Именитият български челист проф.Венцеслав Николов подари завчера изумителен концерт на русенските ценители. В студената вечер в четвъртък зала „Европа“ постепенно се запълваше с хора, които идваха с предчувствие за позабравеното усещане за докосване до най-високите, небесните пространства на изкуството. Повечето от тях знаеха какво предстои - приятели на Венцеслав Николов от години, меломани, за които кадифеният звук на виолончелото е не просто преживяване, а своеобразна еманация на допир до възвишеното.
Кратка, но изразителна артистична визитка на Венцеслав Николов направи музикантът и председател на филхармоничното общество „Добрин Петков“ в Русе Силви Стамболиев. Помниш ли концерта в църквата? - попита той и през лицето на челиста пробяга лека усмивка...
Поредното завръщане в родния град със сигурност предизвиква не само този, но и много други спомени у Венцеслав Николов.
„Живеехме на улица „Цар Калоян“, а долу, на брега на Дунава, беше железопътната гара. Там слизаха пътниците от влака, файтоните ги чакаха на площадчето и оттам поемаха нагоре по „Славянска“. Любимо развлечение за нас, хлапетата от махалата, беше да се затичаме след файтоните и да се метнем отзад на стърчащата ос - всеки, който не успяваше да го направи, завиждаше на другите деца, тогава тичаше успоредно на файтона и викаше: „Чичо, чичо, я виж онези къде са седнали!...“
Венцеслав Николов разказва детския си спомен в отговор на въпроса откога се знае с челото и кога е разбрал, че то е неговата съдба. „Така че вероятно не е изненадващо, че
моята най-ранна детска мечта беше да стана каруцар
- файтонджия, заради тръпката, а и заради конете, които обичах тогава, обичам и сега - тези толкова изразителни животни са ми безкрайно симпатични. А колкото до „съдбата“ и челото - аз всъщност нямах алтернатива. Баща ми беше челист, брат ми също. А може би това си беше чиста детска завист от моя страна - по-големият ми брат свири на чело, а аз не. Така започнах. Преподаваше ми баща ми, Мишо Николов, аз много бързо разделих „татко“ от „учителя“, той ми пишеше упражнения, които аз стриктно заучавах. Напредвах много бързо. А след шест месеца установих, че доста по-забавно си живеят моите приятели, които безгрижно играеха навън, докато аз свирех. И заявих у дома, че вече челото не ми е интересно. Тогава майка ми ме погледна строго и каза: „Ти половин година плака и накрая ние ти купихме чело. Сега трябва да свириш по един час на ден!“. Вярно беше. И разбрах, че нямам друг ход. Така че
станах челист, без да искам
заключава с лека усмивка музикантът, който години наред кара концертните зали по целия свят да затаяват дъх под звуците на неговите изумителни изпълнения.
Мисля, че всяко дете се ражда с някакво влечение към високите или ниските тонове, аз съм настроен повече към високите тонове и може би ако батко не беше челист, щях днес да съм цигулар, размишлява Венцеслав Николов. „Но челото беше нашият семеен инструмент - имахме три стаи, баща ми преподаваше на своите ученици в средната стая, брат ми свиреше в спалнята, а аз в кухнята. И музиката постепенно те увлича. Това е маратон, не е спринт, не можеш бързо, за една година, да се научиш - затова искаш или не искаш, приемаш по-спокойните темпове и самият ти започваш някак да разсъждаваш мъдро - с далечната перспектива, че може би някога ще се научиш да го правиш добре“, разказва простичко и скромно музикантът.
Заедно с времето порастват и амбициите на малкото момче. Първата му мечта е евентуално да свири в оркестър. На 7-годишна възраст вече свири в ученическия оркестър на своя баща Мишо Николов и изпълнява „Ифигения в Авлида“ на Глук. След удоволствието да свири в оркестър следва плахата надежда /нова амбиция/ - че може да стане концертмайстор, след това - още по-плахо - да застане и отпред, пред оркестъра, като солист...
Много исках да се облека с костюм и да свиря соло
усмихва се Венцеслав Николов.
И тази мечта постепенно придобива все по-реални очертания. През 1957 г. момчето от Русе е прието в училището за даровити деца в София. „Когато моят учител по чело Кирил Вапорджиев ме повика и ми каза: „Дете, ще изнесеш концерт!“, аз бурно се възпротивих - не бях готов, за мен концерти бяха това, което правеха Недялка Симеонова, Васко Абаджиев, не можех да повярвам, че аз също го мога... Направих концерта и тогава усетих този чар - да свириш и да въздействаш на публиката, която седи пред теб. И изведнъж се прочух като добър. Усещането да видиш името си на афиш също е особено преживяване /още ме е срам, че понякога с мои приятели лепяхме нашите афиши върху други, които известяваха за други концерти!/. Но афишът заедно с тръпката беше и някаква заплаха - като си видех името на плаката, тичах да свиря, за да се подготвя още по-добре. Така че рано усетих и отговорността на професионализма...“, разказва музикантът.
„Днес не си представям иначе своя живот. Не знам дали съм роден точно за това, но в някакъв смисъл съм щастлив човек - аз не съм имал съмнения и терзания. Това е професия, в която не можеш никога да стигнеш до края, до пълното съвършенство. За музиканта всеки ден започва наново. Вечерта е концертът, аплодисментите, публиката, която се възхищава, а на сутринта започваш отново начисто. Не е като книгите - да видиш накуп всичките книги, които си написал, музиката е ефимерна, свършва последният акорд и след това можеш само да направиш така, че да видиш по нов начин произведението и така, по-различно, да покажеш на публиката.
Всеки концерт е премиера. Всяка публика е различна
И ти самият всеки път си различен. И всичко това те държи буден непрестанно. И слава Богу, че няма край...“.
Днес, когато проф.Венцеслав Николов навършва 70 години, той се връща към много спомени. На „домашния концерт“, който той направи за тесен кръг приятели във Военния клуб, ден преди същинския концерт в зала „Европа“, разказа една история, която на него самия му е разказал великият Ростропович. Големият музикант трябвало да прави концерт в руски град в Сибир. Когато пристигнал, се оказало, че са продадени едва шест билета. Било зима - сибирска зима. Организаторите дълго се извинявали, че концертът няма да се състои. Тогава шестимата души с билетите дошли при Ростропович. Оказало се, че това са жители на Ленинград, които по сталинските времена били закарани в един от лагерите, а след изтърпяване на присъдата останали в Сибир, тъй като нямали право да се върнат в Северна Венеция. Толкова искахме да ви чуем, пропътували сме стотици километри, казали те. Тогава Ростропович бързо взема решение - и свири за шестимата питерци. Този урок българският челист е запомнил за цял живот.
Самият Венцеслав Николов е ученик на големия руски виолончелист. На конкурс „Чайковски“ в Москва
Мстислав Ростропович чува как свири русенецът
и настоява младежът да бъде записан в неговия клас в Московската консерватория. Аз обаче не исках да следвам в Москва - не исках да ставам руски възпитаник, тяхната система налага много силен отпечатък върху почерка, казва Венцеслав Николов. Тогава той бил студент второкурсник в софийската Консерватория. И обявил, че ще отиде в Москва на специализация, ако му разрешат първо да се дипломира в България. Разрешили му, той взел всички изпити екстерн и заминал за руската столица. Но там вместо три останал само една година, като поради огромната ангажираност и постоянните отсъствия на Ростропович бил записан в класа на неговата ученичка Шаховская... Не съжалявам за тази година, но оставането ми повече можеше да ме лиши от свирене на сцена, а нашият занаят е свързан с това - постоянно да свириш на сцена, обяснява Венцеслав Николов.
След завръщането си в България кариерата му преминава през Радиооркестъра, стотици концерти, преподавателска работа в Музикалната академия, множество награди. Именно с Оркестъра на националното радио изпълнява за първи път в България Концерт номер 1 за виолончело и оркестър на Шостакович.
Извършил съм много грешки от гледна точка на кариерата
размишлява днес Венцеслав Николов. За да имаш пълен и безпрекословен успех, трябва да вървиш малко по вкуса на публиката, да угаждаш на този вкус. Но аз предпочитах да свиря не онези неща, които непременно водят до „успех“. Започнах да свиря много съвременна музика - и по този начин сигурно съм загубил една част от публиката, която ме обичаше заради звуците на моето чело. Дори чух реплика от известен колега: „Венци, ние те предупреждавахме да не свириш Константин Илиев, а ти си продължаваше...“. Подозирам, че една от големите кризи в моя контакт с публиката се е явила и от това - че не й поднасям това, която очаква...“, казва музикантът. И веднага добавя: „Разликата между Изкуството и Неизкуството е в това, че при Изкуството артистът върви напред и води публиката след себе си, а при Неизкуството артистът върви след публиката“.
А звуците на неговото чело са вълнували и продължават да вълнуват меломаните в цяла Европа и Съединените щати, преподавал е в САЩ и Германия, продължава да преподава и сега в Лятната академия на остров Фьор в Северно море, в Музикалната академия в София. „Миналата година преподавах на децата /така той нарича своите студенти/ Шостакович. Установих, че те го свирят, както го изпълняват на Запад - като весела музика. Както западняците, така и нашите младежи не могат да усетят драматизма, ужаса и сарказма на Шостакович - просто защото не знаят нищо за него и поради това не разбират неговата музика. Трябва някой да им разкаже - тогава се получава съвършено друго музициране“, казва професорът.
Това разказване той продължава и в своите книги
които вече са осем на брой. Завчера на концерта бе представен новият му сборник с разкази „Заточен в рая“. Започнах от книга за баща ми и моето семейство, а ето че оттам тръгна, засмива се музикантът, който е автор и на чудесна белетристика.
В един от разказите в новата му книга фигурира и Русе. 13-годишен заминах за София, затова всяко мое завръщане тук ме връща към детството, към онези светли романтични спомени, заради които този град ми е свиден, признава виолончелистът. И допълва: „Може би е странно, но ми се струва, че има разлика в това как аз се усещам и как градът ме усеща и възприема. Аз се чувствам русенец, но не съм напълно убеден дали и Русе ме чувства така. Помня, че преди време много трудно изнесох концерт с оркестъра... И все пак - като видя Дунава в немския град Улм, винаги пред очите ми изниква гледката на Дунава в Русе. И това също е съдба“.