Най-приятните разговори съчетават задълбочаването в дадена тема с въвеждането на нови идеи, показва изследване, пише „Гардиън“.
Открили ли са учените формулата на добрия разговор? Според ново изследване на колежа „Дартмут“ в САЩ тайната се крие в баланса между съсредоточаването върху една тема и преминаването към нови идеи. Изследователите наричат този модел „розов шум“ – понятие, заимствано от физиката, което описва равновесието между устойчивостта и промяната.
Още древноримският оратор Цицерон е формулирал някои правила за доброто общуване: да следим тона си, да не изглеждаме отегчени, да не губим самообладание и да не говорим безкрайно, особено за себе си. Повече от 2000 години по-късно учените продължават да изследват какво прави един разговор успешен.
Изследователите от колежа „Дартмут“ в американския щат Ню Хемпшир анализират над 1000 разговора между непознати. След това участниците отговарят на въпроси за общуването помежду им. Резултатите показват, че хората оценяват разговорите като по-приятни, когато в тях се наблюдава повече „розов шум“. Те също така изразяват по-силно желание да продължат общуването и усещат по-голяма близост със събеседника си.
За да проверят дали резултатите важат и за хора, които вече се познават, учените анализират и разговори между приятели, които споделят преживявания, повлияли на формирането им. И в този случай по-изразеният „розов шум“ е свързан с по-голямо удоволствие от общуването.
Ефектът се проявява и при срещи с цел запознанство. Анализът на разговори по време на т.нар. бързи срещи показва, че наличието на повече „розов шум“ може да предскаже кои двойки ще пожелаят да се видят отново. Резултатите са публикувани в списание Science Advances.
Водещият автор на изследването Катрин О'Нел обяснява, че във физиката розовият шум се свързва със състояние на границата между реда и хаоса. Системата остава относително стабилна, но не е напълно неподвижна.
„Това е особено интересно за разговорите, защото можете да останете достатъчно дълго на една тема, за да опознаете другия човек и да я разберете, но не сте принудени да продължавате да говорите за нея, когато вече е станала скучна“, казва О'Нел.
Според д-р Емили Фин, невролог и старши автор на изследването, обичайното описание на добрия разговор като общуване, при което двамата събеседници са „на една вълна“, не е достатъчно. Понякога прекаленото сходство може да направи разговора отегчителен – например когато участниците непрекъснато повтарят думите си или се въртят около една и съща тема.
За да изследват взаимодействието между събеседниците, учените използват изкуствен интелект – модела MPNet. Те подават в него транскрипциите на разговорите, като системата оценява всяка реплика по 768 показателя, свързани със значението, тона и контекста. Така изследователите успяват да проследят как се променя общуването във времето.
При разговорите, характеризиращи се с т.нар. бял шум, участниците не се съобразяват с казаното от другия – темите се сменят хаотично или единият събеседник сякаш не обръща внимание на реакциите на отсрещната страна. При червения шум пък хората прекалено много се напасват един към друг, повтарят сходни изрази и попадат в повтарящ се модел на общуване.
Розовият шум е между тези две крайности. Той представлява своеобразна „златна среда“ между устойчивостта и гъвкавостта. Събеседниците се съсредоточават върху дадена тема, след това се отклоняват към нови идеи и отново намират обща посока, за да продължат разговора.
Според О'Нел способността за такъв тип общуване може да се усвоява и развива. В рамките на изследването екипът анализира и подкасти с двама водещи и установява, че изразеността на „розовия шум“ в разговорите им се увеличава през първите 50 епизода.
Проф. Елизабет Стоуко, анализатор на разговорното общуване в London School of Economics, приветства изследването, тъй като то поставя под съмнение схващането, че колкото повече си приличат събеседниците, толкова по-добър е разговорът. Тя обаче отбелязва, че оценяването на общуването единствено според това дали е приятно може да пропусне съществената му роля в човешките отношения.
Като пример тя посочва изследване на телефонен разговор между баща и дъщеря му – млада жена със специални образователни потребности, която живее в социална институция. Двамата дълго отлагат края на разговора, а раздялата е изпълнена с емоции. Според Стоуко свеждането на разговорите до това дали са „приятни“ може да ги лиши от човешката им същност, тъй като много от най-важните разговори в живота ни не винаги са приятни.