„Тази нощ на територията на страната са станали 5 тежки пътно-транспортни произшествия с 3-ма загинали и 6 с опасност за живота. КАТ „Пътна полиция“ предупреждава водачите да спазват ограниченията и да се съобразяват с условията на пътната настилка.“
Това е сводката от вчера. Звучи по „Хоризонт“ след новините в 8, 9 и 10 ч, както и след обедния осведомителен бюлетин.
Всяка година у нас стават хиляди катастрофи. За тези, които само слушат, гледат или четат за тях в новините, те си остават една кървава статистика. Който не е преживял този ужас, не може да си го представи. Който го е преживял, не може да го опише.
Точно преди 10 години на 15 декември, неделя, около 8 часа сутринта едно русенско семейство тръгва да пътува от Полско Косово към Русе с фамилния форд. През нощта обаче е навалял първия сняг и пътните служби по традиция са изненадани от снега в средата на декември. Колите правят своите дири, а отстрани се образуват снежни натрупвания, които стесняват платното. Тодорови са тръгнали на път и почти до Русе, в близост до разклона за Пиргово, на един от завоите румънски ТИР повлича със задната си част колата им...
„Аз съм го видяла как идва към нас и съм крещяла, но нищо не помня“, разказва Снежана Тодорова, която тогава седи на задната седалка заедно с 4-годишния си син Емилиян. Отпред са съпругът й Стефан и по-големия син Георги. Ударът става, когато майката разказва приказка на детето, но виждайки летящата срещу тях грамада, инстинктивно го предпазва с тялото си. Слава Богу по детето няма и драскотина. От камшичния удар обаче Снежана разбива главата си в задната част на колата и едно от стъклата се чупи върху лицето й. Съпругът й остава невредим, по-големият син също е с нарязано от стъклата лице.
Минути след удара оттам преминава полицейски автомобил и полицаите са тези, които сигнализират на Бърза помощ за пострадалите. Медиците реагират светкавично и линейката хвърчи към болницата, натоварила 10-годишното момченце и майка му в безжизнено състояние. Когато пристигат в болницата, пострадалите се поемат от хирурга д-р Албена Алкушева и неврохирурга д-р Огнян Игнатов. Още докато бързат да свалят пациентите, д-р Алкушева прави остра забележка на колегите си, че не е било подходящо да возят заедно детето с толкова тежко пострадалата му майка. Всъщност малцина са вярвали, че тя ще стъпи отново на краката си.
„Какво са правили в операционните - не зная, но са си свършили перфектно работата“, разказва Снежана Тодорова.
Нарязаните лица на големия син и майката са възстановени без нито един белег от д-р Албена Алкушева. Преди катастрофата Снежа е с дълга и къдрава коса, а когато се събужда от комата след два месеца, няма и следа от нея. „Аз не съжалявам, но д-р Игнатов първи ми се извини, че е трябвало да махне косата и да си разчисти полето за работа по главата ми“, пояснява пациентката.
Следват ужасните дни за семейството. Децата не се допускат да видят майка си, защото никой не вярва, че ще оживее. В Неврохирургията се редуват съпругът на Снежана, майка й и сестра й, които правят всичко по силите си, за да помогнат на докторите и сестрите. Така неподвижно, в кома и без съзнание критичната пациентка посреща на 14 януари 33-тия си рожден ден. Без торта, без подаръци, без цветя, без приятели, без празник.
Един ден дежурната сестра казва на съпруга Стефан, че жена му е погледнала. Това е малкото пламъче на надеждата, което прави щастливи всички. Доктор Игнатов е направил каквото трябва, но не е смеел да даде каквато и да е прогноза. В лечение, чакане и надежда преминават дните и идва февруари. Лека полека Снежана отваря очи, започва да реагира и с леките си движения и жестове прави малките крачки към възстановяването си.
„Малко е да кажа, че дължа живота си на лекарите. Нямам думи, с които да им благодаря, но ако някой ден мога да направя аз нещо за тях, ще го направя каквото и да ми струва“, казва днес признателната Снежана.
В края на зимния и снежен февруари пациентката напуска Неврохирургия, а докторът настоява да си остане вкъщи поне година. След като се усеща здрава и стъпила на краката си отново, Снежана решава да се върне на работа в училище. Тогава тя преподава компютри в Английската гимназия и като истински отговорен учител решава през септември да поеме учениците си и да не ги прехвърлят между различни учители. Така от септември 2003 г. досега Снежана Тодорова няма нито ден болнични и само сменя гимназията с Математическата.
Колата им - стар „Форд Орион“, е толкова смачкана, че не успява да влезе дори в гараж. Никой не знае какво се е случило с нея, очевидно е разглобена и претопена. Сега Тодорови отново имат форд, пак пътуват, но съпругът кара изключително внимателно и предпазливо. Снежана не успява да преодолее страха си, трепва при всяко разминаване с голям камион и само веднъж сяда сама зад волана. Това се случва, когато по спешност трябва да закара съпруга си Стефан до болницата. След катастрофата месеци наред никой не пуска телевизора по време на новинарските емисии. Причината е, че във всяка емисия показват и разказват за катастрофи.
„Приемах всеки случай много лично и се разстройвах. Десет години минаха и оттогава нито веднъж не сме се скарали със Стефан. Катастрофата много ни промени и то в положителна посока. Сплоти ни като семейство, сега сме в пълен синхрон. Започнахме да се ценим, надживяхме дребните неща и разбрахме и двамата, че има много по-важни неща и няма нищо по-важно от живота. Ние и преди не сме се карали, но все нещо можеше да ни подразни и да реагираме по-остро от нужното. Разбрахме, че на първо място е животът в семейството“, споделя Снежана Тодорова.
Когато четат и слушат за лекарски грешки, в семейство Тодорови не разбират за какво става дума. За тяхното семейство д-р Алкушева и д-р Игнатов са светли личности и имена, които никога няма да забравят и мислено им благодарят във всеки ден от живота си.