В „Оркестър Титаник“ на Христо Бойчев петима души чакат влак, който може да промени всичко или нищо. На сцена „Дерида“ режисьорът Михаил Цанков и актьорите Александър Кендеров, Виктор Младенов, Георги Манчев, Калин Маринов и Михаил Недялков, търсят онова, което стои отвъд абсурда – нуждата да бъдеш приет, да обичаш и да намериш посока, дори когато не знаеш накъде вървиш.
Има гари, на които влаковете закъсняват. Има и такива, на които сякаш никога не са се движили. Там времето губи посоката си, надеждата се превръща в навик, а чакането – в единственото сигурно занимание на хора, които не знаят накъде да тръгнат... Четирима скитници срещат пропаднал илюзионист, който твърди, че е открил тайната на магическото изчезване. Оттук нататък реалността започва да се пропуква, но не за да отстъпи място на чудото, а за да разкрие колко чудати могат да бъдат самите човешки желания. Защото какво всъщност иска човек, който е изгубил посоката си? Да избяга? Да се върне? Да бъде някой друг? Или просто да намери място, на което никой няма да го отпрати?
За Михаил Цанков това е и големият въпрос на спектакъла. „Бягство от бягството“ – така режисьорът формулира пред БТА сърцевината на своя прочит на пиесата. Героите се опитват да се върнат към обществото, което ги е отхвърлило, да си възвърнат изгубеното място сред останалите. Но когато най-сетне успяват, разбират, че всъщност не са искали точно това. Илюзорният им свят, колкото и несъвършен да е, се оказва по-поносим от реалността, към която са се стремили.
КОГАТО НЕ ЗНАЕШ НАКЪДЕ ИСКАШ ДА ЗАМИНЕШ
Написана през 90-те години, пиесата на Христо Бойчев носи в себе си паметта за едно време на масово напускане на България – време, в което заминаването изглежда като обещание за ново начало. Според Михаил Цанков тази тема продължава да звучи актуално, но с една съществена промяна – днес мнозина искат да си тръгнат, без непременно да знаят къде искат да отидат.
В работата си по спектакъла режисьорът се опитва да даде конкретност на тази неопределеност: „Те искат да избягат, но от какво бягат и към какво точно бягат?“. Този въпрос се превръща в едно от основните изпитания на репетиционния процес. Защото зад привидно простото действие на чакането се крият различни желания, страхове и представи за бъдещето.
А какво чакат героите? „Чакат да се върнат към това, което са били, чакат едно по-добро бъдеще, където има любов, разбирателство, където са приети въпреки техните особености или заради тях. Чакат доброта“, казва Цанков. Тази доброта е може би най-важното, което липсва на гарата. Не непременно влакът, не непременно новият живот, а възможността да бъдеш приет такъв, какъвто си. Без да се налага да се поправяш, да се преструваш или да доказваш, че заслужаваш мястото си сред другите.
Цанков не прави съществена разлика между абсурда и реалността. Според него абсурдът постоянно вирее в действителността и корените му са именно в нея. Нужно е само да се вгледаме достатъчно внимателно, за да го разпознаем около себе си.
ДА ТРЪГНЕШ ПЕША, ВМЕСТО ДА ЧАКАШ
Ако гарата е метафора на живота, а влакът – на надеждата, какво остава за човека, който е уморен да чака? Михаил Цанков има категоричен отговор: „Аз лично бих тръгнал пеша“. Това не е просто жест на нетърпение. В него има убеждение, че човек трябва да осъзнае проблема си и да предприеме нещо, вместо безкрайно да очаква външна сила да го разреши. Дори когато действието изглежда абсурдно, то е за предпочитане пред неподвижността.
„Човек, когато има проблем, трябва да го осъзнае и да предприеме нещо по въпроса“, казва режисьорът. Според него този избор задава и един от най-интересните въпроси, които спектакълът оставя отворени – възможно ли е да намериш посоката си, без първо да знаеш къде отиваш? За Цанков отговорът минава през самото действие. Вярата му в необходимостта да направиш крачка е свързана и с желанието да разказва истории, в които човекът не остава завинаги в плен на очакването. Не е достатъчно да чакаш спасението да пристигне по разписание. Понякога трябва да напуснеш гарата.
ХУДИНИ, КОЙТО НЕ МОЖЕ ДА ИЗБЯГА ОТ СЕБЕ СИ
В центъра на тази история застава и Хари Худини – персонажът на Александър Кендеров. Той не е част от първоначалната група чакащи, но се оказва свързан с тях по начин, който размива границата между измамника и измамения, между онзи, който обещава спасение, и онзи, който отчаяно се нуждае от него. „Хари Худини е човекът, който не е част от тази групичка на чакащи влака, алкохолици, както сме определили и Христо Бойчев си ги е написал. Но той всъщност е най-големият алкохолик от всички тях и неговата единствена задача е да се напие“, разказва пред БТА Кендеров.
Според него в този контраст има нещо съществено за абсурда на пиесата. Илюзионистът, чието име напомня за легендарния майстор на измъкването от невъзможни ситуации, сам изглежда затворен в капана на собственото си съществуване. Човекът, който би трябвало да знае тайните на изчезването, не е непременно способен да се освободи от себе си.
Кендеров открива и лични сходства с героя си – най-вече, в умението му да манипулира ситуациите. „Нещо, което ми се повтаря доста дълго време, е, че аз успявам да манипулирам ситуацията много добре и умело, което е автогол“, признава актьорът с чувство за самоирония. За него работата по персонажа не приключва с репетициите и не се заключва в едно окончателно откритие. Напротив, той вярва, че именно в това се крие най-хубавото на театъра – с всяко представление можеш да откриеш нова дълбочина, да потърсиш друг нюанс, да се приближиш до героя по различен начин.
ПЪТЯТ МИНАВА ПРЕЗ „НАДЕЖДА“
Пътят до тази увереност обаче минава през съмнения. След продължителни репетиции на различни пространства, включително в читалище в квартал „Надежда“ и в НАТФИЗ, екипът стига до момент, в който трябва да потърси нещо повече от вече изградените персонажи. Следват индивидуални срещи с режисьора и по-задълбочено изследване на всеки образ. Така Худини постепенно придобива плътност – не като загадка, която трябва да бъде разгадана веднъж завинаги, а като човек, който непрекъснато разкрива нови противоречия. 
Има и още нещо – колкото и сериозни теми да стоят зад спектакъла, Кендеров признава, че му е трудно да потиска смеха си на сцената. Той и колегите му се забавляват с представлението, дори когато се докосват до болезнени въпроси.
Може би точно това е една от силите на абсурда – да позволи на смеха и болката да съществуват едновременно. Да се смееш не защото няма за какво да плачеш, а защото понякога смехът е единственият начин да понесеш онова, което иначе би било непоносимо, коментират от екипа на представлението.
ЛЮБКА И СМЕЛОСТТА ДА ИСКАШ ЛЮБОВ
Ако Хари Худини умее да манипулира ситуациите, Любка, в изпълнението на Калин Маринов, носи друго предизвикателство – откровеността на човек, който не се отказва да търси любовта.
Когато разбира, че ще играе женски персонаж, Маринов първоначално не приема идеята с особен ентусиазъм. „На мен не ми хареса тази идея, че трябва да играя жена, обаче после пък си я обикнах и много ми хареса“, разказва пред БТА актьорът. Това, което започва като съпротива срещу ролята, постепенно се превръща във възможност за откриване на нови качества в самия себе си.
Маринов признава, че има нещо у Любка, което би искал да притежава и извън сцената: способността да бъде толкова откровена в търсенето си, в стремежа си към любов. Това признание придава на героинята особена нежност. В свят, в който всички сякаш са изгубили посоката си, Любка не се отказва от желанието си за близост. Тя може да бъде смешна, непредсказуема и понякога абсурдна, но копнежът ѝ е разбираем. Иска да бъде обичана, да има бъдеще, да живее по-добре.
ЛЮБКА КЪМ... ДУБАЙ
Когато е попитан накъде би заминала Любка, ако можеше да се качи на влака, Маринов отговаря без колебание: „Към Дубай“. Представя си я привлечена от лукса, от обещанието за блясък и възможности, може би с междинна спирка в Турция. Отговорът е комичен, но в него се съдържа и нещо повече – мечтата за друг живот често се облича в конкретни образи с далечен град, лукс, нова външност, друго обкръжение. Въпросът е дали промяната на декора е достатъчна, за да се промени и усещането за собственото ни място в света.
Любка вероятно не би формулирала така дилемата си. Тя просто би тръгнала. И в това има чар – понякога желанието да живееш по-добре започва с една смела, дори наивна представа за бъдещето.
А на въпроса дали самият той би чакал влака, или би тръгнал пеша, Маринов отговаря, че хората, които активно се занимават с нещо – било то изкуство, занаят или друга работа, вече са поели по своя път. Самото действие е начин да не останеш на гарата.
МАЛКИЯТ БОЕН ОТРЯД СРЕЩУ БЕЗПЪТНОСТТА 
„Оркестър Титаник“ събира Александър Кендеров, Виктор Младенов, Георги Манчев, Калин Маринов и Михаил Недялков. Сценографията е на Ивета Милева-Димитрова. Режисьорът Михаил Цанков определя екипа като малък, но действен „боен отряд“. С актьорите го свързват приятелства, започнали още в студентските години, а с някои от тях и по-рано. Те вече имат общ музикален проект, групата „Живи и здрави“, покрай който постепенно се заражда и идеята за спектакъла.
Тази близост е важна за процеса, защото „Оркестър Титаник“ изисква не просто отделни актьорски изпълнения, а общо усещане за свят, в който персонажите непрекъснато се сблъскват, подкрепят, мамят и спасяват един друг. Те са сами срещу действителността, но не са сами на сцената.
Може би, това е магията, която Худини обещава – не способността да изчезнеш без следа, а способността да намериш начин да останеш, без да преставаш да бъдеш себе си, казват артистите.
ВЛАКЪТ МОЖЕ И ДА НЕ ДОЙДЕ, НО ПЪТЯТ Е ТВОЙ
В „Оркестър Титаник“ надеждата не е непременно светла и убедителна. Тя е объркана, понякога смешна, друг път болезнена. Седи на една изоставена гара заедно с хора, които са загубили твърде много, за да вярват лесно, и все пак не са изгубили напълно желанието си за нещо по-добро.
Хари Худини търси начин да избяга от себе си. Любка не се отказва от мечтата си за любов и по-добър живот. Останалите продължават да чакат, може би, влак, може би, прошка, може би, шанс отново да бъдат част от света. А между тях стои въпросът, на който всеки трябва да отговори сам: да останеш ли там, където си, с надеждата, че нещо ще се промени, или да поемеш риска да тръгнеш, без да знаеш накъде?
Александър Кендеров признава, че и неговият герой, и самият той, не знаят точно накъде води пътят. Но вярва, че релсите ще го отведат в правилната посока. Калин Маринов вижда в активното занимание с изкуство и работа вече направена крачка напред. Михаил Цанков би тръгнал пеша. Защото магическото изчезване не е само да се превърнеш в някой друг, а и да изчезнеш от очакванията на света, който те е отхвърлил, и да си позволиш да измислиш собствен начин на съществуване. А ако влакът така и не дойде? Тогава остава пътят и онези, с които можеш да го извървиш...

Автор – Даниел ДимитровОператори – Красимир МихайловМонтаж – Валя Ковачева