Иво Минчев е роден на 17 юни 1980 г. в Русе. Той е компютърен специалист, но е и един от доброволците на Българския червен кръст, започнал дейност в Младежкия екип. Сега е ръководител на доброволческия екип за работа при бедствия, аварии и катастрофи при БЧК-Русе. Той беше ръководител на екипа доброволци, който замина в петък в наводнена Мизия, за да помага на пострадалите. В неделя вечерта червенокръстци се завърнаха в Русе, след като бяха сменени със софийски екип. Всички отново са готови да заминат, когато ги повикат, тъй като доброволческите екипи в Мизия се сменят на ротационен принцип - от една страна, да не се струпват много хора по едно и също време, от друга - винаги да има свежи сили в помощ на пострадалите.

- Как и с какво помогнаха русенци в Мизия, господин Минчев?
- Още на сутринта след бедствието в Мизия направих бързо запитване към хората, които са се обявили като доброволци, дали могат да се отзоват и за колко време ще са готови. След като получих потвърждения, веднага уведомих Ясен Сливенски, който е директор на дирекция „Мениджмънт на бедствията“ към Националния съвет на БЧК. Той ни обясни, че има разпределение на екипите и ние ще трябва да се явим не точно в понеделник, а при подаден от него сигнал.
Това беше причината да тръгнем в петък, но пък дотогава успяхме да съберем дарения за хората там.
- Какъв бе съставът на групата?
- Радослав Дудев, Николай Станков, Иван Недокланов, Мария Арнаудова, Йорданка Тодорова, Мария Новакова, Павлин Петров и аз. Трябва да кажа, че Павлин самият бе в центъра на водната стихия, тъй като точно тогава е бил в Мизия, откъдето е родом баща му. Първо е трябвало да спасяват нашия човек с лодка, а след това той се втурна да спасява, макар да беше изключително изморен. Тяхната къща също е залята.
- Какво видяхте в Мизия?
- Предварителната информация не беше много подробна, но ние се подготвихме със спални чували, палатки, храна, защото основната идея на спасителните екипи е да помагат, а не да бъдат в тежест на колегите, които вече са там. Пристигайки там, първото впечатление бе от огромните локви, които са се образували покрай пътя, засилено присъствие на полиция, жандармерия и пожарна. Градчето е с размерите приблизително на Борово и повече от половината му е под вода. Другото, което е специфично в случая е, че никой не е предполагал, че ще бъдат залети и къщи, които са далеч от реката. Тези в близост са ясни - на тях често им се е случвало да прелее Скът, но за другите е било абсолютно неочаквано. В края на града, където някога е била жп гарата, такова нещо за първи път се случва. Всичко е под два метра вода.
На място беше създадена организация от колегите от БЧК-Враца и веднага започнахме работа. В екипа участваха трима психолози - Павлин Петров, Мария Арнаудова и Йорданка Тодорова, които подкрепяха пострадалите. Другите бяхме заети с товаро-разтоварна дейност и друга физическа работа.
- С какво може да се помогне на човек, който е изгубил всичко?
- Това не е материя, която може да се разкаже с няколко изречения, затова и има специални обучения на психолозите ни. Всичко е строго индивидуално. Има хора, които се нуждаят само от една добра дума, за да отприщят емоциите, които съхраняват. Знаете, че когато тези негативни мисли се задържат, пораженията са много по-големи. Имаше и такива, които вече бяха във фаза на преработка на преживяното. С нас имаше и доброволци от Младежкия авариен екип - всички пълнолетни, въпреки че имаше и много непълнолетни, които искаха да помогнат. За тях тази акция в Мизия беше от изключително значение. Допълнително се мотивираха да се обучават и да работят, за да могат да са полезни наистина в такива бедствия.
- На вас лично кога и къде ви беше „бойното кръщене“?
- Наводнението през 2006 г. в Цар Калоян и след това в нашите села около Русе, после катастрофата в Бяла. Тогава осъзнах, че обученията не са напразни и знаеш как точно да действаш.
Това, което не очаквахме, че ще се наложи да правим, но трябваше да действаме, беше оценка на щетите от бедствието. За да може БЧК да поиска от Женева помощ, трябва да каже какви са щетите. Първичната оценка е много повърхностна, но все отнякъде се започва. Това става чрез обход по къщите, интервюта със собствениците за съборени сгради и загинали животни. В наводнена Мизия 100% от посевите са унищожени.
- Сега от какво имат нужда хората там?
- От храна. От всички засегнати населени места през това лято от наводнения в Мизия е най-тежко. Явно България си изчерпи ресурса за Варна и Добрич, а Мизия всъщност потъна най-дълбоко. Факт е, че в неделя хранителните помощи свършиха. Хората получават обяд от полева кухня на военните, но за закуска и вечеря няма нищо. Вода има още. Искат се ботуши, лопати и препарати за чистене.
Хората, които са имали къщи на два етажа, са останали само с имуществото, което е било на втория етаж. Всичко останало е под вода - перални, печки, хладилници, телевизори, маси, чинии - всичко. Животните им по оборите са издавени, домашните любимци също. Тези хора са върнати на нула. Имаме готовност да тръгнем отново, ако се наложи още да се помага.
- Вие като спасителен екип добре ли бяхте оборудвани?
- Това ми е болната тема. Оказа се, че и ние не сме много адекватни. Най-наложителното е да имаме радиостанция и батерии, които да издържат повече време без заряд. Трябва ни преносим компютър и преносим принтер, защото наистина има нужда от работа с документация на място. Изготвил съм списък, който ще връча на ръководството, и се надявам да имаме подкрепа.