Проф. д-р Тоньо Шмилев завършва медицина в Пловдив. Работи в Катедрата по педиатрия и медицинска генетика на Медицински университет-Пловдив от 1975 г. Има специалности по педиатрия, детска пулмология и фтизиатрия. Доктор по медицина от 1988 г., професор от 2012 г. Има повече от 180 научно-изследователски труда, от които 88 публикации в списания и сборници. Съавтор на 3 монографии и 5 ръководства, третиращи различни въпроси на педиатрията. Той е национален консултант по педиатрия. Проф.Шмилев бе един от участниците в десетата научнопрактическа конференция „Горещи точки в педиатрията“, която се проведе в Русе от 3 до 5 октомври.

- Проф.Шмилев, вашата лекция засегна проблема с малтретираните деца. Какви са наблюденията ви като национален консултант по педиатрия за честотата на такива случаи на насилие?
- Ако обхванем всички случаи, които влизат в т.н. „синдром на малтретираното дете“ като неглижирането, сексуалното насилие, емоционалното потисничество и психическия тормоз, мисля, че данните за насилие над всяко трето дете в България са истина. Представете си, че не е необичайно да накажеш едно дете или да му кажеш „остави ме, не ме занимавай с глупостите си“ или „айде бягай оттука!“. Всичко това е форма на малтретиране.
- Как определяте шамара тогава?
- Правило е, че не бива да се удря дете. Както имаше едно пловдивско стихче „У нас след Девети жена не се удря дори и с цвете“, така и с децата.
- Вие като родител спазвали ли сте това правило?
- В интерес на истината само веднъж се е случвало да ударя шамар на един от синовете ми, и то защото той постъпи много грозно и аз просто не се сдържах. Ще ви го разкажа, за да се оправдая и да ме разберете, че всъщност не съм бил насилник, а възпитател. Бяхме на море и той започна да мрънка, че иска варена царевица. Аз като педиатър се въздържах от такава съмнителна от хигиенна гледна точка храна. Вместо да му обяснявам надълго и нашироко, казах му, че ще купим след плажа. Той обаче продължи да настоява. До нас един колега купи на внучето си, а се оказа, че е последният кочан. Колегата разчупи на две царевицата и подаде едната половинка на сина ми. Той я хвана, погледна сърдито и я хвърли обратно към него. Е, тогава си изпроси шамара. Знам, че не бива, но сме хора и понякога излизаме извън нерви, губим контрол.
- Ако това са възпитателни мерки, кои са опасните?
- Когато има системност и крайност. Много често крайностите от физическо насилие постъпват в болнична обстановка. По-често в хирургиите, но другите деца, жертви на лоша грижа, са в педиатричните отделения. Всъщност лошите грижи също са форма на насилие.
В България около 100 деца годишно постъпват в болница и част от тях умират след аспирация на твърдо тяло в дихателните пътища. Въпреки че ние като педиатри говорим постоянно за това, родителите не спират да дават на децата слънчогледови семки. Проф.Цолов от ИСУЛ-София, който работи по тези случаи, даже смята, че от тази немарливост умират повече деца, отколкото от нелечими болести.
- Какъв е синдромът на малтретираното дете?
- Остават белези, които се установяват с хистологични изследвания на мозъка, които не са свързани със самата травма, а с условията на отглеждане и начина на възпитанието им. Много от тези деца стават същите родители и насилват собствените си деца. За тях това е норма на поведение и това смятат за нормално - единственото, което са видели.
Има Агенция за закрила на детето, социални отдели за защита на децата и ние все по-често ги сигнализираме. Какво правят те, не ми е работа да коментирам.
- Могат ли да бъдат описани хората, които малтретират децата си?
- Повечето смятат, че това са хора с ниска обща и здравна култура, психично болни, алкохолици, но се оказва, че не са само те. Има и високообразовани граждани, които постъпват по същия начин. Половината от тези хора казват, че са употребили насилие спрямо детето си, защото то ги е изкарало извън нерви и не виждат друг начин да се справят с него. Да, мен също са ме вбесявали, но еднократно, не постоянно, ден през ден.
- Кое е по-страшно - физическият шамар или психическият тормоз с изречения като „само ми тровиш живота“, „нищо не става от тебе“, „голяма грешка направих, че те родих“?
- Ако е един шамар, не е страшно. Това, за което вие говорите, е отвратително и то оставя трайни белези в психиката на детето. То израства непълноценна личност, само се превръща в такъв тиранин и за него е нормално да обижда и да тормози по същия начин както семейството си, така и околните - съседите, колегите, приятели не казвам, защото е трудно такъв човек да приеме другите като личности и да се радва на общуването с тях.
Аз бих насочил вниманието към един друг проблем, който съществува и на който рядко се обръща внимание. Става дума за „синдром на друсаното бебе“. Едни родители тръскат децата с настояването „спри да плачеш!“ така, че чак подскачат милите в количките си. Другите обаче също не са за пренебрегване - тези, които го правят от любов. Имам предвид подхвърлянето на детето от радост нагоре и хващането му отново от родителите. Трябва да се има предвид, че главата на детето е относително по-голяма спрямо тялото му и структурата на врата. Когато детето падне, макар и в ръцете на възрастен човек, се реализира така нареченият контраку - отсрещен удар. Мозъкът при него отскача и се блъска в черепната кутия, при което се получават кръвоизливи, тежки нарушения в съзнанието, гърчове, трайни увреждания.
- Професоре, дори има реклама на бебешки аксесоари, в която е показан именно такъв радостен жест от страна на родителите.
- Това е все едно да рекламираш гъби и да нарисуваш на етикета червена мухоморка. Вероятно трябва ние като педиатри да вземем отношение, но сме претрупани от работа и не ни остава време да помислим именно за това какво се внушава на родителите. Ако всеки от вас, които вече знаете за това, прави забележка при виждането на такава гледка, вероятно повече хора ще знаят колко е опасна тази „радост“ за децата.