Стари износени маратонки с дупки по тях са един от трофеите, които родителите на успешната лекоатлетка Петя Кертикова все още пазят в дома си в Русе. През това време 25-годишната млада дама е на хиляди километри и всеки ден с микрофон в ръка разказва от малкия екран събитията от деня на своите сънародници в Чикаго. Маратонките все още са част от ежедневието на красивата русенка, но вече ги обува само докато прави кросове за удоволствие, тъй като е сложила край на спортната си кариера. Казва обаче, че е загърбила амбициите за отличия в леката атлетика, но не и спорта. Желанието й е един ден да отразява спортни събития, но засега е репортер в новините на първата българска телевизия в чужбина BiTelevision и заместник-водещ на новинарските емисии.
Любовта към спорта ражда 100 медала, купи
грамоти и челни места в ежегодната анкета на „Утро“ и Община Русе за излъчването на Топ 10 на русенските спортисти.
„Никога няма да забравя момента, в който баща ми, който е бивш футболист, ме заведе на Градския стадион в Русе. От малка бях активно дете - играех с момчетата на народна топка, футбол и на стражари и апаши“, връща лентата назад Петя.
След малко насоки и побутване от родителите през 2000 година тя вече е част от Ученическата спортна школа и започва активни тренировки под ръководството на Петър Дянков. Естественият развой на нещата е да кандидатства в спортното училище и го прави.
„Нормативите не бяха тежки, но притеснението дали ще ме приемат, го помня и до днес. С нетърпение чаках деня, в който трябваше да обявят резултатите на входа на училището. И до днес помня радостта, която изпитах, когато видях, че съм приета. Макар че майка ми е била състезателка на 100 метра гладко бягане в училище, аз съм наследила качеството издръжливост от моя баща. Затова се ориентирах към средните бягания в леката атлетика“, спомня си чаровната репортерка.
Следват завидни успехи. Петя постига 4-то място в дисциплината 3000 метра гладко бягане на Младежките олимпийски игри в Линяно, Италия, през 2005 година. Завоюва бронзов медал на 800 метра от Балканските игри пак през 2005-а в Триполис, Гърция. Става атлет на годината на България в кросовите бягания в продължение на 3 години - 2004, 2005, 2006. Русенката е многократен републикански шампион в дисциплините 800, 1500 и 3000 метра гладко бягане. Талантът на Петя процъфтява и така личната й витрина на славата се препълва с купи, медали и грамоти, печели стипендии за перспективни деца в спорта, става част от националния отбор на България по лека атлетика за периода 2004-2006 година.  
Важно значение в живота на атлетката изиграват Младежките олимпийски игри в Италия. Благодарение на успешното си представяне тя
печели пълна спортна стипендия за обучение в университета в Далас
Там среща и бъдещия си американски треньор Дейв Уолман. След състезанието той се свързва с нея и й предлага да учи и да се състезава за Southern Methodist University. И така след абитуриентския си бал Петя потегля към Америка и от август 2007 година живее в Далас.
„Приключих активна състезателна дейност през първата година от следването си. Тогава ми откриха остеопороза и имам лекарска забрана - противопоказно ми е да се състезавам. Още помня думите на лекаря: „Можеш да останеш инвалид, ако не спреш“. Това бе и най-трудният момент от живота ми досега - да се откажа от това, което обичах и за което живеех. Не можех да асимилирам какво се случва, бях сама, нямаше с кого да си кажа и една дума на български език в началото, беше тежко, но трябваше да се „вдигна“. Така избрах да уча журналистика - за да остана един ден близо до спорта. Щом не мога вече да се състезавам активно, поне мога да го отразявам“, разказва за поврата в живота си русенката. Въпреки това признава, че макар формално да е скъсала с леката атлетика, леката атлетика все още не е приключила с нея. Затова си открадва забраненото удоволствие и на риск бяга по около 4 километра.
Не иска да остава в Америка, но разбира, че това е нейното място
След като завършва обучението си по журналистика, през май 2011 година Петя се връща в родината.
„Не исках да оставам в Щатите и с радост стъпих отново в Русе, но бързо осъзнах, че именно Америка е мястото за мен. Не защото не обичам България, а защото системата тук отблъсква и прогонва младите хора, които имат идеи“, анализира младата журналистка и добавя, че таи надежда нещата и тук да потръгнат и един ден да се върне в родината.
В Чикаго и в първия български телевизионен канал извън пределите на страната я праща препоръка на журналиста от бТВ Антон Хекимян, който сега води сутрешния блок. Петя и Антон се познават покрай 4-месечния стаж в дирекция „Новини и актуални предавания“, който русенката изкарва в бТВ. Оттам двамата завързват добри отношения и приятелството, което дава и резултат. Хекимян разказва за качествата на Петя на бъдещия й директор Ясен Дараков, който е титулярният водещ на новините на BiT. Самата русенка споделя, че никога не си е представяла, че ще живее в Чикаго, но вече е влюбена в космополитния град на брега на Мичиганското езеро. Освен това е много щастлива и благодарна на Дараков за доверието, което й е гласувал.
„Преди съм била от другата страна на камерата и микрофона, а сега аз съм тази, която задава въпросите. Докато спортувах, давах интервюта, но не съм мислила, че ще бъда репортер един ден, и то в телевизия, която има за цел да помага на новите имигранти, на българите в една чужда страна“, разказва красивата русенка. И обяснява необходимостта от медия специално за българите в Чикаго, тъй като те са сериозна общност и наброяват близо 300 000.
„Българите тук имат нужда от медия, която им помага не само като им казва какво се е случило в Народното събрание, но и като дава отговори, които хората искат. Ние сме имигрантска телевизия. Стремим се да помагаме на новодошлите българи, на онези, които са тук от години и на които им липсва родното. Отразяваме събития, които касаят българите в Америка, като имаме и материали от България, но те не са основни. За един имигрант е много по-важно да знае как може да си извади шофьорска книжка, отколкото как е преминал денят на депутатите, които и без това са една от причините този българин да е извън родината си“, обяснява Петя. И споделя, че явно формулата им е успешна, тъй като хората приемат телевизията с радост и макар да съществува от едва година, тя помага на емигрантите да се адаптират в новата среда. Затова русенката е категорична, че засега новинарството е нейното поприще.
„Журналистиката е нервна професия, но когато ти се обадят по телефона и ти кажат „Гледах репортажа ти, помогна ми и сега знам към кой български експерт да се насоча, за да стартирам свой бизнес“, забравяш, че работата ти е 24 часа в денонощието 7 дни в седмицата и трудно можеш да се откъснеш от нея, защото те поглъща. 
Имам планове един ден да помагам на деца спортисти в България, които произхождат от бедни семейства
но това ще стане на по-късен етап“, разказва Петя.
Въпреки моментите на удовлетворение от положените усилия и помощ, и репортерството е изигравало неведнъж лоши шеги на русенката. Петя все още не може да забрави преживения студ през зимата, когато й се наложило да се включи на живо в емисията, докато била навън на минус 40 градуса. Макар и тя, и операторът да били топло облечени - със ски екипировка, пак премръзват.
„Преди месеци, когато самолетът на Malaisia Airlines изчезна безследно на път за Китай и съдбата му се превърна в световна мистерия, правих репортаж на живо от нашия нюзрум на зеления екран /“green screen“ е техника, широко използвана в телевизията основно при прогнозата за времето, при която дадена сцена се заснема на равномерно осветен едноцветен фон, който по-късно се замества с някакво изображение - б.а./ Всичко беше точно до момента, в който трябваше да покажа една определена област, в която бе вероятно самолетът да се е разбил. Тогава от апаратната закъсняха да ми пуснат малкото правоъгълниче, което представляваше областта и стана доста смешно - ходих като синоптичка по картата на зеления екран, докато не ми пуснаха мигащата област. Странно е да си пред зеления екран - всичко е наобратно“, разказва Петя и признава високият професионализъм, който притежават синоптиците, които умело показват градове и области по картата. Но и на новинарите не им е лесно, особено когато докато тече текстът на живо, изведнъж всичко написано се изпари. Това сочи личният опит.
Всички българи в Чикаго, включително и Петя споделят, че милеят за България и семействата си. Е, на нея й липсва и вкусната домашна баница, която все не успява да направи точно като майка си. Затова мечтае за време, в което българите ще се върнат в родината и тя няма да ги разхвърли по различни краища на земята, а те ще могат да останат и да живеят нормално в собствената си държава.