Изпълнителят на ролята на Салиери Джузепе Сорентино: Неговата истинска трагедия е, че не успява да се възхищава на величието на другия, без да се чувства по-низш
Бих подходил към Салиери, като се опитам да разбера дълбоката му човешка същност, без да го съдя. При него не става дума просто за завист към Моцарт, а за страданието на човек, посветил целия си живот на лишения и труд, но почувствал, че му е отнето онова, което смята за заслужено. Предизвикателството е да се пресъздадат душевната му рана, потребността му от признание и конфликтът с един живот, който възприема като несправедлив. В крайна сметка Салиери ни изправя пред един универсален въпрос: как можем да приемем таланта и успеха на другите, когато чувстваме, че самите ние сме направили всичко възможно, за да ги заслужим?
Най-голямото предизвикателство беше да превърна вътрешните терзания на Салиери в изцяло физически език, способен да изрази завистта, разочарованието и усещането за несправедливост без помощта на думи. Чрез жестовете, мускулното напрежение, погледите и взаимодействието с музиката трябваше да стане видим конфликтът между собствената му отдаденост на музиката и естествения, почти божествен талант на Моцарт. Целта беше да се избегне прекалено буквалното или мелодраматично представяне, като се остави самият танц да разкрие постепенно нарастващия вътрешен смут на Салиери, потребността му от признание и бунта му срещу онова, което възприема като несправедлива божествена благосклонност.
Вярвам, че Салиери е жертва на собствената си завист, но преди всичко - на неспособността си да приеме, че величието невинаги е резултат от упоритост и саможертва. Докато той посвещава целия си живот на музиката, Моцарт сякаш притежава естествен и изключителен талант. Салиери преживява тази разлика като несправедливост и възприема гения на Моцарт като доказателство за собствения си провал. Истинската му трагедия обаче е, че не успява да се възхищава на величието на другия, без да се чувства по-низш. Той би могъл да признае стойността на Моцарт, без да отрича собствената си, но вместо това избира да превърне възхищението в омраза. В крайна сметка поражението му се крие не в това, че е по-малко гениален от Моцарт, а в неспособността му да приеме този факт.
