Режисьорът Стоян Радев поставя „Ането“ в Столичния куклен театър. Емблематичната творба на Ангел Каралийчев оживява в нов сценичен прочит, който запазва класическия текст, но го поставя в света на днешните деца – сред забравени играчки, предмети и една детска стая, в която книгата отново може да стане повод за игра и живо общуване.
В спектакъла участват Венцислава Асенова, Диляна Спасова, Камен Асенов, Любомир Генчев и Мариан Рангелов. Сценографията е на Никола Тороманов-Фичо, хореографията – на Теодора Попова, а музиката – на Милен Кукошаров.
За Стоян Радев „Ането“ не е просто познато заглавие от детството. То е личен спомен: „Това е книгата, която баща ми четеше, преди да се науча аз да чета. След което ми я четеше, дори когато можех да чета, защото много обичах баща ми да ми чете“, разказва той пред БТА. Тази лична връзка стои и зад отдавнашното му желание да постави текста на сцена.
Това, което предлага сега обаче не е опит да „осъвремени“ Каралийчев. Напротив, той държи на оригиналния разказ:  „Дали го осъвременявам? Не го осъвременявам. Ние вървим по книжката, така, както е написано от Ангел Каралийчев“. Съвременният прочит се появява не чрез промяна на историята, а чрез начина, по който тя започва да се случва пред зрителя. В центъра е детска стая. Децата откриват книгата, започват да я четат и постепенно самите те влизат в света ѝ. Четенето се превръща в игра, а играта – в начин да бъдат заедно.
ДА НАКАРАМЕ ДЕЦАТА ДА ИГРАЯТ...
„Аз искам децата, ако се върнат към литературата, към българските приказки, тези приказки да ги накарат да играят. Самите деца да играят“, обяснява Радев.
Тук се срещат Каралийчевият свят и проблемът на съвременното детство. Детската стая в спектакъла е пълна с предмети и стари играчки – вещи, които днес все по-често остават незабелязани за сметка на електронните устройства. Те обаче не са просто част от сценографията: „Има деца, които са в своята детска стая. Детската стая е пълна с предмети, стари играчки и изведнъж целият този свят, на който в съвремието не му обръщаме внимание, започва да оживява“.
Това е и един от големите уроци, които Стоян Радев казва, че е получил от първата си среща със Столичния куклен театър – „И ние играем Ромео и Жулиета“. Още тогава той е имал желание да работи с куклени актьори. Това, което открива, е способността им да не се ограничават единствено до собственото си присъствие, а да превръщат целия свят около себе си в партньор.
ТОВА, КОЕТО Е НАЛИЧНО В „АНЕТО“, Е НАЛИЧНО В СЪРЦЕТО НА ВСЕКИ ЧОВЕК...
„Куклените актьори могат да дават живот на всичко около себе си. Оживяват предмети, оживяват цялото пространство“, смята режисьорът. За него това е фундаментална особеност на кукления театър, която се оказва важна, включително и в работата му в драматичния театър. Докато там актьорът често е концентриран преди всичко върху себе си, в кукления театър погледът непрекъснато се обръща към света наоколо и към зрителя.
Затова и второто му идване в Столичния куклен театър не е случайно. Той иска да се увери в онова, което първата среща му е показала – че кукленият театър изисква любопитство към целия свят и особено отношение към публиката. В „Ането“ този принцип се превръща в самата материя на спектакъла. Старите играчки, забравените предмети, детската стая – всичко може да стане част от играта. „Куклите, с които работим, са много еклектични. Те са старите детски играчки, които са забравени за сметка на електронните устройства. И ние казваме: Хайде сега да оставим електронните устройства малко и да се огледаме наоколо“, коментира Стоян Радев.
Зад това, на пръв поглед просто предложение, стои тревога за начина, по който децата общуват днес: „Защото иначе децата са самотни, те са изолирани едно от друго. Ние искаме да ги върнем към живото общуване, помежду им и към любопитството, към този свят, който ги заобикаля“.
Живото общуване е една от големите теми, които представлението извежда от Каралийчевата приказка. „Ането“ съдържа любов, раздяла, страх, изпитание и завръщане – преживявания, които са част от човешкия опит независимо от възрастта. Но според Радев съвременният човек все по-трудно си спомня това: „Това, което е налично в „Ането“, наистина е налично в сърцето на всеки човек. Въпросът е, че хората и децата, за съжаление, забравят, че са хора. Забравят, че имат сърца, че имат души“...
Режисьорът определя задачата на спектакъла като своеобразно припомняне – не да покаже на децата нещо, което те не знаят, а да върне вниманието им към нещо, което по природа вече носят в себе си: „Искаме да върнем този спомен – че сме хора, които се вълнуват, които тъгуват, които се смеят“.
ЗАВРЪЩАНЕ КЪМ ЧОВЕЧНОСТТА
В „Ането“ едно дете се уплашва, бяга от дома и се загубва, а неговият дядо тръгва да го търси. За Радев това търсене може да бъде прочетено и като метафора на днешния човек: „Цялата история е свързана с това търсене. Аз го превеждам така – хората са се загубили по линия на собствената си човечност“. 
„Спектакълът представлява едно завръщане към човечността, която е в нас. Но ние сме станали слепи за нея, защото устройствата, с които работим, непрекъснато слагат пред очите ни нещо друго“, казва режисьорът. По думите му дори способността ни да преживяваме настоящия момент е започнала да се променя. Вместо да останем в преживяването, често се опитваме да го запишем, заснемем и съхраним като изображение.
„Ние дори не можем да преживеем какъвто и да е миг помежду си, защото обикновено, да речем, снимаме това, което искаме да преживеем. Вместо да го преживяваме, ние вдигаме фотоапарата на телефона си и го заснемаме. После го разглеждаме, все едно е музеен експонат и сме пропуснали да преживеем този миг, просто да го преживеем“, коментира той. Това е целта на спектакъла, казва режисьорът – да върне зрителя към непосредственото преживяване.
ВСИЧКИ ИГРАЕМ ВСИЧКО...
Идеята за играта е заложена и в актьорското решение. В „Ането“ няма строго разпределение на ролите в традиционния смисъл. 
„Решението е деца в детска стая четат „Ането“. Те започват да си играят, както във всяка детска игра. Няма разпределение строго на ролите, ами всяко дете иска да мине през всичко, което историята позволява“, обяснява Стоян Радев. Затова един и същ персонаж може да се появи при различни актьори, а дядото, магарето, кучето, врабчето или патето могат да бъдат „изиграни“ от различни тела.
„Децата искат да преживеят всичко това, да го прегърнат и да им се случи“, допълва той.
Сред актьорите е Диляна Спасова, за която срещата с Каралийчевия текст също се оказва особено актуална. В спектакъла тя преминава през множество образи – от врабчето и маймунката до момченце и момиченце. „Всички играем всичко – от бебе до баба“, казва пред БТА Спасова. Тя определя персонажите си като „доста преминаващи персонажи, които разказват истинския свят, който ни заобикаля“.
При толкова различни образи, гласът също се превръща в инструмент за изграждане на персонажа. Според актрисата той се определя от характера и душевността на образа: „Гласът се дефинира спрямо характера, който искаме да предадем. Когато се прави един образ, както в истинския живот, всеки човек спрямо неговата душевност и темперамент има външен облик. И всъщност гласът се дефинира спрямо самия характер и образ – от режисьора и от актьора, от усета и посоката на режисьора“.
Но същинската среща между актьора и куклата се случва отвъд техниката. Спасова признава, че често по време на спектакъла усеща как границата между човека и неодушевения предмет изчезва: „В много моменти усещам, че куклата и човекът се свързват ведно и могат да покажат реалността такава, каквато е“. Именно това – „неживата материя да оживее“, тя определя като основата на кукления театър.
КАРАЛИЙЧЕВ, КОЙТО СЕ ОКАЗВА „МНОГО ДНЕШЕН“
За Диляна Спасова един от най-неочакваните аспекти на работата по „Ането“ е именно усещането, че Каралийчев не е далечен автор: „Интересно е, тъй като той е много днешен автор. Въпреки че е доста стар разказът, той е много сегашен и много се отнася до днешното време“.
Разликата между света, в който е написана творбата, и света на днешните деца се проявява най-вече в начина на игра:  „Преди децата страшно много си играели с какво ли не, а в днешно време, поради навлизането на технологиите, на всички VR устройства и възможности, които имат, те забравят, че всъщност е много лесно да хванеш един стол или една маса и да разиграеш цял свят с тях“. В този смисъл, „Ането“ не се нуждае от насилено осъвременяване.
Самото връщане към начина, по който децата някога са играли, вече е съвременен жест, а „децата са една от най-трудните публики, тъй като те са много искрени“, допълва Спасова.
По думите ѝ детето не прикрива скуката си, не се преструва, че му е интересно, и не остава непременно в залата от учтивост: „Ако не им хареса нещо, веднага ще кажат от публиката „Не ми харесва“ и ще си тръгнат“. Възрастният има способността да прикрие реакцията си, детето – не. Затова според актрисата да задържиш детското внимание е дори по-трудно.
„Да хванеш детското внимание е, смея да твърдя, по-трудно, отколкото при възрастните“, това според нея поставя спектакъла пред още едно предизвикателство – да бъде едновременно интересен за децата и за възрастните, които ги придружават. Стоян Радев не вижда противоречие в това. За него разделението между „детски“ и „възрастен“ зрител е до голяма степен условно: „Аз мисля, че е възможно, доколкото нашето порастване е, така да се каже, една илюзия“. 
Според него човек, независимо от възрастта си, остава „млад, учуден, невръстен, питащ се какво става с този свят“. Важното е да не забрави това: „И когато ние припомняме на децата, че са човеци, това припомняне е абсолютно валидно и за родителите – и по отношение на хумора, и по отношение на тъгата“.
Затова смехът и тъгата в „Ането“ не са разделени според възрастта. Те са общи човешки преживявания: „Това са, така да се каже, изживявания, които по-скоро събират с публиката, а не разделят на деца и възрастни“.
КАКВО ОСТАВА ОТ КАРАЛИЙЧЕВ?
Ако от целия свят на Ангел Каралийчев можеше да вземе само едно нещо, Стоян Радев не се колебае: „Светът на Каралийчев е много скъп, съкровен свят. И ако аз мога да взема някаква квинтесенция от него, това е именно човечността“. За него в човечността се срещат и противоположностите, които правят човека цялостен: „В нея се съдържат и сълзите, и смехът, и те вървят ръка за ръка, и едно цялостно човешко същество там продължава да живее“.
Това е, което режисьорът иска да запази и да предаде нататък – не само на зрителите, но и на децата, които ще влязат в спектакъла като в игра: „И аз искам него да прегърна, него да запазя, него да взема с себе си, него да вземат с себе си и зрителите на спектакъла“.
Диляна Спасова избира друга, но близка формулировка: „Любовта към родината, към истинското и към корените“. Така „Ането“ се оказва среща не толкова между стар и нов свят, колкото между забравено и отново открито човешко преживяване, между книгата и играта, между детството и спомена за него, между предмета и оживелия персонаж, между екрана и непосредствения поглед към човека срещу теб...

Автор – Даниел ДимитровОператор – Емил АлександровМонтаж – Валя Ковачева