Има режисьори, които строят катедрали от кадри. Робърт Олтман предпочита да строи пазари. В неговите филми хората не просто говорят - те се пребиват един друг, шепнат, крещят, смеят се и умират, без никой да им даде думата. Звукът е многопластов, объркан, нетърпелив, точно като истинския свят. И в този шум Олтман чуваше нещо, което Холивуд от десетилетия беше забравил: че Америка не е сюжет, а какофония.
Робърт Бърнард Олтман е роден на 20 февруари 1925 г. в Канзас Сити, щата Мисури, в семейството на застрахователен агент. Учи в йезуитски училища, служи в армейската авиация по време на Втората световна война, след което постъпва в Университета на Мисури, но не го завършва - увлича се по киното. Пътят му към режисурата не минава през филмовите школи, а през индустриални филми, документални ленти и телевизия. През 1950-те и 1960-те години той буквално се учи да прави кино от нулата: снима реклами, учебни филми, телевизионни епизоди. Първият му пълнометражен игрален филм - „Правонарушителите“ (1957) - остава почти незабелязан, а самият Олтман по-късно ще каже, че е трябвало да изминат години, докато разбере какъв режисьор иска да бъде.
Пробивът идва по най-невероятния начин
През 1970 г. Олтман получава режисурата на „Военно-полева болница“ („M*A*S*H“), след като петнадесет други режисьори са я отказали. Филмът е за Корейската война, но е ясно, че е за Виетнам - антивоенна комедия, в която хуморът е толкова черен, че боли. Студиото настоява да сложи дисклеймър, че действието се развива в Корея, но Олтман просто прави филм за абсурда на всяка война. „M*A*S*H“ печели „Златна палма“ в Кан и се превръща в най-големия комерсиален успех в кариерата му. Иронията е горчива: филмът ражда телевизионен сериал, който Олтман мрази, а самият той не получава никакви приходи от него. Но вратата вече е отворена.
Следващите пет години са може би най-впечатляващият период в американското кино на 70-те. Олтман прави шест филма за пет години - и всеки от тях е удар по някаква свещена крава на Холивуд. „Маккейб и мисис Милър“ (1971) е уестърн, в който няма герои, а само губещи хора, които се опитват да оцелеят в кал и сняг. „Дългото сбогуване“ (1973) превръща Филип Марлоу в мързелив хипи-детектив, който живее в свят, в който никой вече не вярва на нищо. „Крадци като нас“ (1974) и „Калифорнийски покер“ (1974) разглобяват гангстерския и хазартния жанр до кости. А после идва „Нешвил“ (1975) - филм, който мнозина смятат за неговия шедьовър.
„Нешвил“ е панорама на Америка в навечерието на двестагодишнината й:
музикален фестивал, политическа кампания, двадесет и четири герои, които никога не се събират в една стая, но съдбата им е преплетена по начин, който няма нищо общо с традиционния сюжет. Филмът е сатира, но и тъга; той е „човешка комедия“ насред американския просперитет, както пише българският критик Геновева Димитрова. Олтман не съди героите си. Той просто ги оставя да бъдат смешни, жалки, искрени и заблудени едновременно. И камерата не бърза - тя се плъзга, слуша, наднича. „Искам публиката да използва врата си, за да побере всичко, което се случва в кадъра“, казва той.
Естетиката на Олтман е толкова разпознаваема, че днес има отделна дума за нея - „олтмановска“ (Altmanesque). Тя се крепи на няколко прости, но радикални решения.
Първо, ансамбълът. Олтман не обича звездите в традиционния смисъл; той обича актьорите, които могат да съществуват заедно, без да си крадат сцената.
„Ако нещо не работи, мога да отрежа към нещо друго“, обяснява той за многопластовите истории. „Обичам да работя с ансамбъл, защото така публиката трябва да използва врата си“.
Второ, звукът. В неговите филми диалогът се застъпва, хората говорят едновременно, микрофоните не са насочени само към главния герой. Това не е техническа немарливост, а философия: животът не се подрежда в реплики.
Трето, импровизацията. Олтман често идва на снимачната площадка без сториборд, без предварително разписан план за всеки кадър. „Не правя сториборд. Отивам на снимачната площадка сутринта и освен ако сцената не изисква много реквизит, дори не казвам на екипа какво ще снимам първо. Знам каква е ситуацията и кои актьори са нужни. Но трябва да видя какво ще се случи“, казва той.
Тези методи правят актьорите му безгранично лоялни
Лили Томлин го описва като „велик добродушен патриарх, който винаги те пази като актьор“ и добавя: „С него не се страхуваш да поемаш рискове“.
Тим Робинс, който играе в няколко негови филма, говори за „сладка анархия“, която Олтман е създавал на снимачната площадка - усещане, че си в училищен двор, където въображението е насърчавано, а не цензурирано.
Самият Олтман описва работата си като строеж на пясъчен замък: вълната го отнася, но това, което остава, е споменът за правенето. „Правенето на работата е изкуството. Това е причината за изкуството. Това е забавлението“.
Но кариерата на Олтман не е права линия. След блясъка на 70-те идва дълъг период на разочарования. Студиата го смятат за трудeн, своенравен, скъп. Той се сблъсква с продуценти, с критици, с публика, която понякога просто не иска да влезе в неговия свят.
„Те продават обувки, аз правя ръкавици“, казва той за отношенията си с Холивуд. В края на 70-те и през 80-те години прави филми, които често остават неразбрани - „Идеалната двойка“, „Здраве“, „Попай“, „Приходи на моята среща, Джими Дийн, Джими Дийн“. Той режисира театър, опера, преподава. Но не се отказва. „Пенсия? Говорите за смърт, нали?“, казва той в интервю.
Завръщането идва през 1992 г. с „Играчът“ - 
сатира за Холивуд, толкова точна, че индустрията се смее, докато не осъзнае, че се смее на себе си
Филмът печели „Златна палма“ в Кан и номинация за „Оскар“ за режисура. Година по-късно „Кратки пътища“ (1993) - адаптация на разкази на Реймънд Карвър - споделя „Златен лъв“ във Венеция с „Синьо“ на Кешловски. Олтман отново е на върха. През 2001 г. „Госфорд парк“ - елегантна, горчива английска мистерия в имението - му носи още една номинация за „Оскар“ и „Златен глобус“ за режисура. А през 2006 г., само месеци преди смъртта си, той получава почетен „Оскар“ за цялостен принос. На сцената признава нещо, което е крил дълги години: преди десетилетие е получил ново сърце чрез трансплантация. „Винаги съм мислил, че този вид награда означава, че е свършено“, казва той. „Мисля, че ми остават още 40 години“.
Не му остават 40. Робърт Олтман умира точно преди 20 години - на днешния 20 ноември 2006 г. в Лос Анджелис от усложнения от рак, на 81 години. Работи до сетния си ден - последният му филм, „Последното кънтри шоу“ с Мерил Стрийп и Лили Томлин, излиза само месеци преди смъртта му. Той оставя след себе си над 90 заглавия - филми, телевизия, опера, театър. Но числото не е важното. Важното е, че той промени начина, по който американското кино слуша.
Пол Томас Андерсън, който работи с него като помощник-режисьор в последния му филм и му посвещава „Ще има кръв“, казва, че всички филми на Олтман са били вдъхновение за него. Елиът Гулд, който играе в „M*A*S*H“ и в „Дългото сбогуване“, го нарича
„последният велик американски режисьор в традицията на Джон Форд“
А критикът Питър Рейнър казва нещо, което обобщава всичко: „Олтман беше най-американският от режисьорите... защото сякаш изразяваше това, което ври в страната, и чувството за загуба, което имаш“.
Олтман не правеше филми за герои. Правеше филми за хора, които не знаят, че са във филм. И именно затова неговите филми остаряват по-добре от паметта - те не разказват история, те създават свят, в който можеш да влезеш, да се огледаш и да чуеш как някой в дъното на кадъра се смее на нещо, което ти не чуваш. Това е киното на Робърт Олтман: не катедрала, а пазар. И колкото повече шум има, толкова по-живо е.
По материали от интернет