останаха в България, е дали най-после ще се изравним будните хора, хората, които имат гражданско самосъзнание, с тези, които са го убили. За съжаление, сега по-голямата част от българите не отговарят на съвременните критерии за будност и осъзнатост. Не може всички медии да гърмят, че има телефонни измамници и пак да се намират хора, които да вярват. Те са наивни и чисти - колкото си по-чист, толкова си по-наивен. Хубаво, но къде са техните деца и внуци да ги предупредят хиляди пъти. Значи трето качество наивен човек се поддава много лесно на първо качество мошеник. И ето, ние не можем да се справим с един елементарен битов проблем. От кого зависи това, защо полицията трябва да дебне, да подслушва едва ли не всеки телефон. И това продължава, продължава, продължава. Но аз тогава се питам кой е виновен, че това семейство, тези безхитростни хора са толкова ограничени, че те явно не гледат и телевизия, не слушат, не четат или ако чуят, забравят. Наивни, пестят цял живот и накрая хвърлят 8000 на някакъв идиот, когото не познават.
Щом е такава наивност, тарикати винаги е имало и ще има. Винаги ще има корупция, винаги ще има хора, които лъжат, хора алчни, хора, които се сбиват от ревност и за една паница леща. Така че
в човека е заложен звярът, той трябва да бъде тикан на заден план
и обуздаван за сметка на онова, което ни прави хора - това е Бог! Няма животно, което да вярва в Бог, няма животно, което да има съвест, няма животно, което да преодолява с интелекта си инстинктите си. Всички имаме потребност да се храним, да се размножаваме. И какво от това? Докато е такова равнището в България, тя няма да просперира. И ще има такива политици, които ще манипулират по същия начин, както телефонните мошеници манипулират хората - ще обещават, ще лъжат и хората ще се втурват след тях.
Всеки трябва сам да отговаря за себе си и тогава може да търси отговорност и на другите. А ние търсим отговорност от другите, а от себе си - никаква. Няма такава бира.
- Искам да ви попитам и още нещо. Смятате ли, че у нас се създава изкуствена социална среда - медийна, образователна и дори семейна, целенасочено насърчаваща емигрантските избори, което намирам за изключително  пагубно с опасни дългосрочни последици?
- Ако някой говори, че на Запад се успява лесно, това е пълна заблуда и чиста лъжа. Да успееш на Запад, трябва да си на много високо ниво в своята област.
Но вероятно за повечето хора успех е да имаш някаква заплата, социална сигурност, ако си плащаш данъците. И да не мислиш непрекъснато как ти се вдига токът, защото на другия ден веднага ще идеш при друг доставчик, а също и че няма да ти спрат кабеларката, ако един ден не си я платил. Но там има други големи проблеми - ако работиш, без да имаш медицинска застраховка, просто заминаваш на кино.
А при нас какво е с нашия криворазбран хуманизъм
години наред не си плащат медицинските осигуровки, а после ако се наложи, плащат за 3 години назад. Ами тези, които ги плащат 20 години. Сега пък съжаляваме тези, които гръмнаха с банката. Ами какво да направим, тази банка са избрали.
Има и чисто битов момент - на Запад получават по-големи заплати, отколкото в България. Но спрямо стандартите на тези страни те не са чак толкова големи. От друга страна, за да пробиеш на Запад, за да се реализираш там, трябва да си изключителен талант в тази област, където работиш. Аз познавам такива хора - инженери, медици, минаха през миене на чинии, постепенно успяха, но там си винаги чужденец, винаги второ качество човек.
Но средата, в която ние живеем, имам предвид будните хора, сред изключително прости хора, ограничени, необразовани, невъзпитани, това също много енергия оттича и дава плътност на тази среда, за която вие говорите. Ето, сервитьорката на вечерята дойде и грабна една вода, даже и не забелязва, че има хора. Аз не се възмутих, но другите казаха „Как може това!“ и скочиха. А аз знам, че от сервитьора не може да се очаква да бъде духовен човек.
- Но все пак работи с хора?!
- Да! Права сте! Би трябвало сервитьорът да знае какво става по всички маси и да не притеснява хората с подобно арогантно непрофесионално поведение. Ето за какво става дума - за средата, която формират тези хора.
Но има и друго. Можеш да живееш в чужбина тихо и скромно, да общуваш рядко само с избрани от теб българи, и след 10-15 години в САЩ или Франция да се завърнеш в България с някакви пари. И какво става после? Аз имам познати, които се върнаха от САЩ и Франция. Ами те никак не могат да свикнат с някои наши „порядки“. Например пътувам с един такъв приятел в маршрутката и не ни дават билет. Моят приятел казва: „Тая що не дава билет?“. Аз казвам: „Майната му!“, а той:
„Как майната му, бе, тя трябва да даде билет“
Това във Франция не може да стане. Ние тука съучастваме с подобно поведение на лъжа на собственика, който изкарва сигурно баснословни пари, щото маршрутката е винаги препълнена, а не трябва да има правостоящи -  ако стане катастрофа, ще им откъснат главите на хората. Но ние така... Оставят си билетчетата непрекъснато в София, не знам в Русе. Защо?! Ти на кого го даваш? Ти като плащаш, оставяш го друг да се вози - защо?! Това не е състрадание, общината губи. После се вдигат данъците, цените на транспорта. Губим всички!
Ето това е положението - една недоправена държава, в чиято недоправеност участваме всички. И искаме в нея всичко да има - и хора будни, и хора, които да стоят тука и да живеят без големи претенции.
Та това е храната за онази среда, стимулираща емиграцията, за която вие говорите. Затова всеки да си решава сам - дали трябва или не трябва да живее у нас.