Алтернативно пространство за хора, които имат потребност да пуснат в душите си артистичен дух. Артистичен дух, който обаче не те кара задължително да облечеш официален костюм и два часа да си само зрител, а напротив, можеш да дойдеш с любимите си удобни дрехи и не само и просто да съзерцаваш, а да съпреживяваш и да се почувстваш част от това, което се случва сцената.
Може би това е едно от определенията на най-новото място в Русе, където се случват различни артистични събития. Адресът е познат на хората от по-зрялото поколение - „Александровска“ 28. „А, Домът на науката и техниката?“ - ще си кажат някои. И ще възкликнат: „Че къде там ще е това място за изкуство!“. А след това ще се сетят, че там имаше салон, където научно-техническите съюзи някога си правеха сбирки, но се провеждаха и градски мероприятия с профилиран политически привкус. 
От години тези неща са в небитието. А русенци вероятно имат чувството, че и тази сграда е потънала в пресипнало мълчание. Може би поради съседството с по-известната като емблематичната Стара полиция, дето близо трийсет години управа след управа все не успява да разкодира плетеницата от собственици, наследници и притежатели и поради това единственото, което сколасва да направи, е да прикрие безутешната руина с платнено пано, създавало някога илюзията, че зад нарисуваните по него прозорци върви спасителен ремонт. 
От известно време на входа в Дома на науката започнаха да се появяват едни афиши, които съобщават, че дори и да не си инженер-конструктор или рационализатор, можеш да влезеш и да се озовеш на концерт, спектакъл или друго интригуващо събитие. 
Защото онзи салон, стените на който помнят тривиалните комюникета от скучната до смърт „политическа учебна година“, от десетина месеца е „Артистично убежище за колективно вдъхновение, изкуство, творчески диалог и обмен“. И постепенно се превръща във 
все по-притегателна точка за актьори, музиканти, джазмени, меломани, киномани 
и просто хора, които искат да допрат своите трептения до трептенията на други, които мислят и живеят цветно и споделят търсения, откровения, каузи и експерименти. 
Ето, това място се нарича „Фабрика Култура“. А човекът, който в прашасалите стени, олющените тавани и тапицираните с изкуствена кожа в държавно кафяв цвят метални столове видя едно светло артистично пространство, се казва Деница Дончева. Актриса, режисьор, ръководител и вдъхновител на завоювалата авторитет детска театрална школа „Патиланци“, откликваща с цялото си сърце на каузи, които помагат на човеците да дават и да получават добро. 
„Търсехме къде да репетираме с школата. Сетих се за това място. Разговарях с Ани Чиприянова, тя е председател на Научно-техническите съюзи, а, както знаят някои русенци, е човек, имал пряк досег с изкуството, дъщеря е на обичания актьор Никола Чиприянов. И така НТС ни предостави салона под наем за пет години. Оттам нататък започна сериозната работа. Целият ремонт и обновяването го направихме с лични средства и с личен труд. За два дни с доброволци изнесохме всичко старо от помещението и започнахме същинския ремонт. Аз наистина го виждах най-вече като помещение за репетиции. Но докато го преобразявахме, го усетих и като пространство за много други неща. Дори не съм се замисляла дали градът ни има нужда от още едно място за артистични събития. То просто си стана. И понеже, докато работехме, малко иронично казвах, че ето, сега ще изфабрикуваме едно пространство, така дойде и името - „Фабрика Култура“, разказва Деница. 
„Фабриката“ отваря през октомври миналата година. На първото събитие идват танцьорите от 
студио „Фрийдъм“ - и сякаш орисват на новото място за изкуство своето име - свобода
Оттам нататък започват да се роят идеите и много скоро става ясно, че има нужда от афиши, за да съобщават какво предстои през месеца във „Фабрика Култура“. Освен спектаклите на самите „Патиланци“ в живота на „Фабриката“ започват да се вписват и други заглавия и проекти на артисти от Русе, София и другаде. 
Сред първите събития са импро уъркшопът за емоционална интелигентност „Игриказки“, фотографски семинар с Бони Бонев и Марияна Бонева, музикална работилница с Петър Йорданов-Бъни, акустичен концерт на „Two men orchestra“. Публика привличат представянията на книги, като много емоция предизвиква гостуването на пътешествениците и автори на поредицата „Без багаж“ Биляна Траянова и Валери Белчински, които представят книгата „Срещи с народите на Африка“.
На „фабричната“ сцена жъне аплаузи младият Никола Желязков, който вече няколко пъти събира почитатели и ценители със своята „Вечер на мюзикъла“. Пак там прави акустичен концерт със своя авторска музика Сержи - Сержо Авакян. Важно място в афиша на Фабриката заемат и прожекциите на филми, най-вече на стойностно българско кино. През април русенци гледаха „Звезда“ на Камен Стоянов, през май киновечер събра зрители на премиерния за Русе филм „Семката“ за Мистер Сенко, а наскоро на кея бяха показани „Посоки“ на Стефан Командарев и „Майка“ на Зорница София.   
Специален акцент за „Фабрика Култура“ е спектакълът на „Патиланци“ „Осмият цвят“, който откровено поставя темата за агресията и насилието сред децата, като заедно с това води разговор за избора, за емпатията и надеждата. Децата сами са създали спектакъла - диалозите са на участниците в „Писателското ателие“, ръководено от Деница Дончева, сценографията е дело на „Декораторското ателие“, ръководено от Боряна Йотова, а костюмите са изработени от ученици от Професионалната гимназия по облекло „Недка Иван Лазарова“ в „Дизайнерското ателие“ на Десислава Петрова. 
„Осмият цвят“ е включен в „Сцена под звездите“ 
на 25 юли от 21 ч пред Операта.
Като стана дума за следващия сезон, Деница уточнява, че всъщност сегашният още не е приключил. През юли предстои концерт на дует „Послепис“ - това са талантливите актьори от Кукления театър Светлина Станчева и Димитър Пишев, за които е запазена датата 9 юли, а на 12-и ценителите ще могат мислено да изминат хиляди километри и да попаднат в света на музикалните традиции на индийската култура. Август е месец за почивка, а от септември предвиждаме Open Stage - да дадем възможност на местни банди да репетират и готвят концерт на нашата сцена, казва Деница и добавя: „Иска ми се да дадем път на хора, които се притесняват, не могат да намерят място, където да работят свободно по собствени творчески проекти. А и още толкова много неща можем да правим. Ще продължим с кинопрожекциите, с концертите с джаз и песни от мюзикъли, разбира се, и с работата с „Патиланци“. Радвам се, че вече работим заедно с Мариана Петрова, която напусна плевенския театър, за да може да бъде втори преподавател на децата в школата, и с Боряна Йотова, която пътува всяка седмица от София, за да се занимава със сценографията, звука, осветлението“. 
А тя самата ще продължи да работи и по другите теми, които ангажират вниманието й. Какъвто е проектът на сдружение „Европейски инициативи без граници“ и Двореца на децата, подкрепен от „Заедно в час“ и фондация „Америка за България“. В него са включени 800 ученици от три русенски училища, които изказват мнения и разсъждения по различни теми. Те водят дебати, спорят, размишляват за толерантността, за насилието, за честността, за справедливостта. Записват се 12 епизода с техните откровения - при това самите ученици са сценаристи, водещи, оператори, звукооператори на всеки епизод.
„В You Tube вече са излезли първите три епизода, подготвяме и следващите, много са интересни - децата в свободен разговор разбират, че може да има различни гледни точки по нещо и това е добре, че е редно да имаш критично мислене, а не да приемаш постулати“, казва Деница. И добавя: 
Децата не живеят, а оцеляват покрай нас, възрастните
А нали трябва да им помогнем да откриват света и да го разбират, не да им внушаваме безпрекословни истини, а да ги накараме да мислят“. 
Тя работи с деца - и в школата „Патиланци“, и по тези проекти, сред които е и включването й в Лятната академия за деца в риск в Широка лъка (за която във „Фабриката“ бе прожектиран и документалният филм „Артисти за деца“) - при това работи всеотдайно, професионално, честно и сърцато. Има една мисъл, която се приписва ту на Чехов, ту на Толстой, ту на Джани Родари: „За деца трябва да се пише както за възрастни, само че малко по-добре“. Това изречение очевидно Деница си го е превела на всички артистични езици, които владее: театралния, музикалния, режисьорския, сценарния, филмовия, организаторския... Затова едва ли за хората, които я познават, е изненада отличието й като една от „Десетте най-изявени млади личности на България“, което тя получи в началото на юни. Наградите се определят от жури на Международната младежка камара JCI България и сред призьорите Деница е в компанията на Иван Ланджев и Рене Карабаш. 
Дори не ми минава през ум да я попитам кога успява да се занимава с всичко и дали Мартин - съпругът й, който също е артистична душа, и малките им синове Вихрен и Дарен (израсли на и покрай сцената впрочем) не я укоряват. Всъщност всички те по един или друг начин участват в урагана, който Деница завихря със себе си и около себе си. Но се сещам, че на 5 август в Пловдив ще се играе мюзикълът „Зоро“, където Деница е в ролята на неизтощимата Инес, която нито за секунда не остава статична на сцената. „Зоро“ е едно от най-хубавите неща, които са ми се случвали в моя творчески път. Дойде в момент, когато се бях отказала от сцената и се съгласих да участвам, само защото Ивайло Ненов (режисьорът - б.а.) ме покани за асистент-режисьор заедно с Митко Пишев. Но влязох в ролята на Инес. А две седмици преди премиерата на репетиция скъсах връзка на коляното. Не знаех, че е скъсана, отначало ми казаха, че е само разтегната. Имах записан час за преглед в Плевен за 7 май, а премиерата беше на 27 април. Наложих си да не мисля за травмата. И си казах: „Това е, ще работиш с това, което имаш в момента. Не можеш да подведеш нито колегите, нито публиката“. На премиерата седем пъти ми се вади коляното - но не усетих болка, толкова бях вътре в персонажа... Операцията мина на 8 октомври, преди това играхме спектакли във Варна, Пловдив, отново в Русе, после в НДК...“.  
Спомних си премиерата на „Зоро“ в Доходното здание, спомних си Инес, която танцуваше, тичаше по сцената, спореше, ръкомахаше, смееше се, пееше... 
Признанието на Деница изведнъж остави всичките ми останали въпроси „под линия“. Имах нужда да помълча и да помисля. А тя имаше нужда да отговори на многобройните позвънявания по телефона, които се опитваха да прекъснат нашия разговор. И да отговори на питанките на Вихрен и Дарен, които от време на време преминаваха покрай нас с колелетата.