Тя беше енигма. Жена с маслинови очи, в които се оглеждаше цялата болка и красота на българската душа. Актриса, за която сцената беше изповед, а не занаят. Художник, чиито картини видяха бял свят едва след смъртта й. Човек, който мразеше шума и светските събития, но чийто талант беше обявен за национално богатство. Това е Катя Паскалева - актрисата-картина, непокорната скитница на българското кино и театър.
На днешния 18 септември тя щеше да навърши 81 години. Родена в Петрич през 1945 г., Катя Кирилова Паскалева израства в Перник, където семейството й се мести, когато е още дете. Още като малка е запленена от театъра и прави своя дебют на сцената като първокласничка. Съдбата й е предопределена по трагичен начин - баща й издъхва в ръцете й и с последните си думи я насърчава да стане актриса. Мечтата й да бъде археолог и да пътува отстъпва място на сцената.
Фурорът с „Козият рог“


През 1963 г., без особена предварителна подготовка, Катя се явява на конкурс за Висшия институт за театрално изкуство „Кръстьо Сарафов“ (днес НАТФИЗ). Сред повече от хиляда кандидатки, тя е една от 15-те избрани девойки. В нейния випуск са Стефан Данаилов, Стефан Мавродиев, Руси Чанев, Елена Райнова и Меглена Караламбова - цяло съзвездие от таланти, които ще завладеят българското кино и театър. Завършва през 1967 г. в класа на Методи Андонов.
Истинската й звезда изгрява с култовия филм „Козият рог“ (1972) на режисьора Методи Андонов. В ролята на Мария - израсналата дъщеря, която заедно с баща си търси отмъщение за убийството на майка си - Катя Паскалева създава един от най-незабравимите образи в българското кино. Филмът, създаден по „Диви разкази“ на Николай Хайтов, бележи и една смела стъпка - Катя се снима гола, ставайки първата българска актриса, която застава пред камера без дрехи. Именно Хайтов настоява тя да изпълни ролята.
Театърът - нейната изповед
Успехът в киното никога не засенчва любовта й към театъра. Катя Паскалева работи в драматичните театри в Добрич и Пазарджик, в Пловдив, в Театър „София“, а от 1985 г. е актриса в Сатиричния театър „Алеко Константинов“. Театралният й дебют е с ролята на Албена в Пазарджишкия театър. Сцената я помни с превъплъщенията й в Нина от „Чайка“ на Чехов, Розалинда от „Както ви се харесва“ и Вера от „Дипломат“.
„За мен награда е, когато видя разбиращи очи в публиката“, казва тя. „Играе ми се. Не ме ласкаят наградите“.
За нея театърът не е занаят, а изповед - свещен акт на споделяне между актьора и зрителя.
Подготовката й за моноспектакъла „Скитница“ от Жан-Клод ван Итали е показателна за нейния подход. За да влезе в кожата на бездомница в Ню Йорк, Катя прекарва часове наред, преоблечена като клошар, сред истински клошари по софийските улици. Това не беше метод, а живот. Моноспектакълът, единствен в кариерата й, се превръща в нейна лебедова песен - изигран е в Сатиричния театър година преди да започне мъчителната й битка с болестта.
Любовта и самотата
В личния си живот Катя Паскалева е също толкова страстна и дълбока, колкото и на сцената. Първата й голяма любов е художникът Георги Божилов-Слона. Калдъръмените улички на Стария Пловдив още нашепват легенди за тяхната любов. Омъжва се за него малко преди да завърши академията и той я следва в Добрич, където е разпределена. По-късно Катя се влюбва в режисьора Иван Росенов, който става вторият й съпруг. Въпреки раздялата, двамата със Слона остават много близки до края на живота си.
Журналистът Георги Тошев, който по-късно пише книгата за нея „Тишина от думи“, я описва като „много особена“ личност.
„С Катя имах много емоционално приятелство“, спомня си той. „Тя беше много отворена към другите, но в същото време поставяше една невидима бариера“.
Когато я среща като млад репортер през 1990-1991 г., тя му казва, че разполага с 15-20 минути, а остават два часа. Това са трудни години за актрисата - след върха на кариерата й, когато остава без достатъчно ангажименти. Болката е видима в скромния й бит в апартамента на „Янко Сакъзов“ 70 - в картините по стените, в снимките.
Тишината, която говори
Катя Паскалева не беше само актриса. Тя рисуваше изумителни картини, пишеше текстове. Режисьорката Ема Константинова я определя като „еманация на артистизъм, талант“. Едва след смъртта й е показана изложба с нейни картини, озаглавена „Аз, Катя“. Георги Тошев разказва, че хората от сферата на изобразителното изкуство са били наистина учудени, когато са видели нейния талант. Самата Катя обаче има ниска самооценка за своите художествени умения и мълчи за тях.
Последните месеци от живота й са белязани от тежката битка с рака на гърлото, за който подозренията падат върху дългогодишното й пушене. Тя напуска този свят на 23 юли 2002 г. в София, само на 56 години. Борбата й продължава близо година, но блясъкът в очите й не помръква. Загубила гласа си, Катя контактува със света посредством лист и химикал. От тези последни бележки се ражда книга, която ще ни напомня за нея.
„Господ ми е дал неприлична емоционалност и лесни сълзи. Жалостива съм към другите, а към себе си - безпощадна“, казва тя за себе си в интервю с Миряна Башева. И още: „Да си мислим, че сме звезди - това са глупости, жалка работа“.
Наследството
През 2023 г. улица в столичния квартал Драгалевци получава името на Катя Паскалева. Това навярно би я изненадало - тя, която никога не е искала нищо за себе си, която се е сближавала с портиерките и осветителите в театъра. Кинокритикът Геновева Димитрова нарича нейните героини „мадони с тъжна хубост, които гонят мечтите си с непоколебимостта на богини“.
Общо над 20 филма и десетки театрални роли - това е официалният й път. Но истинското й наследство е в спомена за една жена, която не се страхуваше да бъде уязвима, която превръщаше болката в изкуство и която вярваше, че за да се създава изкуство, са нужни талант и доброта.
Катя Паскалева не беше светица, нито грешница. Тя беше артистка. Жена, която живееше ролите си, докато те не ставаха нейна плът и кръв. Скитница, която никога не спря да търси себе си в очите на публиката. И която, дори когато гласът й замлъкна, продължи да говори - чрез тишината на думите, които остави след себе си. 
Ето една много, много малка част от тях:
„Човекът е изчерпан тогава, когато започне да се харесва“.
„Професията на актьора е битка със самия себе си“.
„Да играеш роля е като да обичаш - или се отдаваш напълно, или изобщо не се получава“.
„За да се създава изкуство, е нужен талант. Но освен него е нужна и доброта“.
„Хората станаха по-материални, отколкото заслужава един човешки живот. Забравят, че всичко е тленно“.   
По материали от интернет