Какво се случва с едно момиче, когато всички около него започнат да твърдят, че знаят какво му се случва. В „Е.Е.“ на Олга Токарчук отговорът остава неуловим – Ерна Елцнер може да бъде медиум, пациент, научен обект или просто млада жена, която преживява света по начин, който останалите не разбират. В сценичната версия на романа Гжегож Яжина не се опитва да разреши тази загадка. „Ние не отговаряме на въпросите, ние ги задаваме“, казва пред БТА режисьорът. Сцената превръща въпросите на Токарчук в тела, гласове, светлина, музика, видео и цвят.
Ерна Елцнер започва живота си на сцената в черно и бяло. Постепенно, с усилването на емоциите и с освобождаването ѝ от чуждите представи за това коя е, се появява цветът. Така сценографът и костюмограф Анна Аксер-Фиялковска описва пред БТА един от ключовите визуални принципи на постановката в Младежкия театър.
Историята на момичето се развива в началото на XX век – време, в което науката, зараждащата се психология, спиритизмът и мистиката съществуват едновременно и понякога се оказват странно близо един до друг. Ерна усеща присъствия, чува гласове, преживява състояния, които останалите не могат да обяснят. За едни тя е медиум, за други – психологически случай, за трети – възможност да изследват границите на човешкото съзнание и да утвърдят собствените си научни идеи. За самата Ерна обаче въпросът е друг – как да излезе от ролята, която другите са ѝ определили...
ОТ РОМАНА КЪМ СЦЕНАТА
Пътят на Гжегож Яжина към „Е.Е.“ започва много преди спектакъла. Когато Михаил Байков, директорът на Младежкия театър, му предлага да работи с трупата, още от самото начало му казва, че би искал да поставят произведение на Олга Токарчук. За Яжина изборът не е случаен. Той познава романа от 90-те години, когато го е чел като млад и дори си е водил бележки с мисълта, че някой ден може да го постави. Години по-късно книгата се връща при него – вече в друг контекст.
„Върнах се към този роман и открих, че за настоящия момент в България той може да бъде много интересен“, казва режисьорът. Причината е свързана не само с историята на Ерна, но и с онова, което стои зад нея – човешката потребност да вярва, да търси отвъд видимото, да намира обяснения за неща, които не разбира.
„Става дума за тази потребност – тази много силна потребност от спиритуализъм и духовен живот, както и за начина, по който фалшифицираме реалността“, казва Яжина. 
Работата по сценичния текст започва преди около година заедно с Роман Павловски-Фелберг. Постепенно към тях се присъединява целият творчески екип и романът започва да се превръща в сценичен свят. Това превръщане обаче има едно важно условие. Яжина се среща с Олга Токарчук и получава от нея ясна молба – спектакълът да остане възможно най-близо до романа. 
„Тя много внимателно, но все пак категорично, ни помоли да бъдем възможно най-близо до романа“, спомня си режисьорът. Именно това се оказва едновременно ограничението и предизвикателството: „Ние работим с нейния живот“. Затова екипът трябва да намери начин да запази духа и структурата на книгата, но същевременно да направи онова, което само театърът може: „Трябваше да го адаптираме за театър“.  Резултатът, според Яжина, е спектакъл, който остава близо до романа, но едновременно с това го разширява с езика на сцената: „Вярвам, че когато гледаме спектакъла, наистина изпитваме удовлетворение, защото той е много близо до романа, но същевременно доста го обогатяваме. И се надявам, че този роман ще получи нов живот“.
ДА НЕ СЕ ОБЯСНЯВА НЕОБЯСНИМОТО
Една от най-съществените особености на „Е.Е.“ е, че Токарчук не предлага окончателен отговор на въпроса какво всъщност се случва с Ерна. Реално ли е онова, което тя преживява? Има ли тя медиумни способности? Става ли дума за психологически процес? Или всички около нея просто виждат в нея онова, което искат да видят? Театралният спектакъл не се опитва да разреши загадката: „Ние не отговаряме на въпросите, ние ги задаваме“, казва Яжина. Но начинът, по който сцената задава тези въпроси, е различен от начина, по който го прави литературата. В книгата читателят разполага със собственото си въображение. 
„В сравнение с книгата, правим много повече чрез персонажите. Виждаме тези персонажи, усещаме ги, визуализираме ги, следваме емоциите им и пренасяме тези чувства във видеото, в музиката, в светлината“, допълва Яжина. Така спектакълът не се стреми да отнеме загадъчността на романа, а да я преведе на друг език: „И мисля, че в този случай спектакълът в някои отношения ще бъде по-богат от книгата“.
По думите му това не е сравнение, в което театърът трябва да победи литературата. Веднага подчертава уникалността на романа: „Разбира се, книгата е съвършена – тя е като собствена вселена“. Разликата е в начина на преживяване: „Когато четете книгата, имате собствено въображение. Но тук преживяването ще бъде различно“.
ИСТОРИЯ ЗА ПРЕВРЪЩАНЕТО В ЖЕНА
Под всичко мистично, необяснимо и научно в „Е.Е.“ Яжина открива история, която е много по-интимна – история за порастването. За момичето, което всички останали са превърнали в обект, докато самата тя се опитва да стане субект на собствения си живот: „Спектакълът е за една млада жена, едно младо момиче, което съзрява, а другите хора се отнасят към нея като към медиум, като към пациент, като цяло – като към болен човек“.
Около Ерна се появяват и други хора: „Има много лекари и други хора, които я използват за собствените си цели, за своите експерименти и за идеите си за науката днес“. Но тя има собствено желание, което постепенно започва да изплува изпод всички определения, поставени върху нея: „Тази жена мечтае да излезе от тези обстоятелства – от семейната среда и обкръжението си, и да се превърне в жена, в зряла жена“.
Тук режисьорът вижда същинското ядро на историята: „Така че това е книга, това е история за женстването, за превръщането в жена“. Мистерията около Ерна тогава придобива и друго измерение. Нейното тяло, психика и поведение са постоянно наблюдавани и тълкувани от другите, но нейното порастване е процес, който не може да бъде вместен в чужда научна или мистична система.
ТЕАТЪР, КОЙТО ТРЯБВА ДА СЕ УСЕЩА С ЦЯЛОТО ТЯЛО
За Яжина визуалният и звуковият език на представлението не са украса към текста. Те са част от начина, по който публиката ще разбере, или по-точно ще преживее, света на Ерна: „Използваме много средства, много различни инструменти в спектакъла, за да разширим преживяването на публиката“.
„Харесваме спектакли, които хората не могат да възприемат само с ума си – да слушат думите и да ги разбират единствено чрез интелекта си“, допълва режисьорът. Той търси представления, които не просто се разбират, а се усещат:  „Обичам представления, които публиката може да почувства, които предизвикват емоции и на които тя може да реагира дълбоко и емоционално. Харесваме, когато цялото тяло на публиката е въвлечено в спектакъла“.
В този смисъл, въпросът за красотата също не е само въпрос на визуална привлекателност. „Можем да кажем, че спектакълът е доста естетичен. Не знам дали това е красота или не, но определено е доста естетичен“, казва Яжина. Красотата при него е част от цялостното сценично преживяване – едно от средствата, чрез които спектакълът може да стигне до зрителя не само през мисълта, но и през сетивата.
ОТ ЧЕРНО-БЯЛО КЪМ ЦВЯТ
Този принцип се вижда особено ясно в работата на сценографа и костюмографа Анна Аксер-Фиялковска. Преди да създаде визуалния образ на Ерна, тя започва не от костюма, а от човека, който ще го носи.
„Преди всичко работя по начин, при който първо изучавам актьора или актрисата. Най-важното за мен е никога да не си представям костюм, преди да съм видяла актьора на живо“, обяснява тя. Това е част от колективния процес: „Ние сме екип и винаги работим заедно, разговаряме заедно и първо развиваме идеята като екип“.
За „Е.Е.“ отправната точка са старите фотографии: „Най-вече се опитахме да разгледаме стари фотографии. Черпихме много вдъхновение от старите снимки и от тяхната визия“. Но зад историческата достоверност има и друга, по-важна визуална идея: „Мисля, че Ерна започва в един черно-бял свят и когато емоциите ѝ се засилват и тя постепенно се освобождава, тогава на сцената се появява цветът“.
Това е визуална метафора за процеса, който Яжина описва като „превръщането в жена“. Цветът не е просто елемент от костюма. Той се превръща в знак за промяната – за раздвижването на вътрешния свят на героинята и за постепенното ѝ освобождаване от рамките, в които другите са я поставили.
КОСТЮМЪТ КАТО ЕЗИК
За Аксер-Фиялковска костюмът има задача, която далеч надхвърля историческата или естетическата достоверност:  „Мисля, че костюмът в театъра е нещо, което трябва да надхвърля сетивното. Когато гледаме спектакъл, трябва много бързо да получим информация кой е персонажът“.
Костюмът е един от най-силните инструменти за това, смята тя: „Освен че създава цялостния образ на персонажа, искаме чрез него да предадем и емоциите, така че човек от публиката много бързо да може да ги разпознае“. Така дрехата може да разкаже нещо, което персонажът сам не казва, особено в история като „Е.Е.“, където значителна част от преживяванията на героинята остават отвъд езика.
Според Аксер-Фиялковска костюмът не само разказва за актьора, той започва да влияе върху персонажа и върху актьорската игра.
Тя описва конкретния момент, в който това се случва. След разговорите с режисьора и постепенното изграждане на спектакъла, идват пробите:  „В момента, в който започнат пробите на костюмите, и видят около себе си останалите персонажи, тогава настъпва моментът, в който разбират към какъв свят принадлежат“. Тогава костюмът престава да бъде идея и се превръща в реалност. Заедно с него се променят движението, присъствието и отношението към останалите персонажи.
ДА ОТКРИЕШ КРАСОТАТА ВЪВ ВСЕКИ ЧОВЕК
Ако за Яжина красотата е част от естетическия език на спектакъла, за Аксер-Фиялковска тя е още по-лична част от работата ѝ: „Мисля, че в моята работа красотата винаги е важна“.
Тя обаче не говори за красота като за идеализиран образ: „Преди всичко, за мен е важно да виждам красотата във всеки човек, във всяка личност – да подчертая тази красота“. Това превръща сценографията и костюма в своеобразен начин на гледане: „Моята задача е да извлека красотата от човека“.
В спектакъл за момиче, което постоянно е гледано, изследвано, тълкувано и определяно от другите, това придобива особена тежест. Ерна е наблюдавана от лекарите. Тя е наблюдавана от семейството. Наблюдавана е като възможен медиум, като пациент, като научен феномен. Сценичният образ може да направи обратното – не да превърне човека в обект на наблюдение, а да му даде пространство да се появи като самостоятелна личност. „Мисля, че във всеки спектакъл трябва да има красота. Така че бих го казала по следния начин – моята задача във всичко, което правя, е да открия красотата във всеки персонаж и да му позволя да бъде свободен“, обобщава Аксер-Фиялковска.
МЕЖДУ НАУКАТА И НЕВИДИМОТО
Именно в това напрежение – между желанието да се обясни и потребността да се повярва, между науката и спиритизма, между погледа на другите и личното преживяване – „Е.Е.“ намира своята съвременност.
Началото на XX век, в което се развива историята, не е просто исторически фон. Това е време, когато границите на човешкото знание се разширяват, но заедно с това се появяват и нови области на неизвестното. Човекът започва да изследва психиката си с научни инструменти, но продължава да търси обяснения и отвъд рационалното. Ерна се оказва точно в тази гранична зона. И може би именно затова Яжина не иска да даде окончателен отговор.
Защото ако спектакълът каже какво „наистина“ се случва с Ерна, той ще затвори пространството, което Токарчук създава. Вместо това театърът го отваря, прави видими персонажите, емоциите, дава форма на онова, което книгата оставя на въображението, превръща музиката, светлината, видеото, пространството и костюма в продължение на въпросите, вярват в екипа на спектакъла. И оставя публиката в същото положение, в което се намира Ерна – между няколко възможни обяснения, без сигурност кое от тях е окончателното...

Автор – Даниел ДимитровМонтаж – Валя КовачеваОператор – Красимир Михайлов