Намирам равновесието между изключителния гений и уязвимия човек, който стои зад него, като разглеждам гения на Моцарт като пряко следствие от неговата дълбока човечност, а не като нещо отделно от нея. Неговите недостатъци, уязвимост и бурни емоции са именно горивото, което захранва музиката му. На сцената показвам, че изключителното му изкуство е просто неговият начин да осмисли едно дълбоко несъвършено, всепоглъщащо и крехко човешко преживяване.
Най-голямото предизвикателство беше да се отдалеча от буквалното пресъздаване на фактите, за да изразя един ум, в който непрестанно бушува буря от ноти и тревоги. Превръщането на този вътрешен свят в движение изискваше да открия жестове, изпълнени с неотложност и спонтанност. Този процес промени и моето собствено възприятие за Моцарт: вече не го виждам като далечен образ на класически гений, а като изключително съвременна личност, която е преживявала и усещала всичко със сурова, неподправена интензивност.
Възприемам лекотата на Моцарт като дълбоко средство за оцеляване и надмогване на земното, а не просто като проява на невинност. Неговата игривост е била форма на съпротива срещу страданието, финансовите затруднения и личната скръб. Когато се превъплъщавам в него, тази непринудена свобода ми се разкрива като съзнателен и смел избор - да изградиш крепост на радостта, която да не допуска мрака.