Вече са известни младите автори, които са отличени в тазгодишното, деветнадесето поред издание на националния ученически конкурс за литературно творчество и журналистика „Стоян Михайловски“, който се организира от Общинския детски център за култура и изкуство в Русе. В последния ден на октомври, в навечерието на Деня на народните будители, от 10 часа в камерната зала „Слави Шкаров“ на драматичния театър ще се състои церемонията по отчитането на резултатите и връчването на наградите.
Отново за този вълнуващ празник за ученици от първи до дванадесети клас от цялата страна ще пристигнат момичета и момчета от Велинград, Кърджали, Тервел, Казанлък, Варна, София и от много други малки и големи градове. Заедно с тях идват ръководители на творчески школи, клубове и други извънкласни занимания, които поощряват и насърчават децата в техните първи или вече по-осъзнати пориви към създаването на по-малко или повече стойностни литературни и журналистически текстове. За всички тях е ценно събирането на млади хора със сродни интереси - общуването помежду им и размяната на мисли и мнения е наистина окуражаващо. Още повече, че именно този национален ученически конкурс е една от немногобройните възможности за невръстните съчинители на стихове и често пъти все още несръчна проза да изявят себе си, да се съизмерят с това, което съчиняват техните връстници, а заедно с това да почувстват реално, че писането си заслужава - дори и само заради това да прозвучи името ти сред наградените и да получиш паметния знак, който те оценява като съпричастен към българската литература. 
Чест прави на русенския Детски център, че продължава да организира този конкурс
който поставя акцент върху литературата и писаното слово. Школи и ателиета по творческо писане (както е модерно да се наричат в последните години) - колкото щеш. Но авторитетни национални форуми в тази посока няма много. Като изключим местни и сравнително камерни конкурси, често пъти организирани от читалища или училища, които дават шанса за първи изяви на млади дарования, литературните състезания за най-младите на национално ниво са по-малко от пръстите на едната ръка. Сред тях са доказаният конкурс „Веселин Ханчев“ за гимназисти, в който често пъти се огласяват имената на ученици, които не след дълго ценителите на стойностна литература срещат като автори на книги със свой своеобразен и впечатляващ стил, и литературният конкурс за деца на Българското национално радио, който осигурява възможността наградени стихове да звучат в национален ефир. 
Организацията на такова събитие - от обявяването на конкурса, през събирането на пристигащите творби, тяхната оценка, осигуряването на наградите и подготовката на церемонията по връчването им - изисква не само време и усилия. Към тях трябва да се прибави 
трепетно отношение към всеки един от участниците 
- от най-малките, в първата възрастова група от първи до четвърти клас, където повечето текстове звучат все още неукрепнало и подражателски, до най-големите, които са с особена чувствителност. Вероятно затова работещите в русенския ОбДЦКИ се стараят да обърнат внимание на всеки от пожелалите да участват в конкурса. В това число и да приемат стихове или прозаични истории, изпратени ден-два, след като е изтекъл крайният срок на конкурса. Вероятно в такива ситуации сработва онова чувство, което кара организаторите да си затворят очите пред датата на изпращане на творбите, защото по-силна е мисълта „Ами ако това е един бъдещ нобелист за литература?! Нали едно формално отношение би могло завинаги да лиши човечеството от някой следващ Джойс или Хемингуей!“. 
Истината е, че в днешните времена, когато все по-малко децата четат и все повече учителите се кахърят, че учениците не са в състояние да се съсредоточат върху конкретен текст от повече от две къси изречения, когато е повече от ясно, че младежите 
не могат да разкажат със свои думи история, случка или чувство
не могат дори да пресъздадат сравнително кратък текст, който са прочели - в тези времена, когато екраните и бързата информация все по-безапелационно превземат мозъците им, наистина е изключително важно онези от момичетата и момчетата, които искат и могат да разказват, да усетят подкрепа. 
Наскоро попаднах на запис от среща на литератори от различни български градове (без София), които през 2009 година са си дали среща в Пловдив, за да обсъдят накъде вървят работите с българската извънстолична литературна периодика. В този интересен и разнопосочен разговор ми направи впечатление реплика на водещия дискусията, Владимир Янев, тогава доцент, преподавател във факултета по български език и литература в Пловдивския университет. Той казва: „Въпросът е в застаряването на читателската аудитория. Мога да ви кажа с прискърбие, положението е страшно. Аз все пак съм във филологически факултет и водя часове на българска филология. Студентите ми са много симпатични, много културни като обноски, но
четенето вече не е престижно
Това е сериозен проблем“. 
Стряскаща е тази констатация - та нали ако за студентите по българска филология „четенето не е престижно“, какво можем да очакваме от тях след дипломирането им? Ще повторя: годината на тази дискусия е 2009-а. Сега, 17 години оттогава, някои от тези студенти сами са преподаватели, вероятно повечето от тях са родители - дали са предали на своите деца и на своите ученици ако не пиететет, то поне интерес или дори просто любопитство към четенето и книгите?! 
Именно в светлината (а може би по-скоро в бледия зрак) на тази тъжна констатация ми се струва, че е редно да се отдаде заслуженото на факт като русенския национален ученически литературен конкурс „Стоян Михайловски“. Мисля си, че може би за някои ще прозвучи прекомерно приповдигнато и патосно да кажа - но ще го кажа! - че 
този конкурс си е едно геройство. Ежегодно, мълчаливо, непарадиращо, нескандиращо - но геройство
Защото да кажеш на едно талантливо дете: „Чудесно си го написал! Струва си! Продължавай! Чети повече и пиши смело!“ е равносилно на зелена светлина на шумно и гъмжащо от движение и изгорели газове кръстовище. 
Защото обикновено в днешно време ако едно младо създание пише стихове или разкази, то със сигурност не е „звездата“ на класа или групата. 
Защото често пъти тези деца не смеят да си признаят, че пишат и че обичат да четат книги. 
Защото по-голяма е вероятността да се превърнат в прицел на присмех и безмилостни гаври. 
Защото... „четенето не е престижно“. Още по-малко писането. 
Че „престижът“ на тези занимания с писаното слово става все по-скромен, се вижда дори и по това, че участниците в русенския конкурс намаляват. След 200 и дори 300 участници в предишни години в тазгодишното издание свои творби са изпратили едва 73 души. От една страна, 
намаляват масови участия на клубове с хиперамбициозни ръководители
които обичайно изпращат за конкурса всичко, което децата в кръжока им са съчинили през изтеклата до конкурса година - там има всичко от откровено несъстоятелни опити до „съчинение по зададена тема“, които звучат като един и същ посредствен припев. От друга страна, сред тези 73 автори определено има имена, които правят заявка за талантливо присъствие, с усет към слога, с деликатно чувство за хумор, с фина ирония, с позиция и вкус към композицията. 
Радващо е, че сред тези даровити участници в последните няколко години все по-често се срещат русенски имена. И тази година има такива русенчета - и те са сред отличените в различните възрастови групи и раздели. В първа възрастова група първи награди получават Никола Николов от клуба за творческо писане „Слово“ към Възрожденско читалище „Зора“ и Евангелина Маринова от школа за творческо писане „Джани Родари“, а поощрение - Магдалена Радославова от основно училище „Любен Каравелов“. Във втора възрастова група възпитаници на школа „Джани Родари“ получават две втори награди - Матей Антонов и Рафаела Минева, и една трета - Елена Върбанова. При най-големите втора награда се присъжда на чудесния разказ на Пламена Русева от Английската гимназия „Гео Милев“. А Светлозара Пенчева от школа „Джани Родари“ получава една от специалните награди на конкурса в раздел „Литературно творчество“. 
Не е измислица морето. И щастието съществува, написа един от големите български поети Христо Фотев преди време. 
Не е измислица и писаното слово. 
И щастието от писането и четенето съществува!
Би било пресилено да твърдим, че който спечели награда от „Стоян Михайловски“, е обречен на литературен успех. Но и нескромно си струва да отбележим, че едно от наградените преди четири години стихотворение на ученик от Карнобат с необичайното заглавие „Вълковца“ две години по-късно спечели награда и в конкурса на БНР, след което близо година звуча в ефира на радиото в едно ранно сутрешно предаване по „Хоризонт“. А авторката на нашумелия роман „Керван за гарвани“ Емине Садкъ печели един от първите си сериозни литературни призове именно в конкурса „Стоян Михайловски“ - през 2012 година още като ученичка в Хуманитарната гимназия във Велико Търново тя получава Специалната награда за литературно творчество и журналистика. 
По-същественото е, че почти всички, които са преминали през конкурса на името на едно от най-острите и безмилостно точни пера в историята на българската литература, със сигурност са читатели - и то добри читатели! Дори само заради това си струва!