Ицко Финци говори пред БТА за града, който е останал в паметта му, за бащиния глас, театралната реч, приятелите, самоиронията и „всичките идиотщини“ на днешния свят, без да иска старата София обратно...
„Не ми липсва. Знам, че това е невъзможно“, казва той. В новата му книга-албум „В София, каквато беше“ са останали хората, улиците, спомените, файтоните, приятелите и онзи град, който продължава да съществува, макар вече да го няма. Книгата беше представена в Малък градски театър „Зад канала“, където Финци рецитира Едгар Алън По – така, както го е чувал от баща си, и прочете два разказа, написани буквално в последния момент, часове след предаването на книгата за печат.
„Приемам София такава, каквато е. Да, не е комфортна“ – това може би е най-краткото обяснение на отношението на Финци към града в новата му книга. Няма опит за връщане назад, няма сантиментална молба към миналото да се върне: „Спомням си дали бих искал сега да има някое място, което някога е било. Не, аз знам, че това е невъзможно. Не ме занимава това“.
Финци знае, че има градове, които се нареждат по-високо в класациите за качество на живот – спомня си Виена и Ванкувър. София не е сред тях. Но това не променя личната му връзка с града: „Знам, че центърът е симпатичен, наистина, и защото е свързан с живота ми в София. И знам, че покрайнините не са като центъра“. А какво липсва: „Много неща няма. То не е едно. Много неща няма, но то е нормално да е така. Тоест, като знаеш през какво е минала София...“. 
ПО-ДОБРЕ СЕ ПИШЕ, КОГАТО Е ПО ПОРЪЧКА
Книгата се появява и по необичаен за Финци начин. Идеята идва от съпругата му доц. Лиза Боева, с която работи в платформата „Филизи 33“. Той вече ѝ е разказвал различни истории за София и тя му предлага да ги напише.
„Тя каза: „Хайде да издадем книга“, защото съм ѝ разказвал разни неща. Предложи ми да ги напиша и ще искаме парична подкрепа от Софийската община. Така и стана“, уточнява с усмивка Ицко Финци.
Така личните спомени се превръщат в книга, а актьорът-писател признава нещо, което звучи почти като рецепта за собственото му писане: „Интересно, че когато получавам поръчка, по-добре пиша, отколкото да седна и сам да си кажа: я да напиша нещо. И сега беше така – имах имах поръчка „София“. И оп, почвам да вадя разни панделки“. 
ГЛАСЪТ НА БАЩАТА И ЕДНА ЗАБРАВЕНА СЦЕНИЧНА РЕЧ
Книгата не е само за София. В нея има и нещо много лично – връзката с бащата и с начина, по който той се е отнасял към художественото слово. При представянето Финци рецитира стихове на Едгар Алън По – така, както ги е чувал навремето от баща си – детайл, който бе част и от замисъла на самото събитие.
„От една страна, баща ми се отнасяше така към художественото слово, както се опитах тук да възпроизведа. А от друга страна, винаги ми казваше: „Трябва да играеш естествено. Трябва да си естествен. Това е естествено“, спомня си Финци. Какво означава това? „Без превземки. Без преувеличения. Просто и смислено“, но тук идва един от характерните парадокси в разказа му – когато баща му е рецитирал, той всъщност правел обратното.
Финци си спомня за друга театрална епоха, за различен патос и за актьорите в Народния театър, които са имали своеобразно отношение към словото „с такава патетика, особена патетика“. После сценичната реч постепенно се променя. Според Финци настъпва движение: „Полека-лека, когато пролетариатът взе властта, започна някакво движение към естествена, улична реч – сценичната реч да бъде като уличната, което и до днес може би е беда“.
По думите му в България сценичната реч не е на почит: „Тя е една особена реч, която хем е проста, хем е човешка, но е по някакъв начин сценична, театрална“.
ДАЛИ ДРУГИТЕ БИХА СХВАНАЛИ САМОИРОНИЯТА?
Докато пише книгата, Финци мисли и за конкретни хора, за приятелите си, за това как някой би реагирал на написаното, какво би казал друг...
„Знам, че приятелите биха схванали иронията, но дали другите биха схванали и как възприемат самоиронията?“, пита се той. Сред имената, които споменава в четивото, се сеща за Валери Петров. А след като книгата вече е била предадена за печат, Финци съжалява, че не е написал нищо за друг свой приятел – Юли Стоянов, кинематографист, публицист и майстор на документалното кино: „Много умен, много деликатен и личност“.
Тези пропуски също са част от паметта. Невъзможно е всичко да бъде побрано в една книга. А за младите читатели Финци се надява тя да отвори врата към един живот, който вече не съществува по същия начин: „За тях бих искал да им е интересно какъв е бил животът някога“.
Книгата има и по-личен пласт. В един от разказите Финци говори за собствените си душевни тързания, породени от обществения живот и политическата действителност: „Има читатели, които като са ме гледали да играя, са се питали: „А тоя всъщност в живота що за човек е?“. Това е една от причините книгата да не бъде просто албум със спомени за стара София, а и опит човекът зад актьора да се покаже малко повече.
НИКЪДЕ НЯМАМ НАПИСАНО...
Има нещо, което Финци разбира, едва след като книгата вече е заминала за печат: „Никъде нямам написано как се отнасям към сегашната, актуалната действителност с всичките идиотщини в нея – световни и вътрешни“.
Затова разговорът за старата София стига до днешния свят: „Аз съм за защита на жертвата“.
На въпрос какво е отношението му към света днес, Финци не говори дълго: „Аз съм на страната на Украйна, ако това Ви интересува“. После уточнява защо: „Считам, че тя е жертва и това е в основата на всичко. Аз съм за защита на жертвата. Срещу нападателя“. Обяснява позицията си: „Да, и това се свързва вече и със вътрешните настроения тук, в България“.
За кого е написана книгата? „За различни читатели“, отговаря Ицко Финци. Така разговорът за София, каквато беше, стига до настоящето – до света, който също се променя, до личните спомени, до театъра и до начина, по който думите се произнасят и запомнят. А между миналото и настоящето остава книгата – опит не толкова да върне старата София, колкото да събере нейните следи – местата, хората, историите, усещането за живот, което с времето се превръща в памет...

Автор – Даниел ДимитровМонтаж – Валя КовачеваОператор – Борислав Бориславов