Скоро, трагично скоро след избухването си, пожарът от 20 април 1876 година, дал надежди на хиляди български сърца, че свободата не само е възможна, а и вече е тук, започва да гасне, а в пламъците му изгарят и буквално, и преносно десетки хиляди бунтовници, но и мирни хора. 
На 30 април Военният съвет в Копривщица заседава в аптеката на д-р Спас. Благоразумните /чорбаджиите/ изпращат няколко души, които затварят вратата с голям кофар. Волов и Георги Икономов искат да употребят оръжие, но Тодор Каблешков ги възпира. След разгрома на Панагюрище същия ден пристигат Павел Бобеков, Манчо Манчев и Ворчо войвода. Залъгват пазачите, че зад тях идат 2000 души от Влашко и 300 московци и успяват да освободят пленниците. Бобеков прошепва на по-главните дейци, че Панагюрище е разбито, че работата отива на зле и е най-добре да се стягат и да тръгват към Балкана.
Вечерта, за да прикрие бягството, Военният съвет обявява на останалите въстаници, че вечерта ще извърши проверка на стражите и позициите. Около 9 часа 26 души на коне, начело с Каблешков, Волов, Икономов и Бобеков, тръгват на обход, но вместо към позициите поемат към Троянския Балкан. В местността Каменица дружината сяда да отдъхне. Конете вече не може да се яздят, от тук само пешком.
Волов, Никола Икономов, Манчо Манев, Христо Драганов и Караджов не спират с мисълта, че останалите ще ги настигнат. Но това не става и те се откъсват от основната група. На 1 май са в полите на Клисурския Балкан, а на другия ден продължават към Троянския манастир. Минавайки край Старото беклеме до Рибаришкия проход, над село Рахманларе /дн. Розино/, са забелязани от 30-40 стражари и башибозуци да бягат към близката гъста гора. Караджов „човек тежък, шишкав“ пада и се моли:
„Убийте ма, не ма оставяйте жив в ръцете им“
Драганов, вместо да го убие, взема часовника му, револвера и пушката и го оставя до един камък, „уж на скрито“. Останалото свършват преследвачите.
Основната част от четата, след като не открива Волов, избира за войвода Икономов. Започват да отпадат четници. На 4 май са 19 души. Тодор Каблешков и Найден Попстоянов още от първия ден капват и са носени на ръце. Над Троян ги оставят в Колевата овчарска колиба с надеждата, че ще бъдат спасени, но са предадени. Бобеков и Икономов изпращат писмо до Троян със зов за  помощ.
На връщане куриерът среща Волов и ги довежда при останалите
Обединената чета тръгва да се спасява из дебрите на Троянския Балкан и стига до колибата на Боню Руднека. Волов заклева Боню и го изпраща в Троян при съзаклятника Иван Марков с писмо, с което го известява, че иска да дойде в града и заедно с тамошните революционери да вдигнат въстание, а ако това не е възможно, Иван Марков да отиде при него в балкана „та лично да се споразумеят по някои патриотически дела“, след което щял „да му остави на хранение някои скопоцени вещи и една сума пари по условие, щото, ако остане жив, да ги делят после“. Боню отива в Троян и намира Марков. Разказва му как е посрещнал четата, и като разбрал, че от два дена хляб не са яли, им заклал три агнета, но „берекет версин“, добри хора излезли „платили му за едното-две“. Това, както и съдържанието на писмото, впечатлили Иван и
той го запитал дали са били богати
Боню отвръща: „Богати, а? Здраве му кажи!. Когато Волов потърси печата си да подпечата писмото, не можа да го намери. После се усети, че бил в чантата при парите му. И когато изтърси парите на дрехата си да търси печата, то що да видиш? Свят ми се зъвъртя, като светна като огън ей такава купщина сафи - чисти жълтици - можеше да има до хиляда парчета. Па вървя из пътя насам и си мисля: като са толкова богати и имат толкова пари, защо не си гледат рахътлъчеца, ами са тръгнали да се измъкват по Стара планина“.
На другия ден Боню, придружен от комитетския куриер Ганко Вачев, се връща при Волов и му съобщава, че в Троян е невъзможно да се вдигне въстание. Волов, предчувствайки лоши последствия, предлага на Ганко да му остави 200 турски лири на съхранение, при условие, че ако остане жив, после да си ги разделят. След дълго колебание Ганко отказва от страх, че на връщане ще бъде претършуван от башибозуците поне пет пъти. Още същата вечер, Волов, Икономов и още няколко четника слизат в село Колибито /днес Черни Осъм/ и се срещат с игумена на Троянския манастир Хаджи Макарий - подпредседател на комитета, и Васил Попов - първороден сън на Димитър Попов - председател на комитета в Троян. Те им съобщават, че градът е препълнен с башибозуци.
Рухва и последната надежда за въстание
Волов оставя на Васил „значителна сума пари“ за съхранение при същите условия, каквито предлага и на Ганко.
На другия ден тръгват към Новоселския Балкан, престояват няколко дни в къщата на Герги Ибов и оттам поемат за Габровския Балкан. Наемат двама водачи да ги отведат до Търново, но на един час път от града те отказват да продължат. Икономов тръгва да ги сече, но Волов го спира. Пътят ги отвежда до воденица край Янтра, близо до село Гарван. Воденичарят, добър човек, спира мелницата и омесва топла пита. Излиза по работа и след час се връща с 200 души войска. Завързва се престрелка. Волов, Ворчо и Бобеков отвръщат „защото пушките им са иглени“, а другите само гледат. Тук им свършват патроните. Успяват да се измъкнат и на 17 май се спотаяват в лозята край Търново. Останали са девет души. Волов и Икономов предлагат да се разделят на три групи за по-лесно придвижване. В своята група включват и Стоян Ангелов от Пазарджик.
Посочват шосето в боаза, като им казват, че то водело право към Свищов и Русе
Съветват ги денем да лежат из нивите, а нощем да вървят. В Свищов имало много каици, да вземат един и да преминат Дунава. Четниците мигат - нито са виждали лодки, нито знаят как да ги управляват. Христо Драганов казва, че това предложение е направено само в тяхна полза, защото познавали местностите до Свищов и Русе и така лесно щели да се избавят от тях, а каква ще им е съдбата, не искали да знаят. Бобеков реагира остро с думите: „По-добре всички на едно място, а не един по един. Аз не знам никак пътищата насам. Къде ще ида, като се отделя от вас?“. С издумването на това, вади револвера и го насочва към гърдите си, но Волов го изпреварва и с приклада на пушката си отблъсква оръжието, което изгърмява и „провожда зърното в дълбините на облаците“.
В крайна сметка се формират три тройки: Волов, Икономов и Ангелов, знаменосецът Стефо Стоев, Никола Попов и Нейчо Искров, Павел Бобеков, Манчо Манев и Христо Драганов. На 21 май, преди да се разделят, между Бобеков и Икономов избухва нов скандал. Икономов предлага на Бобеков да си разменят пушките. Бобеков като член на щаба на Бенковски е имал „Винчестер“ /“Уинчестър“/, с този вид пушка са били въоръжени и всички апостоли. От това можем да съдим, че Икономов е имал по-несъвършенна пушка или неговата е била повредена. Бобеков отказва, Икономов се опитва със сила да я отнеме, но не оправя.
Групата на Бобеков  успява да стигне до Самоводене, където намира Стамболов. Крият се цяло лято и в края на септември преминават през Свищов в Румъния. Тройката на знаменосеца Стефо минава край село Самоводене, където се среща с Волов и другарите му. Вървят заедно малко и се разделят, 
като се разбират Волов да ги следва до Бяла, а оттам да отбият за Русе
Случва се така, че групите отново се събират край Бяла. Волов и сподвижниците му били седнали на почивка под стара круша насред нива с ечемик. В малко тефтерче Захари Стоянов отбелязва, че са видени от селския пъдар Куруджи Юмер. Ненчо Искров пише, че „Волови си бяха хвърлили не знам къде пушките. Бяха само с по една сабя, един револвер и чантата“. Янтра е на 20 крачки разстояние. На 26 май казват, че тръгват за Русе, но ще минат през реката, защото ги е страх да не ги хванат на моста. Искров, като очевидец на събитието, пише: „Споразумяха се с един овчар от другия бряг на реката да посрещне и укрие. Опростихме се пак и рекохме да видим барем как ще преминат луда Янтра. Реката беше силно преляла. Икономов плува напред, за неговата ръка Волов, за Воловата - пазарджиклиецът. Нагазиха реката като се подпираха с дълга тояга - овчарят от срещната страна подаваше тоягата. Но що? Щом дойдоха насред луда Янтра, та ги поднесе и започна да ги скрива в дълбочините си. 
Тръгнахме да ги гледаме покрай реката, както и овчарят. Но каква помощ, тя ги скри и не ги видяхме“
След това „грозно позорище“ групата на Стефо случайно налучква пътя за Свищов. След половин час попадат на Къс Колю - овчар от Бяла. Той ги нахранва, дава им хляб за изпът и ги насочва към Свищов. Четниците му оставят пушките, народната униформа и знамето със завещание: „Скрий ги добре и ако дойдат руснаците, го извади и ги посрещни“.                                                                
След три дни телата на удавените Волов, Икономов и Ангелов са намерени в бента на воденицата на последния турски управител на Бяла Мехмед бей. Той прибира златните часовници на Волов и Икономов. Дрехите, револверите и чантата на Волов, в която намират 100 лири, са изпратени във вилаетския център Русе. Голите тела отново са хвърлени в реката на произвола на съдбата. Беят задържа и пушките на въстаниците, които вероятно са открити в нивите около моста...
През 1879 г. Захари Стоянов като съдебен следовател посещава Бяла и отсяда в дома на един от големите богаташи Димитър Крушков /по предложение на неговия син - депутата Ангел Крушков, Бяла става град/. В една от стаите вижда закачена на стената пушката на Волов. Крушков му обяснява, че му е подарък от Мехмед бей, тя била на един от удавените комити в Янтра през 1876 г. Захари му дава своята „Мартинка“ и взема пушката на Волов. От трите пушки, едната била „чифте“ /ловджийска/, която руските офицери по време на войната харесали и вземали. Другите две били в споменатия Крушков и Янко Топала.
За щастие пушката на Волов е съхранена в Националния военноисторически музей в София - това е белгийска иглена пушка система „Комблен“, обр. 1871. Другата пушка най-вероятно е била „Винчестер“.

Боян ДРАГАНОВ