Ирина Рупърт е родена през 1968 г. в Актобе, Казахстан. На седемгодишна възраст заедно със семейството си емигрира в Германия, където и до днес живее и работи. Тя завършва Университета за приложни науки „Дизайн и фотография“ в Хамбург с отличие през 2002 г. Имала е самостоятелни изложби в Дрезден, Бремен, Мюнхен, Хамбург, Фридрихсхафен, Берлин и др. Носител е на редица награди за фотография, а в Русе е по покана на Международно дружество „Елиас Канети“. Нейната изложба може да бъде видяна до 1 декември в Художествената галерия на „Борисова“ 39.

- Ирина, с чего начинается родина?
- Разбирам, че ме питате за онази чудесна песен, която обаче трудно може да опише моето голямо семейство. Ние сме германци, като майка ми е живяла в Украйна, а баща ми в Кавказ. Там, в Кавказ, е имало много германци, които през Втората световна война са изселени в Казахстан. Моят дядо е бил войник в Германия и той си живял там, докато родителите ми си останали в Казахстан. 30 години не са се виждали. Той изпращал всяка година визи за семейството ни, но никога не сме ги получавали - съветската власт е забранявала. Желанието на родителите ми винаги е било да се върнат в Германия. Чули, че това по-лесно би могло да стане от Молдова, и се преместили там. Това се случва през 1976 г. Там действително се оказа, че е възможно да се получи виза и да се замине за Германия.
Ние сме седем деца. Три от нас заминаха, а останалите останаха в Молдова. В продължение на 20 години ние не се бяхме виждали. Колетите и писмата също не са пристигали. След това, когато аз пораснах и станах студентка по фотография в Хамбург, започнах да ги издирвам. Исках да знам къде са, как живеят, какво мога да си спомня за живота си в Русия.
- Къде са направени снимките, които показвате в изложбата?
- Сибир, Кавказ, Русия, България /Силистра и Белене/, Беларус - това е моята родина, защото толкова голямо е семейството ми, пръснато в този край на света.
- Всяка от снимките ви разказва история.
- По-скоро моята душа - как мисля, как си спомням родината.
- Повечето от снимките ви са тъжни. Нямаше ли никаква радост в детството?
- Може би така ви изглеждат на пръв поглед. Радост имаше и тя е запечатана в тези семейни веселби.
- Фотографиите ви репортажни ли са, или са композирани от вас?
- Част от тях са точно репортажни - да уловиш момента, но другите са композирани, подредени, измислени от мен. Във всяка от снимките съм искала да покажа разрухата и упадъка, който властва в Русия. Ето на тази, където е само един стар, с излющена мазилка блок, все пак има простир с бебешки дрешки на него. Това означава само едно - колкото и да е труден, животът продължава. Ако снимам нещо, то е само за да разкажа историята, търся силния момент, това е моят поглед. В снимките има и смърт, и раждане.
- А снимката със закланото пиле?
- Тя е правена в Кавказ, в дома на моя брат и е също лична история. Брат си не бях виждала 20 години. Когато го посетих и си тръгнах, той заколи пиле - като курбан, за да съм аз жива и здрава. Да, аз съм жива, но той почина. Тази снимка е много важна за мен, тъй като е символична.
- Разкажете, моля, къде видяхте тези огради с рекламни надписи на безалкохолни напитки?
- Това е в Сибир. Там има цяла улица, на която всички хора са си направили вратите точно по този начин - със Sprit, Coca Cola, Fanta. Те сами са решили така, никой от компанията не им е плащал за реклама. Те просто са искали капитализмът да влезе в домовете им. А може би да остане само на външните им врати... Това е Русия - „Умом Россию не понять, в Россию можно только верить“, както казва Тютчев.