Хан Аспарух, хан Крум, светите братя Кирил и Методий и цар Симеон, станал символ на Златния век на българската култура. Тези пет личности, без които е немислимо величието на България, се издигат на брега на морето в Бургас. Колосите в българската история са и едни от най-впечатляващите фигури в прословутата бургаска Алея на славата, където звездите от различни времена са застинали в своето пясъчно измерение.
Четириметровият ювиги хан Аспарух и останалите четирима от бележитата компания в пирамидата от пясък са дело на русенския скулптор Даниел Кънчев. Малцина знаят, че ваятелят участва във всички издания на Пясъчния фестивал в черноморския град от втората му година.
Бях във „Възраждане“, тъкмо бях решил да напускам, когато ми се обади Наско от Бургас, разказва Даниел. „Възраждане“ е училището, в което Даниел е започнал „кариерата“ си на преподавател, а Наско е Атанас Стоянов, състудент на русенеца от Великотърновския университет.
Идвай да правим скулптури!
- казал Наско. „Не знам как...“ - признал Даниел. „И аз не знам как, но ще се научим...“ - не се предавал бургазлията. И ето че оттогава досега Даниел Кънчев всяко лято създава своите впечатляващи персонажи, реалният живот на които е сравнително кратък /“Пясъкът е толкова преходен материал“/, но затова пък е несравнима тръпката да направиш монументална скулптура, с всички произтичащи от спецификата проблеми, а след това хиляди хора да застиват пред тях и да се проникват от усещането за величие и съпричастие, казва Даниел Кънчев. Той с удоволствие разказва за магичното усещане - цялото „действие“ се развива в 15-16 дни, през които непремитият пясък се сее, трамбова се с вода, а след това започва същинската работа. Тя не е нищо по-различно от онези няколко думи, с които великият Микеланджело обяснил как се прави скулптура: „Просто се маха всичко излишно“.
Само че за да „махнеш всичко излишно“, в Бургас прехвърляш тонове пясък, вдига Даниел завесата над процеса, който за посетителите на Алеята на славата остава тайна. Цялата композиция, на която той е автор през това лято, тежи 150 тона, 4.50 метра е широчината в основата, а височината е 5.40. И аз не знам колко пясък е минал през ръцете ми, признава той. Всъщност, неговата идея била да извае от пясък портрет на Левски. Когато разбрал обаче, че колегите му от Русия възнамеряват да правят свой пясъчен Кремъл, решил „да отговори“ с по-мащабна композиция, която
да покаже, че българската история е от древни времена
- и всички да видят лицата на личностите-колоси на тази история. Знам, че много от руснаците смятат, че Кирил и Методий са автори на „руската азбука“, но не е излишно от време на време да им припомняме, че когато българите са имали процъфтяваща държава, те още са си играели на стрелички, казва Даниел.
Първата година на фестивала окривих една войнишка лопатка, после ми донесоха от Москва титанова, при нея няма окривяване, разказва русенецът. При първото си участие темата била „Приказни герои“. Той направил Царевна Лебед - висока четири метра и половина. След това по темата „Цирк“ Даниел превърнал пясъка в 6-метрова въжеиграчка с два лъва долу на арената. Последвали триметрова амазонка заедно с Гладиатора от едноименния филм, после Красавицата и звярът...
„Правя си кефа, ако питаш някои от моите колеги от чужбина, за тях това е суперизкуство. А за мен това си е вид атракция - правя монументална скулптура, което човек трудно може да си позволи в днешно време. А и гъделът да чуеш някой да казва: Ей, ама как го е направил това нещо!, си струва!“, признава Даниел.
А всъщност личността на Аспарух е още в началото на неговата биография като художник - още от детска градина „Леон Таджер“ в „Здравец Изток“.
В забавачката прави релеф от пластилин - Аспарухов воин на конче
Оттам тръгнаха нещата, връща се назад скулпторът. Баща му го завежда заедно с брат му /художника Иван Иванов, който живее и работи в София/ в ателието на бачо Кольо - известния скулптор Никола Терзиев-Кольо Желязото. Сутрин ни оставяше в ателието, а вечер ни прибираше, така че сме дишали онзи въздух, който, ако има нещо у теб, непременно ще го извади, казва Даниел.
Когато е седмокласник в някогашното училище „Димитър Благоев“, учителката по рисуване взема няколко от неговите пластики за асамблеята „Знаме на мира“. „Отхвърлиха ги, не били детски. След години брат ми беше учител в същото училище и в хранилището на кабинета по рисуване открих онзи мой релеф“, обяснява Кънчев. След седми клас постъпва в Художествената гимназия в Казанлък. В 10 клас печели втора награда в национален конкурс за скулптура. И още си пази своя Левски от гипс, който направил за 150-годишнината на Апостола. Тогава дойде самата Мерсия Макдермот, изследователката на Левски, пред нея заедно с един съученик изнесохме реферат за образа на големия българин в изкуството, спомня си Даниел.
Кандидатства в Художествената академия в София и във Великотърновския университет. В София е първа резерва, в Търново го приемат от раз и той се записва с мисълта след първата година да се прехвърли в столицата. „Сега благославям съдбата, че не го направих - във Велико Търново попаднах в класа на Ненко Маров - тогава беше доцент, после стана професор. На 15-ата минута разбрах, че това е Човекът. Маров произвеждаше скулптори - негови ученици са Маргарита Пуева, Мая Кубратова... Никога не пипаше работата на студента - не се намесваше директно, но затова пък те караше да четеш, да сравняваш, да мислиш, да опитваш - докато откриеш себе си. Помня, че бях в трети курс, когато
Маров ме направи на две стотинки
Бях дал две мои скулптури за Есенния салон в Русе. И той изригна: работите ми не били „мои“, имало много влияние... Искаше да не се правим на художници, докато учим - беше наясно колко това може да бъде пагубно... А като се дипломирах, ме покани да му стана асистент в Шуменския университет“, разказва Даниел.
Тогава русенецът отказва. Като се знам каква съм бодлива крава, подозирах, че мога да скоча и да направя нещо на някой студент, за което после да пиша обяснения дни наред, обяснява той. И въобще дипломираният художник нямал намерение да преподава. Но след казармата и след няколкото години на свободна практика все пак влиза в училище. Междувременно някои от романтичните му надежди вече са поприбрали платната. „Имаше в София една галерия „Досев“, галеристът беше решил всяка година да прави по една изложба-конкурс на млади автори за Свети Валентин. Първата година една верига за американски понички беше спонсор. Взех награда, събрахме се в София, ядохме понички, голям купон беше!
На следващата година вече нямаше нито конкурс, нито понички
Същата година пуснах 3 работи за изложба на млади автори на „Шипка“ 6, отхвърлиха ми ги, а две месеца след това същите тези три работи плюс още две ми ги взеха за национална изложба на скулптурата, пак на „Шипка“ 6. След тези и някои други преживелици си казах: „Хайде да приключим вече с всякакви видове конкурси и изложби!“. Разбрах, че няма смисъл. Или по-точно - че не в това е смисълът...“, казва Даниел.
Сега е преподавател по изобразително изкуство в Професионалната гимназия по архитектура, строителство и геодезия. Всъщност, първо преподавал в училище „Възраждане“, където донеотдавна имаше специализирани паралелки по изобразително изкуство. „Отидох да замествам, след това известно време работих на една бензиностанция, но ми се обадиха от Гимназията по зърнопреработване - имали по два часа седмично по скулптура. Казах си - защо не? Съгласих се, а после разбрах, че трябва да направя норматив. И така обикалях по маршрута Зърното-Спортното-Механото“ като в Спортното заръката на колежката, която замествах, беше „Пазиш пианото!“, което се намираше в кабинета по рисуване...“, спомня си художникът.
В Зърното Даниел Кънчев оставил 22 ученици на изпит. „Бях категоричен - няма да пиша тройка на хора, които дори не влизат в час! А изпитът по рисуване е тежък - и теоретичен, и практически, и няма вземане! Четоха история на изкуството,
научиха що е то „Нощна стража“ на Рембранд с размерите...
На следващата година обаче нито един не остана на изпит!“, казва Даниел.
Двата часа скулптура някак неусетно станали 16 години преподаване. А когато човек чуе как днес Даниел Кънчев говори за своите ученици в Строителната гимназия, трудно може да повярва, че това е същият човек, който е отказал да стане асистент в Шумен.
Хлапетата са страхотни, казва той и показва част от нещата, които учениците са направили в училищните работилници. В това безвремие, в което живеем, е толкова важно, като забележиш тези, които имат живец и дарба, да ги насърчиш, да им помогнеш да открият и те самите себе си, казва скулпторът. И не скрива, че ужасно се гордее, че неговата ученичка Камелия тази година е приета в Художествената академия /“Пета в списъка!“/, Бернан записва педагогика на изкуството във Велико Търново, а Нина ще следва зъботехника в София. И показва скулптурните работи на „хлапетата“ - балерината на Камелия Митева, един чудесен торс на Нина Ангелова, един възхитителен сатир на Стефан Георгиев, който учи скулптура в Букурещ...
Заедно с неговия колега Ясен Тодоров винаги намират верния тон в общуването с момичетата и момчетата. Двамата художници и „хлапетата“ правят пейките в двора на училището, умуват над проектите за преустройство на детския отдел в библиотеката, майсторят чудесии от глина за благотворителните търгове, сътворяват пана-чудеса. Пак заедно правят и възхитителния пластичен кът в гимназията - Даниел и Ясен прозрели как неугледното място може да се превърне във впечатляваща композиция, а „хлапетата“ помагали при преображението, което станало за отрицателно време.
През есента предстои да се заловят - отново заедно - с поредния проект, спечелил финансова подкрепа от Общината: Алея на изкуствата. „Тук правим чудеса - и това ми харесва, колкото и да не е за вярване!“, заключава Даниел Кънчев.